Мегън Даниел
Любов завинаги (16)

Шестнадесета глава

Трей стоеше под арката на входа и я наблюдаваше, точно както вечерта, когато тя за първи път пя тук. Желаеше я както тогава, дори по-силно. Дявол да го вземе! Не очакваше страстта му да пламне толкова. Планът беше да я има и да я забрави. Вместо това я желаеше още повече. Бе толкова възхитителна в ръцете му, толкова ласкаво отстъпчива и в същото време така огнено страстна. Колко пъти трябваше да притежава Чарли Стюарт, преди тялото му да престане да изтръпва от желание? Колко пъти, преди да може да слуша кадифения глас, с който тя запленяваше всичките тези разгонени господа, и да не пожелае да убие всеки присъствуващ в стаята? Колко пъти, за да се освободи от нея?

Не знаеше какво да мисли за нея. Чарли не попадаше в нито една от неговите внимателно премислени категории за жените. Независимо от необичайното му възпитание (или може би до известна степен точно поради него), той се придържаше упорито към съвременните критерии по отношение на жените. Приемаше, че има два типа жени — дами и курви. С курвите отиваш в леглото, за дамите се жениш. На курвите понякога им харесваше, на дамите — никога.

На Чарли определено й беше харесало. Нейният отговор беше непосредствен, жаден и несъмнено — искрен. Беше притежавал достатъчно жени, за да не може лесно да бъде излъган, макар че някои се бяха опитвали, като предполагаха, че това ще му достави удоволствие. В действителност Трей се вбесяваше от жена, която симулира страст, без да изпитва нищо. Чарли не се преструваше.

И той не й беше първият, в това беше сигурен. Чарли не беше свенлива девственица, каквато със сигурност бе Корин и каквато щеше да си остане до брачната им нощ. Любеше го по начин, напълно непознат за някоя благопристойна дама. Това го накара да се запита дали беше оставила някого в нейния нюйоркски свят — любовник, низ от любовници или може би дори съпруг. От тази мисъл стомахът му се сви и той изпита физическа болка.

Независимо от реакцията й по отношение на него, не можеше да си мисли за нея като за обиграна проститутка. Беше прекалено пряма в отговора си, прекалено искрена в емоциите, които не направи никакъв опит да прикрие. Очевидно знаеше цената си, което се отразяваше в независимия й нрав. Доста приличаше на майка му и това още повече го объркваше.

Когато тя се усмихна на един от господата край пианото, юмрукът му се сви и той усети почти непреодолимо желание да смаже лицето на непознатия.

Мислено, отново зададе въпроса, който й беше поставил, когато я целуна за първи път. „Коя си ти?“ Тази мисъл не му даваше покой, докато разсеяно слушаше песента й. „Коя си ти? И как трябва да постъпя с теб?“

Едно беше ясно — тя беше опасна. Като си припомняше случилото се преди няколко часа…

Още в младостта си Трей се бе зарекъл никога да не даде живот на незаконно дете. Беше го преживял и отказваше да го причини на някой друг. Жустин, любовницата квартеронка, която държеше в една къща на „Рампърт стрийт“, беше подбрана измежду многото на разположение, само защото знаеше, че е безплодна. А с други жени бе винаги много внимателен. Постоянно носеше у себе си презерватив от агнешка кожа.

Но миналата нощ не беше взел никакви предпазни мерки. Точно обратното. В ръцете на Чарли Стюарт забрави всичко, с изключение на фантастичното усещане, което тя събуждаше у него, щом само го погледнеше. Когато най-накрая го докосна, той си помисли, че ще изкрещи от удоволствие. Когато се плъзна в приканващата й топлина, една поразителна мисъл премина през ума му: „Моя“.

И презервативът остана забравен.

