Мегън Даниел
Любов завинаги (26)

Двадесет и шеста глава

Слухът за предстоящото състезание мълниеносно се разнесе из града. Всеки искаше да се окаже на борда на единия от двата парахода, но Трей и Реми строго ограничиха броя на пасажерите си. Излишното тегло би намалило скоростта на корабите. Всяко допълнително тяло означаваше по-малко пространство за огромните количества дърва за котлите, необходими, за да не се налага спиране за гориво.

Във всяка кръчма, във всеки клуб, във всяка бирария, а и в много аристократични приемни, се правеха залагания. Съвършено непознати хора спираха Чарли по улиците и я молеха да им ходатайства пред някой от собствениците за позволение да бъдат на един от двата парахода по време на състезанието.

Като капак на всичко, „Корин“ и „Хубавата Бриджит“ бяха закотвени една до друга на пристана, докато екипажите им работеха на две смени, за да ги подготвят за състезанието. И от двата парахода беше смъкнат и последният грам излишен товар. Цялата луксозна подредба, която можеше да създаде допълнително съпротивление, беше отстранена, всяка машина беше регулирана, всеки котел — почистен, всеки шарнир и клапа — смазани. Екипажите съперници монотонно припяваха по време на работа. И много скоро това припяване се превърна в един вид състезание помежду им.

— Дървата вдигни, товара изтегли, на борда го качи, добре го подреди — припяваше екипажът на „Бриджит“ и си подаваше огромните пънове от кея към долните палуби.

Екипажът на „Корин“ отговаряше:

— Натоварете вие, ще спечелим ние. Недейте с нас се захваща, защото, който губи, той заплаща.

Трей се трудеше рамо до рамо със своите хора, подтикваше ги към по-бързо темпо, вдъхваше на своя екип ентусиазъм за предстоящото състезание, окуражаваше ги със своята увереност, че ще го спечелят. Вдигаше мебели, изнасяше килими, смазваше клапи. Проучи куп речни карти и проведе продължителни разговори с дузина лоцмани на речни кораби, запомняше всеки завой, всеки дънер, забил се в дъното, всеки пясъчен нанос, всяка промяна в нивото на реката през последните дни и седмици.

Не му се изплъзна дори най-малката подробност, която можеше да даде на „Корин“ някакво преимущество. Това състезание беше прекалено важно, може би най-важното събитие в живота му.

Докато Трей се трудеше на „Корин“, Чарли скучаеше. Първата сутрин тя предположи, че просто ще отиде на кораба заедно с него и ще му помага.

Трей отказа дори и да чуе за това. Обясни, че не й е мястото сред моряците, че ще им пречи. Категорично й заяви, че не я иска там.

Ако първата причина й се стори неубедителна, то тя се вслуша във втората и вбесена напусна стаята.

Но тъй като не беше свикнала да разполага с толкова много свободно време и да няма абсолютно никаква работа, беше принудена да се развлича сама. Чарли не се отегчаваше лесно и винаги беше ходила на работа. Възнамеряваше да продължи, макар да разбираше колко трудно ще убеди Трей да й позволи да пее, за да „изкарва прехраната си“. Все пак нямаше намерение цял ден да си стои у дома като някоя послушна викторианска съпруга и да чака Трей да благоволи да се прибере.

Съпруга! Думата събуждаше у нея нарастващо безпокойство. Беше убедена, че Трей се готви да й направи предложение, и не знаеше какъв отговор да му даде.

Обичаше го. Боже, колко го обичаше! И ако двамата се намираха в 1993 в Ню Йорк, щеше да се омъжи за него на минутата. Беше убедена в това. Но можеше ли да се омъжи за него през 1858 в Ню Орлиънз?

Всички правила бяха променени и тя не знаеше дали ще успее да се приспособи. Като съпруга на Трей в деветнадесети век щеше да бъде негова собственост, така както Доли беше нейна. Щеше да бъде негова стопанка. Господи, как ненавиждаше тази дума! Нямаше дори да има право на избор да задържи собственото си име, ако той желае. Нямаше да има право да притежава своя лична собственост, да живее, където поиска, ако избраното от него място не й допадне. На практика щеше да загуби всички законни права над личността и над съдбата си.

