Мегън Даниел
Любов завинаги (17)

Седемнадесета глава

Два дни по-късно Чарли отново беше в Ню Орлиънз, успешно завършила първото пътуване за Реми Соваж. Успехът й беше съкрушителен и мълвата се разнесе бързо. Билетите за следващото пътуване бяха разпродадени, докато останалите кораби молеха за пътници. Чарли Стюарт беше новата звезда на реката.

Из града се носеха и други слухове за нея. При това първо пътуване няколко господа си бяха съставили погрешно мнение за Чарли, също както първоначално бе направил Трей. Трябваше да им бъде показано, че са на погрешен път. Внимателното убеждаване и хумора бяха достатъчни да отблъснат някои. Но на два пъти й се наложи да прибегне до по-материални начини, за да ги накара да проумеят, че не е за продан. В тези случаи тренировките й по карате се оказаха от полза. Един юмрук на място, добре подложен лакът и се понесоха слухове: Чарли Стюарт не е дама, с която да влизаш в пререкания.

Веднага след като корабът акостира в пристанището, Чарли отиде да посети Лизет. Ако беше разочарована, че не завари Трей в дома на майка му, не го призна, дори и пред себе си.

Двете жени пиеха чай в личната всекидневна на Лизет, просторен салон на горния етаж, обзаведен в бледомораво и светлозелено на фона на бели стени. Мебелировката беше лека и изящна, макар и достатъчно здрава за масивното тяло на Лизет. Беше съчетана с драперии и светъл ориенталски килим, които създаваха очарователен фон за жената, в която Чарли бе започнала да се влюбва.

Разговаряха за работата на Чарли, за реката, за Виксбърг, където младата жена беше прекарала няколко часа, преди корабът да се отправи обратно надолу по реката. Името на Трей се спомена само около дузина пъти.

— Ти си много подходяща за него, Чарли — заключи Лизет, докато отхапваше от една пралина.

— Съмнявам се — отвърна Чарли. — И зная, че той не е подходящ за мен.

Лизет се разсмя с плътния си, гръмлив глас, който издаваше чувствата й.

— Удивително как ние, жените, обичаме да се самозалъгваме. Синът ми ще е най-хубавото, което някога ти се е случвало, Чарли, и мисля, че ти го знаеш.

— Как можеш…

— И си мисля, че точно заради това толкова много се страхуваш от него.

— Не се страхувам от него. Не се страхувам от никого — Чарли остави чаената чаша толкова рязко, че тя издрънча.

— Не? Тогава защо побягваш презглава винаги, когато се появи на половин миля от теб? Приличаш ми на изплашена кошута, която бяга от огромна мечка.

Чарли неволно се усмихна. Лизет се протегна и постави ръка върху нейната.

— Но той не е мечка, Чарли. И всяка жена ще бъде щастлива да го спечели. Той е рядкост, нали знаеш?

— В какъв смисъл?

— Харесва жените. За разлика от повечето мъже, Трей действително ни обича. И още по-важно, той ни уважава. Предполагам, че има някаква връзка с начина, по който беше отгледан — тя отново се разсмя. — Вероятно е трудно да израснеш в публичен дом и да не обичаш жените.

— Трудно е да имаш майка като теб и да не обичаш жените — добави Чарли.

— Е, благодаря ти, скъпа моя, какъв прекрасен комплимент. Искам да кажа, че той не ни мисли за празноглави и не е толкова глупав. Макар че изтръпвам при мисълта, че беше на път да се ожени за точно такова същество.

— Не си харесвала Корин? — Чарли беше удивена.

— В нея нямаше нищо, което да се харесва или да не се харесва. Тя беше просто един хубав, малък папагал, от оня ужасен вид, дето непрекъснато повтаря: „Да, Трей, не, Трей“ и който нашето общество произвежда на бушели^[1]. Обучена в манастир да блести в танците, рисуването и шева и никога да не си помисля за това, което става в спалнята, дори и когато го върши. Трей щеше да е отегчен до смърт от нея само след шест месеца, но дотогава тя щеше да е бременна и той да е закрепостен за нея.

— Той говори за нея така, като че я е обичал.

— Обичаше представата за нея — подходящото момиче, с подходящи маниери, от подходящо семейство. Честно казано, бях изненадана до смърт, когато баща й се съгласи на женитбата. Години наред беше един от моите клиенти — усмихна се кисело. — Удивително е как мръсните пари загубват миризмата си, когато много се нуждаеш от тях.

Чарли я погледна напрегнато.

— Баща й е още жив, нали?

— Разбира се — тя отново се разсмя. — Жак Дюкло ми дължи няколко хиляди долара. Не мога да му позволя да умре, без да изплати дълга си.

— Жак Дюкло — промърмори Чарли и се замисли. — Моят прапрапра… не, моят прапрапрапрадядо.