Ами ако беше посял семето си в нея? Ами ако в този момент беше бременна с негово дете? Тогава какво? Единственото разрешение бе да се ожени за нея, а независимо от цялата й прелест и заинтригуващо поведение, не беше за него. Той се нуждаеше от жена, която ще бъде достолепна домакиня на „Райв Дус“, жена със съвършено възпитание и неопетнено потекло, жена, която ще му помогне да довърши издигането си в нюорлианското общество, чието начало той вече усърдно беше положил. Нуждаеше се от дама. Неговите деца щяха да бъдат законни наследници на „Райв Дус“ и той трябваше да се погрижи да са достойни за това.

Корин Дюкло щеше да бъде точно такава съпруга — мила, любезна, нежна, истинска южняшка красавица. Ако се вярва на историята на Чарли за това как се е добрала до пръстена на Корин, те двете бяха роднини. Каква ирония! В действителност едва ли съществуваха по-различни жени. Разбира се, Чарли произхождаше от сестрата на Корин, Шарлот, а последната беше недисциплинирана. Дяволски независима и с труден характер! Ами че тя дори беше суфражистка. В много отношения Чарли Стюарт страхотно приличаше на Шарлот Дюкло.

Край него мина Джейкъб със сребърен поднос и пълни с шампанско чаши. Трей грабна една, пресуши я, остави я обратно на подноса и взе друга. Чарли поде нова песен, чийто припев го молеше „да се опита да бъде поне малко нежен“.

Е, нима не го беше сторил? Беше я поканил да се премести в неговата къща. В неговата къща! Това беше още едно от нещата, които не можеше да разбере. Да живее открито с нея би било проява на абсолютен идиотизъм, подходящ начин да унищожи каквато и репутация да бе успял да си изгради в закостенялото общество на този град. Но сякаш не го беше грижа за това!

А тя беше отказала! Тя, сама жена, без пари, без семейство, без приятели, която дори не знаеше как да разговаря, да върви и да разсъждава като жена от средата на деветнадесети век, му беше отказала да се грижи за нея. Беше му хвърлила предложението обратно в лицето, решена да се справи сама. Сама!

Нейният отказ го беше вбесил. Беше го накарал да пожелае да сломи съпротивата й, да я застави да се подчини, също като необязден кон, да я принуди да реши, че няма по-важно нещо от това да е в неговата къща, в неговото легло.

Разбира се, тайната беше в това да не й остави избор. Той съзря майка му да обикаля клиентите и да проверява дали всеки е намерил жената, за която е дошъл и дали е доволен от нея. С решителна усмивка Трей се отправи към нея.

 

 

Половин час по-късно Лизет Лавенд откри Чарли в кухнята. Младата жена си почиваше от свиренето и от умоляващите клиенти с тяхното: „Ела горе само веднъж! Ще те накарам да се чувстваш добре, обещавам.“

Лизет наля по чаша от най-хубавото вино и седна до Чарли. Вгледа се в младата жена, която беше подействала така особено на сина й. Не можеше да си припомни кога за последен път го е виждала толкова възбуден от някоя жена.

— Трей помоли да те уволня, скъпа — наблюдаваше внимателно реакцията на Чарли.

Чарли се вцепени, чашата й се спря на половината път към устата.

— Ще го направите ли? — изражението на лицето й подсказа на Лизет, че чувствата й са застинали в очакване, колебаещи се между страха и яростта.

— Интересен въпрос. По-скоро очаквах нещо от рода на: „Как смее!“

— Имам чувството, че вашият син би се решил на много неща, само за да постигне своето.

Лизет се разсмя дълбоко и гърлено.

— Колко добре го познаваш вече, скъпа моя! Разбира се, че би се решил. И знаеш ли, обикновено го прави. Искам да кажа, постига своето.

— Но невинаги — Чарли остави чашата вино върху блестящата порцеланова повърхност на масата. — Ще ме уволните ли?

— Не съм сигурна — отвърна Лизет. — Знаеш ли защо иска да го направя? Той не пожела да ми каже.

— О, да, зная. Така ще може да ме притежава. Изглежда не разбира, че не мога да бъда притежавана, да бъда закупена на търг като някой от робите му.

— Разбира се, че не го осъзнава. Естествено, че не може да те притежава.