И въпреки това… Идеята да бъде негова във всяко едно отношение беше болезнено сладка. Ами ако му роди дете? Таблетките против забременяване нямаше да й стигнат за дълго, дори не знаеше дали иска да ги взима. Мисълта да държи в ръцете си мъничко бебе, с великолепните очи на Трей и черна като антрацит коса, я изпълваше с пламенно щастие, дори по-силно от онова, което бе изпитала миналата нощ, когато разбра, че той наистина я обича. А тя не би могла да носи дете от Трей, без преди това да е приела неговото име. Това беше единственото нещо, което той никога не би й простил — да направи от едно негово дете копеле.

В нейния свят „копеле“ беше просто една дума, макар и не много красива. Но в света на Трей тя определяше всичко, срещу което се беше борил през целия си живот. И след като веднъж бъде прикачена на тяхното дете, щеше да остане завинаги, без значение колко обичат създанието, плод на тяхната любов. Не можеше да причини това нито на Трей, нито на тяхното дете.

Но той все още не й беше направил предложение. Може би нямаше да го направи, макар че това я безпокоеше много повече от мисълта, че може да го направи. И така, засега ще последва примера на Скарлет О’Хара. Ще се тревожи за това утре.

Междувременно имаше неща, които можеше да свърши, неща, за които единствено тя имаше необходимото образование, всъщност никой в Ню Орлиънз от 1858 година не можеше да ги свърши. Ще продължи да обучава Доли да чете и да се отбранява. Ще помогне на Лизет да се подготви за Гражданската война, която щеше да избухне само след няколко години.

„Мили боже! — каза тя, докато вървеше към къщата на Лизет. — Предстои ми да преживея Гражданската война!“ Мисълта за това я накара да настръхне.

Е, може би ще е в състояние да помогне, когато ужасът започне. Владееше основните положения за оказване на първа помощ, макар че, ако съдеше по „Отнесени от вихъра“, броят на нещастните случаи щеше да надхвърли възможностите й да помогне. Тя потрепери при тази мисъл. От телевизионните сериали смътно си спомняше за недостига, дължащ се на блокадата. След като обясни на Трей и Лизет малкото, което знаеше, те поне можеха да се подготвят: предварително да се запасят с хинин (не искаха ли непрекъснато хората хинин в онези стари филми за Гражданската война?), морфин, хлороформ и… е, Лизет щеше да знае. А също и кафе, тютюн, основни хранителни продукти, свещи, газ, платове. (Тя не искаше да си шие рокли от пердетата на всекидневната!) и всичко жизненонеобходимо, което вероятно щеше да е дефицитно. Трей и Лизет можеха да прехвърлят парите и вложенията си в чужди банки или както го наричаха сега.

Тя закрачи по-енергично. Войната можеше и да избухне след няколко години, но сега бе моментът да се залови с подготовката.

На втория ден Чарли вече полудяваше от бездействието. Съставянето на планове съвместно с Лизет беше помогнало, но младата жена жадуваше за истинска работа. Искаше да бъде на „Корин“ заедно с Трей.

Следобед тя се появи на борда, облечена в бричове и риза, възелът на вратовръзката й беше по-изпипан. Вместо Трей да се развика и да я изхвърли, което тя очакваше с известен страх и беше готова да се възпротиви, той просто се разсмя, когато я видя, и й каза, че след като е облечена за работа, може да отнесе на дока навитото въже, което лежеше в краката й.

Не след дълго рединготът й, подобно на този на Трей, лежеше захвърлен на палубата, вратовръзката й беше провесена през рейлинга, а ръкавите на ризата й — запретнати. През останалата част от деня и малко от нощта тя и Трей се трудиха рамо до рамо, докато факли и фенери осветяваха разчистените до голо палуби на „Корин“.

Минаваше полунощ, когато се завърнаха в къщата на Трей, потни и изморени, но удовлетворени, че се движат по програмата и че когато утре, точно на обяд, свирката възвести началото на състезанието, всичко ще бъде готово.

В момента жадуваха единствено за топла вана, какво ли не би дала Чарли за една вдигаща пара сауна и след това да паднат в леглото и да прекарат остатъка от нощта в прегръдките си. Но се случи нещо, което провали плановете им.

Къщата беше тъмна, точно както очакваха, защото Трей беше казал на прислугата да не ги чака. Ала всички бяха будни, до последния член на домакинството. Седяха край голямата кухненска маса. Стаята тънеше в полумрак, осветявана от една — единствена газова лампа.

Щом Трей и Чарли влязоха в къщата, от кухнята изтича Марджи. Нощницата се развяваше около глезените й, плитката й се беше изплъзнала от бялата шапчица. Морис, икономът, я следваше по петите. Униформеното му черно сако изглеждаше абсурдно върху нощницата и платнените чехли.

