Мегън Даниел
Любов завинаги (3)

Трета глава

Целият Ню Орлиънз празнуваше и заедно с него празнуваха и Роб, и Чарли.

— Утре — рече Роб, когато стиснаха ръце в чест на споразумението — ще подпишем документите, и ще бъдем много сериозни. Но тази вечер е Марди Грас и аз ще ти покажа моя град.

— Ти си от Ню Орлиънз?

Ухили се като котарак.

— А ти какво си мислеше, шери?

Измъкна я от стола и тя грабна сака си.

— Защо не? — изрече със смях. — Защо, по дяволите, не?

И те бързо се измъкнаха в царящата на „Бърбън стрийт“ лудост на Марди Грас.

Шествието на Комус преминаваше в момента и тълпите бяха невъобразими, разярени тумби от монаси, магьосници и Луди шапкари се блъскаха, ръгаха с лакти, протягаха ръце към кичовските салове и крещяха обезумели.

„Искаме перлите! Искаме перлите!“, докато маскирани мъже хвърляха от саловете нанизи крещящо оцветени пластмасови мъниста. Чарли беше убедена, че не ще си пробият път. Не можеха дори да помръднат. Но Роб пое нещата в свои ръце, заработи с лакти и заблъска наред, докато стигнаха тротоара.

Скоро Чарли беше обхваната от общото настроение, крещеше с най-гласовитите и скоро се сдоби с един червен и с един зелен гердан, окачени на шията й.

Когато шествието премина, атмосферата се поуспокои, макар че трябваше да си от Ню Орлиънз, за да го забележиш. Можеха отново да се придвижват. Беше почти полунощ, недостигът на сън и лудешкият ден си казваха думата. Чарли усещаше клепачите си като посипани с пясък.

— Роб — започна тя — трябва да…

— Отиваме в „Типитина“ — прекъсна я той. — Свирят братята Невил — добави, докато я мъкнеше из навалицата. — А когато Невил свирят в „Тип“, те са господарите на заведението.

Това привлече вниманието й. Тя обожаваше сълзливите блусове на братята и никога не ги беше слушала на живо. Но беше така неописуемо изморена.

— Роб, не мога. Аз…

— Ооо, хайде, шери. Марди Грас е — лукава усмивка грейна на лицето му. — И искаш да подпиша оня документ утре, нали?

Това си беше чисто изнудване, но за да запази Роб Самс, трябваше да държи очите си отворени поне още един час. Надяваше се музиката да помогне. Влачеше се след него като прекалено изтощена котка.

Когато се озоваха в „Тип“, атмосферата на евтиното кабаре я поразсъни, а музиката довърши останалото. Брат Арт блъскаше пианото като да беше неприятел, любовник или двете заедно, а Сирил биеше барабаните, докато буйните му кичури се мятаха като змиите на главата на Медуза. Преминаваха от поп на фънк, на соул, на рап — спиричуъли, които се превърнаха в сантиментални вопли, преди да засвирят едно евангелско парче, от което — аха — мазилката да се зарони.

Всички, включително Чарли и Роб, танцуваха. Всички, включително Роб, но не и Чарли, се наливаха. Роб унищожаваше бърбъна, сякаш беше перие с лимонов сок, но се държеше. Достатъчно, за да танцува, докато братята продължиха да свирят до към три.

Най-накрая се измъкнаха с тълпата навън, в прохладната вечер, и Роб я повлече към кея.

— Роб, хотелът ми е в другата посока — каза Чарли.

— Имам приятел с корабче — отвърна той.

В гласа му най-накрая започна да се проявява ефектът на питиетата, които беше гаврътнал като севън ъп. — Ще ни изведе на реката за десет минути. Обещах му, че ще отидем.

Тя се закова на тротоара.

— Роб не мога. Заспивам права.

— Разбира се, че можеш, госпожо импресарио. Ти си котка. Котките са нощни животни, също като джаз откачалките.

— Е, това котенце заспива, без значение дали е Марди Грас или не.

Той се наведе назад, поклащайки се леко, и я изгледа с полупритворени очи.

— Не ми казаха, че си кръшкач. Не мисля, че искам кръшкач да работи за мен.

По дяволите! Отново изнудване. Колко много искаше да има този приятел! Но колкото и да й беше нужен, в този момент се чудеше дали може да си го позволи.