— Не те разбрах, скъпа?

— Лизет — този път Чарли остави чашата си много по-внимателно, — има нещо, което трябва да ти обясня.

— Колко загадъчно звучи.

— Най-меко казано е доста необичайно.

— Добре, обичам мистериите — тя взе чайника. — Още чай?

— Да, ако обичаш. Това ще отнеме известно време.

 

 

Същата вечер Чарли посети операта, придружавана от Реми Соваж, след няколко строги напомняния за тяхното споразумение.

Беше научила, че нюорлианците и особено старите креолски семейства, са луди по операта. Самата Чарли изпита вълнение от възбудата, която витаеше във въздуха. Наситеночервен килим беше проснат на банкета, за да предпази роклите на дамите, които пристигаха с карети. И какви само бяха тези рокли! Километри коприна и тюл, акри сатен и дантела, килограми перли, шепи диаманти, смарагди и сапфири. Чарли никога не беше виждала такова очевидно парадиране с богатство, такава оргия на модата, дори и в приятелките на майка си, издокарани за най-големия благотворителен бал на годината.

Знаеше, че хармонира добре с околните. Лизет й беше заела най-разкошната рокля от морав крепдешин, двойната пола беше поръбена с коприна в наситенорозово. Беше с дълбоко деколте и с разголени рамене. Лизет й беше дала и чифт розови дълги ръкавици от ярешка кожа и й беше показала как да ги наръси с талк, така че да може да ги слага с лекота. Красива диамантена диадема придържаше в косите й двойка пера от бяла чапла с розови краища. Беше поставила малко „Джой“ зад ушите си, благодарна, че не продаде малкото шишенце заедно с другото, с „Пойзън“.

Реми я съпроводи нагоре по застланото с килим стълбище до подковообразния втори балкон, където имаше ложа. Чарли не пропусна да забележи, че много жени я погледнаха през лорнет, след което зашушукаха на кавалерите си. Тя вече бе станала обект на клюки.

Чарли вдигна поглед. Над себе си видя море от черни, кафяви и светлокафяви лица по балкона, запазен за свободните цветнокожи, а още по-нагоре, при „боговете“, тълпи роби. Районът на оркестъра очевидно беше запазен само за мъже. Местата в операта отразяваха класовото различие в нюорлианското общество.

Точно преди газените лампи да изгаснат и представлението да започне, Чарли зърна нещо, което за малко щеше да изпусне. В ложата, срещуположна на тази на Реми, Трей Лавенд въведе една красива, млада жена в бяла рокля и с рози в русите къдрици. Възрастна жена, облечена в черна вълнена рокля, ги последва. Трей настани момичето, предложи му програма и се наведе над него с такава загриженост, че Чарли се почувства отвратена. Момичето размаха дантеленото си ветрило пред него и се усмихна превзето. Чарли бе сигурна, че кикотът му ехти в цялата огромна зала.

Тя се обърна към Реми и размаха своето ветрило, екзотична вещ от черна дантела и розова панделка. Той повдигна вежди и я хвана за рамото. Чарли престана да си вее и многозначително загледа ръката му, докато мъжът я отдръпна.

— Виж, скъпа — изрече той и вдигна рамене, — не можеш да ме виниш, ако ще ми хвърляш такива страстни погледи. Дай ми шанс, cher.

Имаше право. Трябва моментално да се овладее. Какво я беше грижа, че Трей Лавенд е решил да съпроводи някаква малка лигла в операта? Тя отново хвърли поглед към отсрещната ложа, точно когато Трей се извърна в нейната посока. Той й се поклони учтиво и само тя усети съдържащата се в жеста подигравка.

Увертюрата започна и Чарли се насили да слуша. За голямо нейно удивление постановката на „Хугенотите“ се оказа една от най-прекрасните, които беше гледала. Гласовете бяха великолепни, оркестърът — изключителен, акустиката — съвършена.

През първия антракт ложата на Реми беше залята от посетители, както мъже, така и жени, които искаха да бъдат представени на най-новата сензация на Ню Орлиънз. Чарли се опита да си внуши, че не е разочарована от отсъствието на Трей. Напълно забрави за него, когато един от посетителите й бе представен като Жак Дюкло.

Едрият мъж с прошарени коси се наведе над ръката й, но очите му бяха втренчени в нейните.

— Удивително — изрече най-накрая. — Днес получих бележка от — спря се за миг… — от един общ приятел, който ми пишеше, че трябва да се срещнем, мис Стюарт. Сега разбирам защо. Вие приличате поразително на най-голямата ми дъщеря. И нейното име е Шарлот.