— О, мастър Трей. Слава богу, че се прибрахте! — после безцеремонно го хвана за ръката и го повлече към кухнята. Разтревожена, Чарли ги последва.

— Марджи, какво, по дяволите… — започна Трей, но готвачката рязко го бутна в един стол. Чарли огледа заобикалящите ги слуги, които гледаха Трей с очакване или надежда.

— Добре — изрече Трей с цялото търпение, на което беше способен, а то не беше много. — След като ме настанихте да седна, бихте ли ми казали защо всички се намирате в този час в кухнята?

Чарли усети, че нещо не е наред и попита:

— Къде е Доли?

— На тавана, мис — отвърна Марджи. — Скрита под някакви пердета, които открих. Не знаех какво да правя с нея.

— На тавана? Но…

— Изплашихме се, мис — продължи Марджи. — Бояхме се, че стражите ще дойдат за нея. Знаех, че ще искате да е в безопасност, докато господарят си дойде. Бях сигурна, че той ще знае какво да направи.

Когато Трей проговори, гласът му беше суров.

— Какво е направила?

— Възможно най-страшното след бягството — обади се Морис. — Ударила бял мъж.

— Какво? — избухна Трей. — Мислех, че момичето притежава повече благоразумие.

— Ами, направила го е, сър — каза Марджи. — Призна го. Дойде си преди по-малко от половин час, роклята й — скъсана, кръв по бузите и веднага го призна. Каза, че се е отбранявала — сетне промърмори: — Като че ли черните люде имат право да се отбраняват от белите хора.

— По дяволите! — възкликна Трей и прокара пръсти през гъстата си коса. — Как можа точно сега да се забърка в такава каша? Защо не изчака да завърши състезанието? — той се извърна към Морис. — Кого е ударила?

Марджи и Морис го гледаха безмълвно. Накрая Морис колебливо се обади:

— Лорънс Кемпбъл.

— Мили боже! — Трей се отпусна на стола.

— Защо го е направила?

— Почакайте! — извика Чарли и вдигна ръка, за да пресече възраженията. — Доли има право сама да разкаже за случилото се. Искам да го чуя лично от нея.

Тя грабна лампата и се отправи към тавана.

Вземаше стъпалата през две и мислено благославяше бричовете, които й позволяваха да се движи по-бързо. Трей я следваше по петите, непосредствено зад него се изкачваше Марджи, а Морис вървеше след тях, стиснал в ръка куп запалени свещи.

Откриха младата робиня, скрита под купища дрехи, в един обемист сандък в ъгъла. Когато Чарли повдигна капака, Доли се сви на кълбо и едва чуто изстена.

— Всичко е наред, мило — майчински изрече Марджи. — Това са младата мис и господарят Трей.

При тези думи момичето изскочи от сандъка и се хвърли към Чарли.

— Съжалявам, Чарли! Не исках да причиня никакви неприятности. Просто постъпих така, както ме беше учила, и аз… аз… — думите й преминаха в хълцане, докато Чарли я притискаше до себе си.

— Всичко е наред, Доли — успокои я младата жена. — Просто ни разкажи какво се случи. Всичко ще бъде наред. Сигурна съм, че няма нещо, което да не може да се оправи.

Неочаквано Марджи затръшна капаците на прозореца и се затича да духне свещите, които държеше Морис. Таванското помещение потъна в мрак, разсейвано единствено от малката газена лампа.

— Мистър Трей — дрезгаво прошепна тя, — стражите приближават по улицата.

Трей тласна Чарли и Доли по посоката на стълбището.

— Ще се измъкнем от задната врата — обърна се към Морис. — Обясни им, че не си виждал Доли… престори се на разгневен и кажи, че все още не сме се върнали… не знаеш кога ще си бъдем у дома… наредил съм да не ни чакате. Това поне отговаря на истината. Ако можеш, изпрати ги да ни търсят на „Корин“. Това ще ни даде малко време.

— Не разбирам — каза Чарли. — Къде отиваме? Защо? Ако само се е отбранявала…

— Ще говорим за това по-късно — отвърна той, докато ги тласкаше към вратата и надолу по стълбите. — Нали не искаш Доли да прекара нощта в „Калабозо“?

Тъкмо бяха слезли по стълбището за прислугата, когато удари отекнаха по предната врата. Притичаха през кухнята и навън, във вътрешния двор. Трей се спря край някаква портичка, която водеше към странична улица. Направи им знак да почакат, леко отвори портичката, която изскърца застрашително, и погледна навън.