Докато тя размишляваше, Роб тръгна нагоре към кея. Чарли го последва. От височината погледна черната вода, която блестеше от хилядите цветни отражения. Огромен параход със задно колело, спомен от славното минало на Ню Орлиънз, преминаваше бавно, окичен с лампички, като блестяща сватбена торта. От палубата му звучеше дикси. Роб беше вече долу, на пристана, и се качваше на палубата на красива, малка яхта, окичена с още повече светлини. На върха на пасарела се спря и се извърна към нея. Пиян или не, съумя да наложи на лицето си израз на несъмнено предизвикателство. „Ела с мен или се върни в Ню Йорк без договор.“

Тя се качи на борда.

Докато корабчето се отдалечаваше по реката, Чарли се беше вцепенила и действаше изцяло на автопилот. Някой й подаде питие и тя го изпи. Друг й поднесе чиния стриди и тя ги изяде.

Палубите бяха претъпкани. Всички пееха, смееха се и се наливаха. Всички бяха пияни. Замаяно се запита, дали някъде има кабина, където да поспи. Успя да открие едно тихо кътче точно до кърмата, с изглед към блещукащата вода. Затвори очи. Може би щеше да успее да заспи права.

Почувства нечия ръка да се промушва под матадорската пелерина и да я обгръща. Отвори очи. Беше Роб. Парализирана от умора, тя наблюдаваше как ръката му се плъзга по нея и започва бавно да отваря дългия цип на предната част на котешкия й костюм. Разсъни се достатъчно, за да я плесне, сякаш беше досадна муха.

— О, хайде, котенце — изхленчи той. — В края на краищата нали сега заедно правим бизнес? — пак посегна към ципа, докато отпи нова глътка от чашата, която държеше в другата ръка. — Нали? — добави лукаво.

Главата й се проясни, вече беше напълно разбудена.

— Достатъчно! Престани да ме изнудваш! През изминалите тридесет и шест часа обърнах живота си с главата надолу заради теб. Лъгах клиенти, като им отмених срещите, изгубих една нощ сън, прелетях половината страна и се облякох като кретен. Но има нещо, което няма да направя нито за теб, нито за когото и да било друг, освен ако действително не го искам. А единственото, което сега действително искам, е да сляза от тая проклета лодка и да поспя.

Той все още се хилеше цинично.

— Чуваш ли ме? — никакъв отговор. — Земя до Роб! Земя до Роб!

През погледа му премина нещо, но не стана ясно какво, преди да се раздвижи. Той се нахвърли върху нея. С мозък, замъглен от безсънието и от питието, което беше гаврътнала, без да се замисли, тя реагира инстинктивно. Двете години карате тренировки й помогнаха да се изплъзне. Отстъпи назад и наляво, като се изви встрани от него. В този миг корабчето се наклони, за да завие, и това, съчетано с ускорението на Роб и олюляването му от бърбъна, го запрати зад рейлинга, право в мастиленочерната Мисисипи.

Чарли сграбчи парапета и се взря в тъмната вода, като се опитваше да види къде е потънал. За един ужасяващо дълъг миг не успя да различи нищо. Най-накрая той изплува на повърхността, вляво от корабчето. Невероятно, но все още държеше чашата в ръка. Но тази ръка се мяташе като подивяла, пляскаше по водата, сякаш се опитваше да се закрепи за нея и да го повдигне нагоре.

Очевидно Самс не можеше да плува. А Чарли Стюарт беше звездата на бруса в началното училище. Господи! Какво ли още трябваше да направи, за да накара този приятел да подпише договора и да го направи богат?

Огледа се. Всички бяха събрани в предната част на яхтата и ревяха нецензурни, пиянски песни. Никой не бе забелязал падането на Роб, а и нито един от тях не бе в състояние да му помогне.

Помъчи се да развърже пелерината, но тя се беше стегнала на възел. Краката й бяха отекли и не можеше да издърпа ботушите. Нямаше време за губене. Роб отново потъна и тя се надвеси над парапета, пое дълбоко въздух и се хвърли в Мисисипи.

Какъв студ! Водата беше ледена. Отне дъха й, така че когато отново изплува на повърхността, трябваше дълбоко да поеме въздух, за да изпълни дробовете си. Това поне я събуди. Заплува към мястото, където Роб ту се появяваше, ту изчезваше под водата, но течението беше много по-силно, отколкото бе очаквала. Подгизналата пелерина я теглеше надолу, а към това се прибавяше и тежкият сак, провиснал през рамото й. Струваше й се, че всеки удар към Роб и към лодката всъщност я отнася встрани.

