Мегън Даниел
Любов завинаги (11)

Единадесета глава

Трей спа лошо. Всеки път, щом затвореше очи, тя изникваше пред него. Чуваше я. Дори долавяше аромата й — богат, остър парфюм, с непознат аромат. В осем вече беше станал, след по-малко от час се отправи към къщата на майка си. Това беше лудост. Никой в дома на Лизет Лавенд, с изключение на робите, не ставаше преди обяд.

Жената седеше на масата сама, пиеше кафе и четеше „Пикаюн“. Беше с гръб към него. Отначало Трей не я позна и се запита дали Лизет вече оставя клиентите да пренощуват. Но после я чу да си тананика една от онези непознати песни, които бе пяла предишната вечер.

— Какво, дявол го взел…? — възкликна, докато набързо прекоси стаята. Улови я за рамото и я обърна към себе си. — С какво си облечена?

Чарли сведе поглед към светлокафявите бричове и бялата, памучна риза с широки ръкави, които й стояха по-добре, отколкото се бе надявала.

— Доста елегантно, а? — усмихна се тя. — Джейкъб ми ги даде.

Трей не отговори на усмивката й.

— Какво възнамеряваш да правиш, облечена по този начин?

— Да изляза. Да се разходя. Да разгледам Ню Орлиънз, без да се препъвам в кринолин и да се притеснявам, че корсетът ще счупи ребрата ми.

— Това е абсурдно. Невъзможно.

Усмивката на Чарли помръкна и тя бавно остави чашата.

— Невъзможно според кого?

Ако Трей я познаваше по-добре, щеше да бъде нащрек от студеното спокойствие в гласа й.

— Според мен. Няма да го позволя.

Известно време тя го гледаше втренчено, като дишаше бавно през носа, за да се успокои. После промълви:

— Радвам се, че нямаш думата по въпроса.

Това го спря. Колкото и да му беше неприятно да го признае, тя беше права. Какво основание имаше да й казва как да живее живота си? Но въпреки това, да се облече като мъж! Искаше му се да извие дългия й деликатен врат.

Идеята да накара Джейкъб да й намери мъжко облекло, осени Чарли през изминалата нощ, точно преди да потъне в мъртвешки сън. В мига, когато заспиваше, един образ, бистър като пролетна вода, изникна в ума й — Жорж Санд, писателката от деветнадесети век, която се разхождала из Париж в мъжки дрехи и при това се радвала на успех. А годината била само 1830, доста преди времето, в което се намираше сега.

— Освен това — продължи Чарли — не разбирам защо си скандализиран. Дори в твоето време има прецеденти.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Жорж Санд е носила мъжки дрехи.

— Жорж Санд е била известна или може да се каже скандално известна и с бурните си любовни истории…

— Вярно. Но всички се наслаждаваме на музиката на Шопен. А от портретите му личи, че е бил страхотно гадже.

— И — добави Трей — е написала отвратителни романи.

Чарли се усмихна.

— Доста булевардни, нали? А и толкова много на брой. Предполагам, че скандалната известност и изобретателността, взети заедно, не са достатъчни да гарантират истинския литературен талант — вдигна дясната си ръка. — Ето защо обещавам никога да не потапям перо в мастилницата и да не пиша отвратителни романи.

Трей неволно се засмя. Младата жена имаше възхитително чувство за хумор, което му допадаше.

Чарли лукаво се усмихна:

— Има и още нещо.

— Какво?

— Едно птиченце ми каза, че скандалната Лола Монтеу, дори аз съм чувала за нея, се е разхождала из Ню Орлиънз в мъжки дрехи преди по-малко от пет години и че ти, мистър Лавенд, си бил един от любимите й придружители.

Една от тъмните му вежди се стрелна нагоре.

— Майка ми никога не е умеела да пази тайна. Лола е кокетка и с още по-лоша слава от тази на Жорж Санд. Нима искаш да си като нея?

— Защо не? — отговорът го стресна.

Подобно на Лола, тя като че не се интересуваше от хорското мнение. Внезапно се запита защо това го жегна. Не даваше пукната пара за Лола, но му доставяше удоволствие да й кавалерства и дори я бе подтикнал към едно — две от най-ужасните й изпълнения.