„Е — помисли си тя — той каза «е». Значи Шарлот все още е жива. Още сега мога да се кача на някой влак за Ню Йорк и да отида да видя собствената си прапрапрабаба, която е умряла почти шестдесет години преди моето раждане. Страхотно!“ Тя го разгледа по-внимателно. Мъжът, който в този момент й говореше, беше нейният прапрапрапрадядо. Чарли виждаше своя прародител от плът и кръв. Беше зашеметена, когато осъзна, че очите му са със същия оттенък на тюркоаз и разположени под същия ъгъл, както тези на майка й и притежаваше усмивката на баба Шарлот. Мислено благодари на Лизет, че го беше изпратила.

При следващия антракт дойдоха още повече посетители, но все още никаква следа от Трей.

Срещнаха се едва когато операта свърши и Чарли беше поведена надолу по застланото с килим стълбище.

— Мис Стюарт — изрече той и се поклони. — Мога ли да ви представя мадмоазел Фурше?

— Enchante — младата жена кокетно наклони глава на една страна. Имаше глас на скрибуцаща латерна. Чарли беше готова да се хване на бас, че свири лошо на арфа и бродира съвършено.

— Enchante — повтори като папагал Чарли със също тъй глух глас и също така кокетно отметна глава. Трей се закашля, но Чарли знаеше, че прикрива смеха си. Самата тя трябваше да прехапе устните си, за да не се разсмее.

— Е, Лавенд — рече Реми. — Ще те видим ли утре на борда на „Хубавата Бриджит“? Винаги съм знаел, че е по-прекрасна от „Корин“, но не съм очаквал да го признаеш с честите си пътувания.

— Човек винаги трябва да държи под око конкуренцията, Соваж — отвърна той на Реми, но очите му останаха приковани върху Чарли. — Независимо колко малка заплаха представлява — докосна елегантния си копринен цилиндър и поведе префърцунената мадмоазел Фурше навън.

Чарли се завърна в каютата си на „Хубавата Бриджит“ и цяла нощ удря с юмруци възглавницата.

 

 

На следващия ден следобед, точно в четири часа, „Хубавата Бриджит“ за пореден път се отдели от пристана на Ню Орлиънз, изригвайки кълба дим, сред пронизително пищене на свирката. И за пореден път тази вечер, докато Чарли седеше пред пианото в украсения с брокат и варак салон, Трей Лавенд пиеше коняк в ъгъла, наблюдаваше и слушаше. Отново слезе на първата спирка и отново Чарли усети огромно разочарование.

През последните няколко дни й беше липсвал повече, отколкото смяташе, че е възможно. Имаше толкова много въпроси, които искаше да му зададе за този непознат свят, в който се намираше. Той беше единственият човек, който би разбрал любопитството й, липсата на познания, чувството на неловкост, когато направеше някоя погрешна стъпка само защото не разбираше правилата на тази епоха.

Тя изпя последната песен и уморено се отправи към каютата си. Но там я очакваше изненада.

— Ау! — подскочи с вик младото, чернокожо момиче, когато Чарли отвори вратата. — Съжалявам, мис, изплашихте ме.

— Коя си ти? Какво… Почакай, аз те познавам, ти си…

— Доли, мис — изрече момичето с реверанс.

— Робинята. От търга. Трей те купи.

— Да, мис — още един реверанс.

— Но какво правиш тук? Да не би да си избягала?

Очите на момичето се разшириха.

— О, не, мис. Никога не бих го направила. Мастър Лавенд, той ме изпрати.

— Защо? Да ме следиш?

— Не, мис — момичето изглеждаше изплашено до смърт.

— Не бих се учудила. Трей е със странни схващания какво има право да знае за мене и какво не. Защо иначе би те изпратил тук?

— Защото… ох, ето, мис. Той рече да ви дам това — тя бръкна в джоба на блестящата си от чистота сива пола и подаде на Чарли една бележка, сетне приклекна в нов реверанс.

— Престани да правиш това — изрече Чарли, докато отваряше сгънатото писмо.

— Кое, мис?

— Да подскачаш нагоре — надолу като човече на пружинка. Не е нужно да ми се покланяш. Не е нужно да се покланяш на когото и да било.

— Да, мис — прошепна изплашено момичето и начена нов реверанс, спря се и почти изгуби равновесие.

Чарли разгъна бележката.

„Скъпа моя мис Стюарт,

Дойде ми на ум, че нямаш прислужница, която да ти помага. От разказите ти за «модерните» дрехи, разбрах, че роклите, които майка ми ти заема, не са точно това, на което си привикнала. От личен опит зная, че събличането и обличането им изисква доста усилия. Доли ще ти помага, а също ще се грижи и за всичко останало, от което имаш нужда. Считай я за твоя собственост, един подарък от почитател.

Твой най-покорен слуга: Трей Лавенд“

Считай я за своя собственост! Чарли смачка бележката и я запрати в ъгъла. Как се осмеляваше! Та той всъщност й даваше един роб! След като знаеше какви чувства изпитва към цялата система и по-специално към покупката на това момиче, той й подаряваше друго човешко същество, да го притежава, да го управлява, както диктуват хрумванията й! Нямаше да приеме това!