— Защо вие го проумявате, а той не може?

— Той е мъж, Чарли, при това не особено наблюдателен, поне в случаите, когато истината не му отърва — Лизет се възхищаваше от момичето. Казваше си, че може би най-накрая синът й си е намерил майстора. И в тази игра на нея й беше даден коз. Тя се колебаеше как най-добре да го изиграе, така че накрая всички да спечелят. — Какво ще правиш, ако те уволня?

Отговорът, който последва беше непосредствен и решителен.

— Ще си намеря друга работа.

— Трудно, но разбира се, не невъзможно, особено с уникалните ти таланти.

— Благодаря.

— Няма защо — Лизет се изправи. — А сега, може би е най-добре да се върнем при нашите клиенти. Ще обмисля молбата на сина ми и ще те уведомя.

 

 

Най-накрая Лизет реши, че ще бъде много по-интересно, ако се държи настрана и наблюдава представлението, което двамата млади бяха твърдо решени да устроят. Тя не уволни Чарли.

Нямаше нужда да го прави. Преди последният от клиентите да бе изчезнал нагоре по стълбите или да се бе отправил със залитане към дома си, Чарли си подаде оставката. И го направи пред Трей.

— Много добре — рече той още преди да беше завършила. — Радвам се, че реши да не се инатиш повече. Да вървим — понечи да я хване за ръката, но тя го отблъсна и попита с невинна усмивка:

— Да вървим? Къде ще вървим?

— У дома — отвърна той и направи знак на Джейкъб да му донесе палтото и шапката.

Младата жена се престори, че не го чува, и се извърна към Лизет.

— Съжалявам, че ви напускам по този начин и се надявам, че няма да ме помислите за неблагодарна. Помогнахте ми в момент, когато нямаше къде да отида, и аз никога няма да забравя това. Но няма да е честно от моя страна да ви карам да избирате между мен и собствения си син. За всички ще бъде най-добре, ако си отида. Ще го направя още утре сутринта.

— Разбирам те, скъпа — рече Лизет и взе ръката й. — Но къде ще отидеш?

— Предложиха ми друга работа — тя се усмихна на Лизет и последната й отвърна. Тази усмивка беше определено затворническа, от онези, които си разменят само две жени съзаклятнички. Преди Трей да успее да изрече и дума, Чарли се извърна и изтича нагоре по стълбите.

Точно когато затвори вратата на спалнята си и се наведе, за да събуе тесните копринени пантофки, вратата отново се отвори и той застана на прага. Беше толкова прекрасен в яда си, че на Чарли й се искаше да се хвърли в прегръдките му и да преживее отново щастието, което бяха изпитали следобеда.

Докато се наслаждаваше на тази мисъл, той прекоси стаята, сграбчи я и я целуна така, че тя се задъха, потръпна и го пожела още по-силно. Преди да успее да се възпре, отвръщаше на целувката му.

Ръцете му се плъзнаха по гладкия й, топъл гръб и сякаш стопиха кожата, както съпротивата й… Тя се отдръпна.

— Не — изрече тихо. — Не, Трей.

— Ти ме желаеш. Не можеш да го отречеш. Чувствам го в топлината на кожата ти, в мекотата на устните. Искаш ме, Шарлот.

— Разбира се, че те искам — тя се отдръпна още по-назад, опитвайки се да създаде безопасно разстояние помежду им. — Какво общо има това с всичко останало?

Той я наблюдаваше объркан.

— Няма никакво значение, че те желая — продължи тя. — Искам да ям фонданов сладолед с плодове всеки ден от живота си. Искам отново да започна да пуша. Искам да лежа на някой плаж под тропическото слънце и да се пека, докато придобия цвета на тиково дърво. Но няма да направя нито едно от тези неща, защото колкото и добре да се чувствам в момента, те определено са вредни за мен. По същата причина няма повторно да легна с тебе. Ти си вреден за мене, Трей Лавенд. Ти объркваш ума ми така, че не мога да мисля. Караш ме да забравям кое е важно. Караш ме да губя контрол.