— Наистина ли не те е грижа за мнението на другите?

— Не, дори да възнамерявах да остана в този век завинаги. Отдавна не се притеснявам какво говорят или си мислят хората за мен — внимателно се избърса със снежнобялата салфетка и стана от масата. — Все пак признавам, че побеснях, когато ме помисли за някаква евтина пачавра.

Трей се изкашля.

— Мис Стюарт, струва ми се, че ти дължа извинение.

— Струва ти се?

— Е, добре, дължа ти извинение и сега го предлагам. Би трябвало веднага да разбера, че не си… че не си подходяща за дома на майка ми.

— В действителност се оказах дори много подходяща — изрече Чарли с усмивка. — Само че не в ролята, която ти очакваше.

— Точно така.

— Приемам извинението — заяви тя.

Чувстваше се странно щастлива от постъпката му. Трей я наблюдаваше как грациозно облича кафяв редингот. Човекът, от когото Джейкъб бе заел дрехите, очевидно имаше добър вкус.

— Признай, че не се съпротивляваше, когато те доведох тук. Какво очакваше да си помисля?

— Откъде можех да зная, че това е публичен дом? Не прилича на такъв — тя посочи с ръка светлата и просторна стая, мебелирана елегантно и с отличен вкус.

— А как точно изглежда един публичен дом?

— Е, нали знаеш, като онзи от „Тайния каталог на Виктория“: много червено, плюш и релефни тапети. Навсякъде тежка, тъмна мебел, дивани, застлани с кашмирени покривки, и китайски вази, пълни с паунови пера. Мраморни статуи на любовници в сексуални пози и картини, изобразяващи голи жени. Маси с масивни крака, с червени лампи върху тях, в ъглите — саксии с палми и прочие.

— Звучи ужасно.

— Дяволски ужасно — съгласи се тя. — Но не съм очаквала публичният дом да прилича на снимка от поостарял брой на „Аркитекчъръл дайджест“^[1].

Пристъпи към огледалото над камината и се залови с ръждивокафявата копринена връзка. При третия опит измърмори недоволно.

— Почакай! — той приближи до нея. — След малко ще заприлича на парцал — пресегна се и с умели движения започна да завързва коприната.

— Откъде да знам как се връзва папийонка, шалче, вратовръзка или както там го наричате? Единственото нещо, с което се налагаше да се справям по-рано, беше уиндзорският възел на баща ми, а това беше преди много години.

Когато свърши, Трей отстъпи назад и се взря в нея. Гледката го накара да си поеме дълбоко дъх. Миналата нощ, в онази зелена копринена рокля, тя беше най-желаната жена, която бе виждал. Днес, когато стоеше пред очите му в прилепнали по бедрата бричове и с елегантен редингот, той се опасяваше, че ще загуби всякакъв контрол и ще я обладае тук, върху масата, в дома на майка му.

— Трябва ти шапка — гласът му беше дрезгав.

— Чувала съм го и преди. Никой ли не тръгва някъде без шапка в тези дни и в този век?

— Никога. Ще бъде крайно неприлично.

— Дори в леглото?

Той се усмихна.

— Мога да ти помогна да откриеш това сама.

— Хващам се на бас, че можеш — тя отвърна на усмивката му, — но мисля, че ще се задоволя с думата ти.

Джейкъб бе изпратен да намери шапка от някой от кочияшите или конярите и не след дълго Чарли нагласяше високия цилиндър върху къдриците си.

— В моето време шапката е екстравагантност, неприличие — оплака се тя.

— Непрекъснато го повтаряш. Все още ли се надяваш да ме убедиш, че действително си от бъдещето?

— Нима не ми вярваш? След всичките предмети от чантата, които ти показах?

— Признавам, че притежаваш някои странни вещи, но това е прекалено невероятно. Кой би повярвал на такова нещо?

— Аз нямам друг избор. Случва се с мен. И ако аз мога да го повярвам, не виждам защо и ти да не можеш.

— Това не е разумен отговор.

— Това не е разумна ситуация! — изкрещя тя. — Освен това, мразя разума. Винаги съм го мразила. Прекалено много ми напомня за майка ми — пресегна се към жълтата торба, оставена на пода край стола й, и се разрови в нея, докато откри ролка с бонбони. Пусна един в устата си и му ги предложи. — Животоспасител?