Разгневено взе обратно бележката, изглади гънките и я тикна на момичето.

— Доли, чела ли си това? — най-накрая успя да зададе въпроса. Гласът й беше твърд като стомана.

— Не, мис. Не мога да чета.

— Е, тук пише, че сега си моя.

— Да, мис, така каза и мистър Лавенд.

— Добре. Ти си свободна.

— Мис? — момичето изглеждаше напълно объркано.

— Свободна си. Аз те освобождавам.

— О, не можете да направите това, мис.

— Разбира се, че мога. Тук пише, че си моя робиня, моя собственост. Това означава, че мога да правя с теб каквото си пожелая, нали така?

— Точно така, мис, но…

— Е, добре, аз решавам да те освободя.

В големите, шоколадовокафяви очи на момичето се появиха сълзи. То си пое дъх на пресекулки и повтори:

— Не можете, мис.

— Защо не? Не искаш ли да си свободна?

— Да, мис — едва доловимо прошепна Доли. — Желая го повече от всичко на света. Но не е възможно. Така казва законът.

— Законът? Не разбирам.

— Предполагам, че не ви е ясно, защото сте от Севера. Чувам, че нещата там са различни. Но тук, в Луизиана, е много трудно един роб да бъде освободен, мис. Понякога отнема години и куп пари. Разбирате ли, хората се страхуват от нас. И законът стана много по-строг през последните няколко години, вече почти никой не може да бъде освободен. Морис, икономът на мистър Лавенд, беше освободен миналата година и той казва, че на господаря са били необходими пет години и хиляди долари, за да го постигне. Твърди още, че много хора са били разярени на господаря, когато най-накрая успял. Сега мистър Лавенд работи за освобождаването на Марджи, неговата готвачка, но ще мине много време, преди това да стане — тя подсмръкна. — Ще бъда старица, когато дойде моят ред — изрече, докато избърсваше сълзите с опакото на ръката си. — Сега, ако се обърнете, мис, ще ви освободя от тази рокля.

Смаяна, Чарли се подчини и сръчните пръсти на Доли бързо разкопчаха дългата редица миниатюрни кукички, които се проточваха почти по целия гръб на роклята и с които беше невъзможно да се справиш сам.

Пет години. Хиляди долари. Трей беше изразходвал много време и пари, за да освободи един роб, при това заплашен от неодобрението на своите приятели и съседи. И се готвеше да го направи отново.

Припомни си как го бе наругала в деня, когато купи Доли, колко сурово го бе съдила за това, че се сдобива с роб. Искаше й се да му се извини. Но с изключение на тайнствените думи от миналата вечер, изречени на стълбището в операта, той очевидно не възнамеряваше да й проговори отново. Може би просто щеше да си седи в ъгъла и да я гледа вечно. Единственият възможен изход в момента беше да приеме този неочакван подарък и да бъде колкото е възможно по-мила към Доли.

— Сигурна ли си, че не те е накарал да ме следиш и да му докладваш какво правя и с кого го правя? — искаше й се да не стои по камизола и фуста, докато не изясни на чия страна е момичето.

— Да, мис — рече Доли и се изправи. — Дори да го беше казал, нямаше да го направя.

Така, момичето бе с характер. Това беше добре. Чарли й вярваше. И колкото и неочаквано да бе появяването му, сега, когато беше вече тук, тя осъзна, че всъщност се е нуждаела от прислужница. Нещо повече, имаше нужда от приятелка.

— Добре, Доли. Оставаш. Но чуй моите правила. Името ми не е мис, а Чарли.

— О, мис. Не мога…

Чарли вдигна ръка.

— Както казваше баща ми, правилата са си правила и това е едно от моите. И никакви реверанси. Не съм повече от тебе и не искам никога да забравяш това. Също така, независимо че си робиня, докато работиш за мен, ще получаваш заплата. Съгласна?

— О, мис! — Доли си пое дъх, после се поправи. — Исках да кажа… Чарли.

— Видя ли, че не е толкова страшно? — тя й се усмихна и Доли отвърна срамежливо.

— Не, ми… Чарли — после и двете се разсмяха.

— Добре. Не зная каква е справедливата заплата за една прислужница, но ще разбера. Какво ще правиш с парите си, е лично твоя работа, но предлагам да спестяваш поне част от тях. Ще са ти необходими, когато измислим начин да те освободим.

— Свободна? Но…

— Трябва да има някакъв начин, Доли. Ще го открием заедно. Разбира се, ако го искаш.

Доли се изпъна и погледна Чарли право в очите.

— Искам.

— Добре — повтори младата жена. — Споразумяхме се.