— Чисто е — прошепна след миг и им махна да излязат. — По-бързо!

Когато Чарли се приготви да каже нещо, той постави ръка върху устата й не твърде нежно и я побутна напред. Доли беше прекалено уплашена и дори не правеше опит да проговори. Тя покорно следваше Чарли и Трей.

След като известно време тичаха по тъмните улички, Чарли прошепна:

— Къде отиваме?

— У майка ми — отвърна Трей.

— Няма ли да им хрумне да ни потърсят там?

— Няма страшно — отвърна той и я подтикна да побърза. — В къща като тази на майка ми задължително има някакво скривалище.

— О! — възкликна тя и продължи да върви.

След няколко минути достигнаха къщата на Лизет. Тя беше ярко осветена и от отворения прозорец на приемната се носеше музика. Двете с Доли се сгушиха в сенките край градинската порта, докато Трей влезе през парадния вход.

Пет минути по-късно се появи край портата, а след още няколко Лизет отключваше вратичката на един килер на третия етаж. Това бе миниатюрно помещение без прозорци, с размери метър и половина на два. Обзаведено бе само с малко легло, нощно шкафче, умивалник и един стол. Когато четиримата влязоха вътре, нямаше място да се обърнат.

— Тук Доли ще бъде в безопасност, докато решите какво да правите с нея — рече Лизет и постави лампа на нощното шкафче.

— А сега — рече Трей, като настани момичето на единствения стол и се изправи пред него — да чуем цялата история, Доли. Защо, за бога, удари Лорънс Кемпбъл?

Доли се поколеба, сетне през сълзи описа случилото се.

Възбудена от предстоящото състезание и нетърпелива да вземе участие в подготовката /и без знанието на Марджи или Морис/, към единадесет часа, с глинена кана кафе и няколко сандвича за Трей и Чарли, тя се отправила към кея. Но по пътя се сблъскала с Лорънс, нейния предишен, а според него — все още законен собственик, който след посещение на „Хубавата Бриджит“, се прибирал вкъщи.

— Той ме сграбчи, мис Чарли — обясни Доли. — Каза, че само след един ден ще се върна обратно в „Райв Дус“, отново ще бъда негова робиня и той ще може… ще прави с мен каквото си поиска — тя подсмръкна. — А после каза, че не вижда защо трябва да чака до утре, за да се възползва от своята собственост.

Лорънс я сграбчил, блъснал я до стената и разкъсал роклята й.

— Опитах се да го отблъсна и той… той ме нарече малка кучка и ми удари шамар, но преди това обърна големия си пръстен така, че да среже с него лицето ми — тя докосна дълбоката драскотина, покрита със засъхнала кръв.

— Мръсник! — просъска Чарли.

— После рече, че се нуждае от някое по-закътано място за това, което му е наум, и ме повлече към една карета, която се намираше наблизо.

Тогава Доли решила за първи път в живота си да се съпротивлява. Почерпила сила и насърчена както физически, така и психически от уроците по карате и от успешното измъкване от пазача преди две нощи, тя нанесла юмручен удар с изпъната ръка, който попаднал право в корема на Лорънс.

— Само исках да избягам, Чарли — хлипайки обясни тя. — Или да го накарам да ме пусне. Не го ударих силно, не истински, че да го нараня. Предполагам, че е загубил равновесие или нещо подобно. Падна наистина лошо и си удари главата в бордюра, сетне загуби съзнание. А аз избягах.

Чарли прегърна ридаещото момиче.

— Всичко е наред, Доли. Постъпила си както трябва. Никой няма да те обвини…

— Ти каза — продължи Доли, — ти ми каза, Чарли, че вече не съм длъжна… никога повече… че никой мъж не може да ме накара…

Трей гневно изгледа Чарли.

— Нима си й казала, че може да удари бял мъж?

— Обясних й, че има право да се отбранява.

— Срещу бял мъж? — повтори Трей.

— Срещу всекиго, който се опита да й причини зло.

Той прокара ръце през вече напълно разчорлените си коси.

— Мили боже! Как си могла да постъпиш толкова глупаво?

— Глупаво! Да не би да е трябвало да се остави да я изнасилят отново?

— Отново?

— Да, отново. Трей, твоят брат я е изнасилвал в „Райв Дус“. Неведнъж, а много пъти.