— Какво, по дяволите…? — пое ярко оцветеното пакетче и го заизучава, очарован от станиолената вътрешна опаковка.

— „Уинтъргрийн“^[2]. Опитай един.

Той взе белия бонбон с два пръста и го пъхна в устата си.

— Доста лютив, но вкусен. И толкова хитроумен начин за опаковка на бонбони!

Чарли отново ровеше в чантата. Измъкна съвременна карта на Ню Орлиънз.

— Разбира се, обстановката се е променила, но това все пак ще ми помогне, да се ориентирам.

Хрумна й още нещо и извади брошурата с многото снимки на модерния град.

— Идваш ли? — попита почти безразлично, докато се отправи към вратата.

Той грабна шапката си и я последва.

— Имам страхотна идея. Ти ще ми покажеш твоя Ню Орлиънз, а аз моя — размаха брошурата пред него. — Ще ти покажа какъв ще стане.

 

 

Уф! Чарли въздъхна с облекчение, когато закрачи по тротоара редом с Трей. Толкова прекрасно е да крачи нормално, вместо да ситни като някое бебе, за да не настъпи кринолина. Движеше се свободно и размахваше ръце край тялото си. За първи път от оная нощ, когато скочи в Мисисипи, се чувстваше наистина удобно. Джейкъб дори беше намазал ботушите й с някаква мазнина и те отново бяха станали меки и еластични. Край на мехурите! Беше ги боядисал в кафяво, да подхождат на облеклото. О, кой ли пък носи жълти ботуши за езда?

Вървеше редом с Трей, като подтичваше, защото не искаше да изостава. Дишаше дълбоко. Въздухът бе напоен с миризми, хубави и неприятни, но поне нямаше бензинови пари, които да задавят човека. Покрай тях премина млекарски фургон. Мулето, което го теглеше, крачеше бавно и тежко, месинговите гюмове подрънкваха. Когато завиха по „Конти стрийт“, преминаха край араби със златни халки на ушите, покрай войници, улични хлапета и фини дами в елегантни рокли. Двойка монахини — урсулинки със сиви одежди — отминаха плавно. Белите им шапки кимаха, броениците се полюшваха. Чарли си помисли, че гледката почти не се различава от тази в „Гринич Вилидж“. По улиците и на двата квартала сякаш се играеше постоянно променящо се и вечно интересно представление.

За нейна изненада, тоалетът й не привличаше голямо внимание. Всъщност сега погледите се спираха върху нея много по-рядко, отколкото когато се разхождаше облечена като дама, но без шапка. Възможно ли е да я мислят за мъж?

Изобщо не й бе минало през ум, че може да се случи. В подобно облекло никой в Ню Йорк не би се усъмнил, че тя е жена. Но когато се размисли, реши, че е логично. В края на краищата, повечето минувачи никога не бяха виждали жена в панталони. Когато пред погледа им попаднеше човек в бричове и редингот, и вратовръзка със съвършен възел, предполагаха, че е джентълмен.

Усмихна се. Можеше да се окаже по-забавно, отколкото бе очаквала.

Почувства се толкова добре, че разпери ръце, сякаш искаше да прегърне света.

Трей се усмихна.

— Всички жени ли, твои съвременнички, са така необикновени?

— Все едно, че чувам майка ми — отвърна тя и също се разсмя. — Всъщност според нея всяка ексцентричност е равностойна на преклонение пред дявола — после добави: — Нека просто кажем, че не съм единствената. Има много други като мен, сестри по дух, които сами си определят правилата. За щастие във времето, в което живея, това е много по-лесно, отколкото през 1858, макар че навярно, ще се удивиш, ако разбереш колко много жени тайно желаят да подражават на твоята Лола Монтеу, колко биха обожавали моя начин на живот в Ню Йорк, в моето време, по моите правила.

— И въпреки това не се разхождат по улиците в панталони.

— Повярвай, че това облекло ще е адски модерно в Ню Йорк на бъдещето.

— То е модерно и в Ню Орлиънз. Само че не за дами. Подразбирам, че всичките „модерни жени“ сте последователки на мисис Блумър^[3].