Той отново я притегли към себе си и ухапа ухото й.

— Загуби контрол, Шарлот. Загуби го заради мене.

— Не! — тя се изтръгна от ръцете му, отиде до камината и се загледа в огъня. — През последната седмица прекалено много губих контрол. Време е отново да се взема в ръце.

— Но защо се отказваш от една добра работа?

— Вече ти казах. Получих друга.

Той се подсмихна.

— Кой би ти предложил работа? Какво би могла да вършиш?

Тя се обърна и го погледна в лицето.

— Преценката ти за мене е затрогваща. Слава богу, че мистър Соваж ми има по-голямо доверие.

— Соваж! Реми Соваж? Какво е направил този негодник?

— Предложи ми да работя като певица на един от неговите речни кораби и аз приех.

— Невъзможно. Няма да го позволя.

— Крайно време е да се отървеш от този твой гаден навик да казваш на хората, над които нямаш никаква власт, какво да вършат и какво — не. Сигурно се чувстваш отвратително безпомощен, когато те все пак го направят.

— Защо искаш да работиш за него? — в гласа му звучеше почти умолителна нотка.

— Защото той се различава от тебе — каза го, колкото беше възможно най-невинно — И от майка ти.

— Не! — гласът му се извиси във вик. Прекрачи към нея, сграбчи я и я заблъска, докато гърбът й се опря в стената. — Не — повтори. Сега гласът му беше много тих, но при това заплашителен и вибрираше от решителност. — Няма да работиш за Реми Соваж, нито за майка ми, нито за когото и да било. Идваш с мен вкъщи. Ти си моя.

Отново я целуна решително, почти безмилостно. Целувката му беше настоятелна, от нея сякаш извираше повик за притежание. Една целувка, която тя желаеше, за която копнееше. Една целувка, на която отговори.

Докато поглъщаше устата й, дясната му ръка, толкова решителна, колкото и устните му, умело се промъкна под деколтето на роклята и докосна гърдите й, не толкова нежно, но, боже, толкова възбуждащо. Когато устните му изоставиха нейните и се отправиха надолу към разголеното зърно, Чарли възкликна от удоволствие.

— Видя ли — промърмори той, като вдигна глава от розовата пъпка само за да й се усмихне. — Моя си.

Думите му подействаха като леден душ върху разпалените й страсти.

— Не, Трей, не съм твоя. Разбра ли го? Не принадлежа никому и никой няма да ме притежава. Никой, освен мен, не определя как да живея.

— Шарлот — изрече тихо той и я притегли към себе си.

Чарли си пое дълбоко въздух, сетне с непоколебим глас изрече:

— Трябва да те предупредя, че ако възнамеряваш да ме изнасилиш, ще те спра.

Да я изнасили! Никога през живота си не беше имал жена, която да не изгаря от желание да го докосне. А тя изпитваше такова желание. Сигурен бе. Усещаше го във всеки неин дъх, в потръпването на плътта й под устните му. Загледа се в нея.

— Зная как да те спра — продължи тя — и ти обещавам, че адски ще боли.

Трей се изправи.

— Сериозно се съмнявам, че можеш да ме спреш, Шарлот, но никога не ми се е налагало да насилвам жена. Нямам намерение да започвам сега.

— Радвам се, защото последствията нямаше да ти харесат.

Младият мъж се извърна и се запрепъва към вратата. Всеки мускул, който само до преди миг бе потръпвал от страст към нея, сега вибрираше от ярост. Точно преди да излезе, той се извърна и я погледна в очите.

— Питам се дали ще харесат на Реми Соваж?

 

 

На следващия следобед, за първи път откак Роб Самс бе паднал в Мисисипи, Чарли се чувстваше така, сякаш изцяло и напълно владее положението. Намираше се в ситуация, която й беше позната, в която знаеше, че е господар. Преговаряше за сключване на договор с Реми Соваж.