— О, божичко! — прошепна Лизет. Трей и Чарли смутено млъкнаха. — Лорънс винаги е бил едно необуздано дете и с определена склонност към жестокост. Не зная от кого я е наследил: Артър беше толкова добър човек.

Трей проговори отново, този път много по-спокойно. Бе овладял гнева си.

— Лорънс е свиня, Чарли, но Доли е робиня и по онова време му е принадлежала. Имал е това право.

— Право? Никой няма право да постъпва така с една жена, с която и да било жена!

— Законът му дава това право.

— Закон, написан от бели робовладелци изнасилвачи!

— И тъй като не го одобряваш, си я окуражила да го наруши?

— Какво общо има самозащитата с нарушаването на закона?

— Как, по дяволите…?

Лизет го възпря, като постави ръка на рамото му.

— Трей, спомни си, че всичко това е все още непознато на Чарли. Тя не знае нашите обичаи и закони.

Трей впери широко отворените си очи в младата жена, сетне поклати глава.

— Ето каква била работата. Не си имала представа какво вършиш, макар че Доли би трябвало да е по-разумна. Не знаеш ли, че ако тя или някой друг чернокож — свободен или роб — само докосне бял човек без неговото съгласие, ще бъде моментално арестуван? Дори ако е при самоотбрана, дори ако животът му е в опасност. Не знаеш ли, че може да бъде бичувана или дори конфискувана от теб и върната на Лорънс, стига да разберат, че си я насърчавала?

— Но това е абсурдно. Всеки има право да се отбранява.

— Не и робът. Дори не и свободният цветнокож. Не, срещу бял човек.

Чарли учудено местеше поглед от Лизет към Трей. Не искаше да повярва на думите му.

— Да не би да твърдиш, че ако Робърт, цветнокожият ти управител, е нападнат и обран от някой пиян бял моряк, той няма право да се съпротивлява?

Трей гневно стисна устни.

— Точно така.

— Това е ужасно!

— Може и да си права, но законът все пак го повелява, а ти си подтикнала Доли да го наруши.

— Естествено, че ще го наруши, щом е несправедлив.

— Затворническата килия ще си остане все така тясна, а камшикът все така ще й причини болка независимо дали е била права или не.

Доли отново се разплака, а Чарли седна на леглото до нея и обгърна с ръка раменете й.

— Тя няма да отиде в затвора! И никой няма да я бичува поне докато съм жива.

Трей въздъхна, а Лизет, както обикновено, се намеси точно навреме.

— Във всеки случай не и тази нощ. Поне за ден — два тук ще бъде на сигурно място — обърна се към сина си: — Трей, върви си у дома. Дори ако Морис е успял да убеди стражите да търсят Доли на „Корин“, те много скоро ще се върнат отново и ще задават неудобни въпроси. Може би дори и Лорънс ще е с тях. Длъжен си да ги убедиш, че Доли не се е прибирала у дома след нападението, че всъщност е избягала.

— Имаш право. А след това може би ще успеем да подремнем за малко. Ще ни е необходимо за утрешния ден — той протегна ръка на Чарли. — Хайде, любов моя. Доли може да остане тук, докато се върнем от Натчез. Тогава ще решим как да постъпим. Да си вървим у дома.

Чарли понечи да се изправи и да тръгне с него, но щом пусна Доли, момичето започна отново да хленчи, цялото трепереше от страх. Младата жена отново взе ръката й.

— Ти върви, Трей. Тази вечер ще остана с Доли.

— Но…

— Върви — нареди му, после добави по-меко: — Ще се видим на „Корин“ много преди началото на състезанието.

Трей протестира още известно време, но вече познаваше закрилническите инстинкти на Чарли към хората, подчертаната й склонност да се инати. Предпочете да й се подчини и си тръгна.

След две чаши чай, с няколко капки приспивателно във втората, Доли най-накрая задряма, а Чарли и Лизет се оттеглиха във всекидневната. Младата жена се отпусна в удобния тапициран стол-люлка. Отпиваше от хубавото уиски и се питаше какво да прави.

— Не зная как би могла да избегнеш да я предадеш на властите или на Лорънс. Не мога да я крия тук завинаги — рече Лизет.

— Не — решително изрече Чарли. — Никога няма да го направя — отпи от чашата и известно време продължи да се полюшва мълчаливо. Внезапно една идея проблесна в ума й, тя престана да се люлее и се загледа втренчено в Лизет. Накрая бавно остави чашата си на масата.

— Лизет, какво знаеш за Подземната железница^[1]?