— Точно така. Тази жена ми е по сърце. Само че бих отишла още по-нататък от нея.

— Вече го направи — огледа я от главата до петите.

— Да, направих го, нали? — гласът й бе изпълнен с гордост и радост от свободата. — Защо не? Огледай се — посочи към отсрещната страна на улицата, където две жени с огромни кринолини се бяха загледали в една витрина. — Би ли желал да прекараш живота си препариран, омотан в дантела и поставен в кафез от момента, в който станеш от леглото сутрин, до мига, в който се вмъкнеш в него за нощта?

— Не, но…

— Без „но“. Разбира се, че не би желал. Едва ли би се примирил с такова облекло, дори и за пет минути. Защо тогава от нас се очаква да го носим?

— Повечето жени го правят.

— Няма да продължи вечно — тя отново погледна към пристегнатите в корсети и кринолини жени. — Това е нелепо. Дори не могат дълбоко да си поемат въздух. Не могат да тичат, ако им се наложи. Никога не биха могли да се отбраняват, да отвърнат на удара.

— Често ли се налага на жените от бъдещето да се отбраняват? — запита Трей с подигравателна усмивка, която я вбеси.

— За съжаление, да — тя решително стисна устни. Отново хвърли поглед към жените и добави. — И се справяме.

— Не звучи много примамливо.

— През деветдесетте години на следващия век поне имаме избор какво да облечем. Високи токчета или маратонки, бюстие тип Мадона или тениска.

Той се спря и я изгледа.

— Говориш английски, мис Стюарт, но понякога не разбирам и дума от това, което казваш.

— Зная — въздъхна Чарли — Понякога ми се струва, че трудно ще свикна с твоята действителност — все едно, че уча чужд език.

— Нима? — измърмори младият мъж. — Знаеш ли, че дългите долни гащи, ала мис Блумър не спечелиха никаква популярност тук, на Юг? Прекомерно са северняшки за нашите красавици.

— Не харесваш ли северняците?

— Напротив. Много ги харесвам. Учих на Север.

— Наистина ли? Къде?

— Йейл.

Чарли се извърна към него и се усмихна.

— И аз!

Той замръзна на място, изгледа я, после избухна в смях.

— Хайде де, мис Стюарт. Трябвало е да станеш комедийна актриса, вместо певица. Идват ти на ум толкова забавни хрумвания.

— Какво толкова смешно казах? — тя беше искрено объркана.

— Йейл. Учила си в Йейл! Нито една жена не е украсявала онези свещени задушни зали. Сигурен съм, че това не ще се случи никога.

— Грешиш. Аз учих в Йейл. Основен предмет — литература, втори — музика. И завърших с отличие. Випуск ’87.

— 1787? 1887? — лицето му изразяваше подигравателен присмех.

— 1987, глупчо. Да не би да си от Мисури?

— Знаеш, че не съм. Защо задаваш толкова глупав въпрос?

— Защото е наречен щат — Неверни Тома. От нежеланието ти да приемеш възможността, че казвам истината, започва да ми писва.

— Ти си виновна. Тъкмо когато започнах да си мисля колкото и да не е за вярване, че действително идваш от бъдещето, и ти ми сервираш нещо съвършено безсмислено, като студентки жени в Йейл. Как да ти повярвам?

— Значи се съмняваш, а? Ще ти дам и други доказателства. Е, да видим — замисли се за момент. — Какво ще кажеш за това: настоящият губернатор на щата Тексас е жена. Мога да го докажа, защото в самолета четох списание, в което имаше интервю с нея. Списанието е в сака ми. Губернаторът на Орегон също е жена. Допреди известно време министър — председател на Великобритания беше жена. Тя заемаше този пост повече от десет години.

— Хайде де, мис Стюарт — започна Трей.

Но тя побърза да го прекъсне:

— Съединените щати водиха война в Саудитска Арабия и Ирак неотдавна. Много от войниците и пилотите от Военновъздушните сили бяха жени. Поне две попаднаха в плен. Не след дълго и Мария Кюри ще спечели Нобеловата награда за физика. И…

— Достатъчно! — извика той и вдигна ръце в знак, че се предава. — Извинявам се, че се усъмних в теб.