Оказа се не по-труден противник от дузината управители на клубове, с които се бе препирала. Беше по-малко твърдоглав от добре познатите й изпълнителни директори на звукозаписни компании. Развеселено си помисли, че положението й е завидно. Когато ставаше въпрос да се пеят джазови и блусови мелодии от двадесети век на пасажерите, пътуващи по Мисисипи, само тя в целия град беше готова за това.

Разрешиха спорните въпроси за заплащането, часовете и квартирата й на борда на речния кораб, който пухтеше усърдно по Голямата Кал^[1] от Ню Орлиънз до Виксбърг. Тя дори успя да си издейства процент от нарастването на бизнеса му, което би могло да бъде отдадено на присъствието й.

— Великолепно — рече, когато Соваж написа условията. — Остава една последна точка.

— Та какво още остана, cher? — запита Реми. — Ти вече ме накара да се съглася на условия, на каквито не би могъл да се надява никой мъж. Сигурно съм замаян от красотата ти.

— Точно това имам предвид. Искам го черно на бяло, че няма да ми създаваш трудности, да се опитваш да ме примамиш в твоята каюта, нито да ме натискаш по ъглите. Накратко, Реми Соваж, този договор ще гласи, че обещаваш да не правиш опити да ме прелъстиш.

— О, cher! — извика Реми Соваж и захвърли писалката. — Не си честна, скъпа.

— Това влиза в договора, скъпи — тя изрече последната дума с усмивка. — Една грешка, едно неприлично предложение, дори едно намигване, и на следващата спирка слизам, с двуседмично обезщетение в джоба.

— Хайде, cher, погледни се в огледалото. Никой нормален мъж няма да подпише подобен договор с теб.

— Ти ще го направиш, ако искаш да пея на борда на „Belle Brigitte“ и да те направя още по-богат. Едва ли е необходимо да ти напомням, че за краткото време, през което пях у Лизет Лавенд, нейният бизнес се увеличи трикратно.

Той тикна пурата в устата си, а ръцете — в джобовете на жилетката, докато наклонил стола си на задните му крака, се взираше в нея през полупритворени клепачи.

— Налагаш тежки условия, cher. Никога не съм познавал жена, която толкова да разбира от сделки. Ако не бях видял със собствените си очи колко си страхотна и секси, бих се запитал дали не си преоблечен мъж.

— Думи на типичен викториански мъжкар — измърмори тя и се разсмя на объркания му израз. — Споразумяхме ли се?

Той всмукна дълбоко от пурата, примирително издуха дима и кимна:

— Да, скъпа, споразумяхме се.

— Прекрасно.

Соваж написа продиктуваните от нея условия и постави отдолу подписа си. После й подаде перодръжката.

Тя я натопи в мастилницата, капна голямо черно петно върху хартията, второ, когато се опита да надраска името си под договора, и прокле по не твърде викториански и неподходящ за дама начин.

— Изглежда не умея да боравя с това нещо — каза и бръкна в жълтия си сак. Измъкна черна химикалка, натисна я и написа името си със замах.

Реми посегна към химикалката и я разгледа.

— Хитро — изрече накрая, след като се подписа няколко пъти с нея.

— Никога не съм виждал нещо подобно. Откъде е?

— Улуърт^[2] — изрече тя през смях: много добре знаеше, че няма да я разбере. Изправи се, той я последва.

— И така, cher, добре дошла на борда на „Belle Brigitte“. Първото ти представление започва след… — той погледна часовника, който измъкна от джоба на жилетката — двадесет и две минути.

— Добре, шефе — рече тя и раздруса ръката му по делови начин, който очевидно го учуди толкова, колкото и изискванията й по отношение на договора. — Ще бъда там.

 

 

Беше там и изглеждаше великолепно, секси, с една дума — адски привлекателна в една от роклите, които й бе заела Лизет — с разголени рамене, от синьо — виолетов крепдешин, поръбена с гълъбовосива дантела, току-що пристигнала от новата модна къща на Уърт в Париж. В косите си бе закичила две блестящи, черни щраусови пера, които се поклащаха закачливо при всяко нейно движение.