Модните й ботуши тежаха като циментови блокчета. Пелерината се омота около краката й като водорасло. И беше студено, дяволски студено. Опита се да си поеме въздух и вместо това устата й се напълни с речна вода, която имаше вкус на бензин и отпадъци. Закашля се и едва успя да поеме въздух, преди отново да бъде засмукана надолу.

За първи път от много време насам Чарли беше изплашена. Какво беше това? Така ли щеше да свърши? Не! Няма да умре в една мръсна река, облечена в котешки костюм. Няма! Напрегна всички сили, изплува на повърхността и се огледа за яхтата. Беше се отдалечила още повече, едва различим силует, обвит в блещукащи светлини. И никой на борда не знаеше, че тя е във водата!

В ушите й забумтя оглушително пуф — пуф, с ясен припев на дикси, и тя извърна глава. Огромният речен параход, който беше видяла от кея, връхлиташе отгоре й. Приказните му светлини проблеснаха като фойерверки в очите й. Чу страхотен тътен и ярка, цветна светкавица избухна над главата й. От парахода пускаха ракети и при всяко проблясване огромният речен съд се приближаваше, гигантското му колело я засмукваше към пуфкащите и хвърлящи пръски витла. От мястото й във водата колелото изглеждаше голямо колкото Метрополитен опера, пространството между пенещите водата витла приличаше на лакомо гърло, което чакаше да я погълне.

Тя зарита неистово, опитваше се да освободи краката си от неподатливата материя на памучната пелерина, която някога бе примамила бика към смъртта. Отчаяно се опитваше да се отдалечи от изгладнелия звяр, но ръцете й бяха вдървени от студ и изтощение. Изобщо не помръдваше от мястото си.

Корабът се приближаваше все повече, докато глухият звук я обгърна изцяло. Още един букет искри избухна над главата й, тъмнопурпурни и виолетови огнени цветчета летяха надолу към водата, докато тя шепнеше молитва. Откъс от мелодия прокънтя в ухото й, когато потъна отново. Белите й дробове щяха да се пръснат.

Още веднъж изплува на повърхността, вече много близо до пляскащото колело. Молитвата премина в извинение. Нещо силно удари крака й и тя отвори уста. Точно преди Мисисипи да се втурне и да я изпълни, изрече високо:

— Съжалявам, мамо — после отново потъна.

Внезапно се примири, надяваше се, че смъртта няма да е болезнена, че ще издъхне преди колелото да я разкъса на парчета. Усети нещо да се блъска в ръката й и тялото й инстинктивно се изви настрани от него. Но тутакси го почувствува отново, то сграбчи ръката й като скоба. Усети тялото си да се движи през водата и реши, че това е мощта на колелото, която я засмуква в неговите челюсти. Тя се изопна.

Сетне неочаквано се озова на повърхността. Менгемето, стиснало ръката й, я беше измъкнало нагоре. Смътно осъзна, че някой я дърпа нагоре, далече от изгладнелите челюсти и мастиленочерната вода. Като в мъгла усети, че я издигат над парапет и я полагат върху гладка повърхност. Ръце притискаха гръдния й кош. Тежаха като камъни. От устата й бликаше вода. Тя се закашля.

— Жива е — извика някой, като че отдалеч. — Обърнете я.

Някой го направи.

Изпитваше болки. Болеше я цялото тяло. И трепереше. Една ръка погали лицето й. Беше като топла коприна. Тя отвори очи и надзърна в най-тъмния взор, който някога бе виждала. Мъжът се навеждаше над нея и я наблюдаваше със смесица от загриженост и изумление. Имаше вълниста, тъмна коса, един кичур беше паднал над дясното му око. Над лявата му вежда се виждаше малък белег. Имаше тънки тъмни мустаци. Беше облечен в перленосив викториански редингот с кадифени ревери и черна папийонка с диамантена игла.

Отбеляза всичко това само за миг, докато се питаше дали той е реален, или все още се намира в реката и халюцинира. Или пък е мъртва.

Мъжът се усмихна и усмивката му беше напълно реална. Мустаците му се повдигнаха и Чарли видя трапчинката на бузата му. Усети, че отвръща на усмивката му.

Опита се да проговори, закашля се, изплю още вода и пак опита.

— Капитан Рет Бътлър, предполагам.

Той се усмихна още по-широко и на лицето му се изписа облекчение.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, мадам — изрече с кадифен като нощта глас. — Но може би ще свърша работа, докато той се появи.

Тя кимна.

— О, да!

И после припадна.