От високомерния му тон ставаше ясно, че той все още не вярва и дума от това, което беше казала, че й се подиграва, за да я накара да замълчи. Чарли се сепна и замълча. Нима очакваше един мъж от деветнадесети век да го възприеме? Щеше да й отнеме време, може би много време, да го убеди. Питаше се с колко време разполага самата тя, колко време ще остане с Трей Лавенд? За първи път изпита лека неохота незабавно да се върне в уютния нюйоркски апартамент, при клиентите, часовете по карате и към подредения й свят.

— Все още не ми вярваш — от все сърце искаше това да стане.

— Не — призна Трей, — но ако реша да обмисля тази възможност, ще можем ли да се насладим на остатъка от деня?

За момента това беше достатъчно. Тя кимна.

— Съгласна съм.

Трей се усмихна. Този приятел наистина имаше убийствена усмивка, която те принуждава да й отвърнеш, независимо дали си в настроение за това или не. Без нея беше само един страхотно изглеждащ мъж. Прибавеше ли я, създаваше впечатление за избухнала пред очите ти атомна бомба, която те заслепява и кара да забравиш къде се намираш. Тя тръсна глава, сякаш да я проясни, и двамата отново закрачиха по тротоара.

Когато достигнаха „Чартр стрийт“, Чарли се спря да погледне картата, но Трей вече завиваше наляво.

— Насам.

— Къде отиваме?

— Да се насладим на най-красивата гледка в града.

Искаше й се да го попита още нещо, но Трей се усмихваше като малко момче, криещо някаква тайна, и тя не пожела да развали удоволствието му, така че просто го последва.

Докато вървяха, Чарли „попиваше“ всичко наоколо, забелязваше подробности, които бе пропуснала при по-раншните си странствания: звукът, издаван от железните колела, трополещи по покритите с калдъръм улици, или песента на червеношийката, кацнала на близкото евкалиптово дърво. Много от минувачите говореха френски — Ню Орлиънз все още беше френски град — но тя забеляза, че произнасят думите по-бавно и по-мелодично от парижаните.

Точно когато достигнаха голям тухлен склад, теглен от муле фургон се изравни с тях, сетне влезе вътре през огромната порта.

— Какво е това? — тя посочи сградата с ръка.

— Складът за лед.

— Лед? — беше удивена. — Откъде идва?

— Докарват го по реката. Не го ли знаеше? Някъде от Минеаполис, взимат го от тамошните езера. После го опаковат в слама и зебло, за да не се стопи.

— Оо. След няколко години няма да имате грижа за това.

— Как така? Няма ли да използваме лед?

— Разбира се, че ще ви е необходим, но ние го произвеждаме сами. В моята кухня има огромен суперделукс хладилник с две врати, който прави лед. Работи с електричество. По всяко време на денонощието мога да отворя вратата и да си взема няколко ледени кубчета, замразено ядене, или галон^[4] сладолед.

Той поклати глава.

— Това би било чудесно.

— Дааа — изрече тя замислено. — Но аз го приемам за даденост. Приемах много неща за даденост — извърна поглед към склада за лед, който току-що бяха отминали. — Но не и сега.

Изминаха няколко преки и се озоваха на „Джаксън скуеър“, където местните художници бяха накачили картини за продан по железните огради, точно както щяха да правят сто тридесет и пет години по-късно. Трей се насочи към катедралата. Когато влязоха вътре, той се доближи до свещеник в черно расо, размени няколко думи с него, кимна и поведе Чарли към една вратичка. Погледна към нея.

— Уморена ли си? Предстои ни малко изкачване.

— Нима приличам на някоя от изнежените ти викториански красавици?

— Не. Ела!

Заизкачваха се по стълбището, което се виеше все по-нагоре. След четири етажа на Чарли й се искаше да спре и да почине за минута, но предпочиташе да умре, отколкото да го помоли за това.

— Не можеха ли да поставят ескалатор? — промърмори под нос.

— Какво?

— Движеща се стълба. Просто заставаш върху нея, хващаш се за перилата и потегляш нагоре.

Той скептично се усмихна.

— Аха — сетне добави: — Обикновено не допускат хора тук, горе, но монсеньорът ми е приятел.