Публиката, също като в дома на Лизет Лавенд, беше поразена — от гласа й, от песните й, от самата нея. Никога не бяха виждали или чували нещо подобно и не можеха да му се наситят. Дори жените тутакси бяха завладени от тази нова сензация, нищо че момичето беше янки и много по-красиво, отколкото им се искаше.

Само двама души в елегантния салон на речния кораб не бяха слисани и то само защото я бяха чували и преди.

Реми Соваж стоеше в един ъгъл, пушеше пура, прекалено доволен от сделката, която беше направил, и се чудеше как би могъл да я вкара в леглото си, без да наруши техния договор и без тя да го напусне. Колкото и много да я желаеше, още повече искаше парите, които щеше да му донесе. Въпреки това…

Трей Лавенд наблюдаваше Чарли от една маса в дъното на големия салон. Беше я подбрал много внимателно, точно защото се намираше в един сумрачен ъгъл и засега му се искаше да остане незабелязан. Но все пак жадуваше да я зърне. Проклинаше се заради това, но не можеше да стои надалеч от нея. Тя беше като опиум, засегнал мозъка му, а друга част от неговата анатомия реагираше на лицето й, на гласа й, на млечнобелите й гърди, изложени на показ от виолетовата рокля по начин, който го караше да се чувства още по-доволен, че се намира в сянка.

Чарли пееше, Реми Соваж пресмяташе бъдещата печалба, а Трей пиеше хубавия френски коняк и се мръщеше, докато корабът плуваше в нощта. Малко след полунощ, когато спряха, за да натоварят дърва за пещите, Трей скочи на брега и нае кон за дългото и удивително самотно обратно пътуване надолу по реката, към Ню Орлиънз.

Чарли го наблюдаваше как се отдалечава. Беше го зърнала в мига, в който бе влязъл в помещението. Сякаш го бе доловила със сетивата си още преди очите й да го открият, макар че не се издаде. И когато си тръгна, без да я заговори, сърцето й се сви. Изпя „Димът влиза в очите ти“ с особена трогателност.

Защо този мъж я привличаше толкова много? Защо се чувстваше по-жива, когато Трей бе в стаята, и в същото време жадуваше той да си тръгне, а после беше съкрушена, когато го направи? Та тя едва го познаваше!

Всъщност бе точно обратното. Помисли си, че вероятно от първия миг, когато го зърна, знае всичко необходимо за него. И това й харесваше. Освен че беше умопомрачително красив, той бе интелигентен, находчив и много мил. Притежаваше подчертано усещане кой е и какво иска. Тя дори се възхищаваше на целенасочеността му в преследването на „Райв Дус“, макар че не беше сигурна, дали това е най-доброто за него. И имаше чувство за хумор, беше склонен да се надсмива над същите абсурдни неща в този свят, на които се подиграваше и тя.

Знаеше също, че е опасен. Всеки мъж, който можеше да я накара да се самозабрави до такава степен, не биваше да бъде допуснат в живота й, особено сега, когато се нуждаеше от цялата си енергия, за да се оправи в този непознат свят, докато успее да открие начин как да го напусне и да си иде у дома. Беше постъпила правилно като отказа пламенната му покана да се премести в неговия дом. Освен това я беше помолил в момент на възбуда, в опиянение след страстта, която, трябваше да признае, бе изключително драматична. Вероятно сега съжаляваше за предложението си и изпитваше облекчение, че му беше отказала.

Неочаквано се почувства изтощена. Изпя едно последно парче, омайващото „Лято“, след което в големия салон се възцари абсолютна тишина, после се поклони и излезе. Аплодисментите и виковете „Бис!“ я последваха през вратата и по палубата на път към кабината.

Необходими й бяха цели петнадесет минути да се измъкне от роклята, която можеше да се облича само с помощта на прислужница. После се сгромоляса на леглото и потъна в сън, изпълнен с неясни видения на Роб Самс, кална вода и целувки, от които се събуди.