— Естествено! — тя продължи да се изкачва. Стълбището се стесни и Чарли за сетен път благодари на Бога, че не е заклещена в полюшваща се пола с широчина метър и тридесет. След минути достигнаха камбанарията. Трей отвори капака на един прозорец и тя впери поглед в синьото небе.

— Не се навеждай много — предупреди я той. — Няма парапет.

Чарли се подпря с една ръка на ниския перваз на прозореца. С другата придържаше шапката си, за да не я отнесе силният вятър. Погледна надолу, към града. В действителност не бяха чак толкова високо, особено за човек, изкачвал се с високоскоростния асансьор на върха на кулите на Световната търговска организация^[5], но през 1858 катедралата беше най-високата постройка в Ню Орлиънз. От нея човек сякаш наблюдаваше някакъв град играчка.

В подножието й, в средата на „Джаксън скуеър“, се намираше статуята на Андрю Джаксън, яхнал коня си върху каменния пиедестал. Площадът бе обграден от току-що разлистили се дървета, лалета и нарциси подчертаваха зеленината с пъстротата си. Шпалирът от дървета, по средата на „Кенъл стрийт“, кубетата и камбанариите на църквите, надничаха над покривите на къщите, а още по-нататък, от другата страна на кея, речните кораби бяха строени в три редици край пристаните.

Усмихна се през рамо към Трей.

— Великолепно е.

— Знаех, че ще ти хареса. Където и да пътувам, винаги се изкачвам на най-високата постройка. Това е най-добрият начин да се ориентираш.

— Точно така постъпвам и аз! — възкликна младата жена, доволна, че е открила нещо общо помежду им.

— Спомням си първия ми ден в Париж — продължи той. — Гледах надолу, към покривите, от северната кула на Нотр Дам. Никога не бях виждал толкова красота.

Тя се обърна и го погледна в очите, на лицето й беше изписана възбуда.

— Надвеси ли се навън да погледнеш водосточните тръби с фантастичните фигури?

— Да. А ти…

— Излегна ли се после на полегатия покрив, за да се насладиш на небето?

— Да! — сега вече се усмихваше широко. — Разбирам, че си била в Париж, мис Стюарт.

— Да — въздъхна тя. — И поне Нотр Дам не се е променила.

Отново се извърна към прозорчето. Той постави ръка на перваза редом с нейната и се приведе, докато лицето му се озова до нейното. Посочваше Кабилдо, Презвитере, стръмния, червен покрив на френския пазар, а тя се наслаждаваше на топлината, аромата и близостта му.

— А там, от другата страната на реката, е Алгиер! — разказваше той, но Чарли почти не слушаше.

Ако леко извърнеше глава, устните й щяха да се окажат до неговите. Не я извърна. Не беше необходимо, защото той го направи вместо нея. Повдигна брадичката й, сетне устните се прилепиха към нейните.

Тази целувка се различаваше от онази в приемната на майка му, не бе така пламенна и настойчива, но беше също толкова възбуждаща. Беше нежна, мека, чувствена, езикът му едва докосваше устните й, като че бяха зрели ягоди. „Така се целува любима“ — помисли тя и после беше готова да се разсмее над собственото си въображение. Трей не я обичаше, едва я познаваше. Освен това тя не желаеше любовта му. Нямаше да бъде тук достатъчно дълго, за да му отвърне със същото.

Трей се усмихна и сложи край на мислите й.

— Може би е по-добре да прекратим, преди някой да е погледнал нагоре и да ме е видял как целувам един много прелестен… млад мъж. Теб може и да не те е грижа за репутацията ти, но аз държа на моята.

— Нима! — тя се извърна обратно към панорамата, без да вижда нищо. Господи, как целува този приятел! Питаше се с какво я привлича толкова много, сетне реши да не разсъждава излишно. Единственото й желание бе отново да впие устни в неговите.

Но той не я целуна, а попита:

— Кажи ми, жено от бъдещето, какво виждаш, когато погледнеш от тук към Ню Орлиънз?

Тя пое дълбоко въздух, овладя се и се загледа през прозореца.

— Точно там отсреща — посочи южния ъгъл на площада — се намира бившата пивоварна на Джаксън, където има бутици, магазини и кафенета. Искам да кажа, ще има. Изглежда, че обърквам времената — изрече го и се разсмя, защото всъщност имаше проблеми не с глаголните времена, а с обърканите си сетива. — До нея се намира Конгресният център — погледна в брошурата. — И според моите източници, хей там, на края на „Кенъл стрийт“, е Аквариумът на Америките, където ще видиш, цитирам: „амазонска джунгла, ято чернокраки пингвини, няколко акули и подводен изглед към Карибско море“.

— Разбира се, че виждам всичко това, даже ми се струва, че чувам писъците на пингвините.

— Точно така. Това е защото акулите ги изяждат един по един.

Той се разсмя и тя осъзна, че е влюбена в гласа му, напомнящ най-плътния басов тон на добре акордирано пиано.

С изключение на смеха му и на воя на вятъра тук, горе, беше тихо. Отново погледна към града. Наслаждаваше се на нормалните мащаби, толкова различни от тези на Ню Йорк или на който и да било друг съвременен град. Вдигна очи към небето, такава прозрачна синева, без покрова на смога, който се спускаше над повечето градове.

— Има нещо странно във времето и в прогреса. От твоето време насетне сме направили огромна крачка напред, но сега осъзнавам, че сме загубили доста.

— Например?

— Трудно е да се каже. Например чувството за равновесие, за пропорции. Рядко преценяваме кое е важното. Станали сме прекалено алчни.

— Повярвай ми, мис Стюарт, алчността не е нещо ново — премести се на следващия прозорец и го отвори. — Кажи ми какво виждаш?

— Супердом.

— Супер какво?

— Точно там. Виждаш ли? — показа му една фотография от брошурата, която изобразяваше гигантския стадион с огромен, бетонен купол. — В него ще седят хиляди хора и ще наблюдават как група плещести мъже се повалят един друг, за да се докопат до малка яйцевидна кожена топка.

Той се разсмя, точно както се бе надявала.

— В това ли се изразява прогресът?

— Сигурно, в очите на потомците.

Посочи му къде ще се намират небостъргачите, а после му показа техни снимки, описа колите, автобусите и камионите, които един ден щяха да препускат по автострадата над кея, гигантските товарни кораби, които щяха да превозват товари нагоре по реката.

— Бих искала да ти покажа Ню Йорк от върха на Емпайър Стейт Билдинг — завърши тя. — Невероятно е, Сентръл парк, Крайслер Билдинг, мостовете над Йист Ривър, „Джърси Пелисейд“. Сградите стигат до хоризонта.

— Тази „Джърси“ трябва да е много висока.

— Е, не е най-високата сграда в града. Мисля, че е малко под сто етажа.

— Сто…! Наистина, мис Стюарт, никога не съм срещал жена с толкова живо въображение.

— О, мога и по-добре — иронично промълви тя. — По-късно, когато те опозная по-добре, ще ти разкажа за пеницилина и за совалката. Ще ти опиша замразеното кисело мляко и нес кафето. Дори ще ти обясня за моя компютър.

Докато изричаше тези думи, се опита да си го представи седнал зад компютъра, облечен в поло и избелели джинси, с мокасини на бос крак, с коса, паднала в очите, разсеяно гризе солети.

Въображаемата картина й се стори адски забавна.

Нещо повече, можеше да си го представи в развлечено сако на Джорджо Армани, зад волана на червено ферари, което фучи по завоите на планински път. Или в черно, кожено облекло и слънчеви очила, яхнал мотоциклета, докато тя се качва зад него. Или да скача от мост, опасан с гумено въже — любимият спорт на съвременните американци. Все още не беше имала смелост да го опита, но с Трей Лавенд до себе си, можеше и да го направи.

Беше удивена, когато осъзна колко много иска да го види в своя свят, да посещават джаз — концерти, да се разхождат из улиците на Гринич Вилидж, да спят в голямото, бяло легло в просторния апартамент…

Но това не беше 1993, не беше Ню Йорк и той определено не беше мъжът на мечтите й. Това беше един властолюбив, шовинистичен, скован викториански джентълмен.

Докато слизаха по тясното стълбище, погледна през рамо към него. С въздишка осъзна, че беше мъж, който дори майка й би одобрила.