Мегън Даниел
Любов завинаги (13)

Тринадесета глава

По негласно споразумение на следващата сутрин се срещнаха отново. Трей влезе точно когато Чарли привършваше закуската си, много преди другите обитатели на дома да са станали.

— Добро утро, Шарлот.

Беше леко засегната от обръщението. Никой, освен майка й, не я наричаше Шарлот, винаги беше мразила това име, но в устата на Трей то звучеше елегантно, дори мелодично. Всъщност, звучеше прекрасно.

— Добро утро, Трей — наля му кафе и добави същото количество горещо мляко, каквото го бе видяла да си налива вчера. — Какви чудеса си намислил да ми покажеш днес?

Когато видя комично подсиленото изражение на похот по лицето му, тя се разсмя.

— Имам предвид в Ню Орлиънз.

— За нещастие, знаех съвсем точно какво имаш предвид.

— И така?

— Яздиш ли?

Усмихна се.

— От седемгодишна.

Огледа я от главата до петите. Беше облечена в същите мъжки дрехи от предишния ден, ризата бе изпрана и изгладена, рединготът — идеално изчеткан.

— Сигурно ще искаш да се преоблечеш.

— Защо?

— С панталони няма да ти е удобно да яздиш на странично седло.

— С каквото и да съм облечена, не мога да яздя на странично седло и нямам намерение да опитвам. Намирам го адски неудобно. Удивена съм, че всяка жена, която се качва на коня, не си счупва врата.

— Нима ще яздиш по мъжки?

— Защо не? Както казах, правя го от седемгодишна.

Той поклати глава. Вече беше наясно, че не трябва да се скандализира от всичките й ужасни постъпки. Потрепери при мисълта, какво би могло да й хрумне следващия път, сетне заяви:

— Смятам да отидем до езерото — не добави, че беше планирал романтичен пикник за двама. Подготвил бе кошница, съдържаща огромно количество студени аспержи, за които се говореше, че действат възбуждащо, и две бутилки шампанско. След обяда щеше да наеме стая в една от спретнатите малки къщички на брега, да примами там Чарли и да я люби часове наред. Как обаче да се отпусне на тревата с глава, положена в скута на някой, който всеки минувач може да вземе за млад мъж. Или да го целува под някое сенчесто дърво, без значение колко дискретно? Освен това не можеше да наеме стая в пансион, придружаван от някой, издокаран с панталони. Проклетата вещица — добре го бе измислила!

— С най-голямо удоволствие ще разгледам езерото! — възкликна тя. — Никога не съм била там.

Трей въздъхна.

— Тогава да вървим.

За началото на март денят беше горещ, слънцето напичаше, а влагата подсилваше топлината, но за Чарли ездата беше истинско удоволствие. Отдавна не се беше качвала на кон и се наслаждаваше на усещането.

Трей се удиви на умелата й езда. Беше й дал добър и енергичен кон, но не очакваше от нея да запази самообладание, когато достигнаха един открит, прав участък от пътя и изминаха последната миля до езерото в галоп.

Дръпнаха юздите и спряха един до друг само на няколко стъпки от брега.

Чарли вдишваше свежия въздух, по-хладен, защото идваше от езерото. Погледът й се рееше над безкрайната водна шир, оцветена в синьо — сиво, тук-там — с белите зайчета на вълните.

Откритото пространство запълни някаква празнина, която младата жена даже и не подозираше, че съществува. Неочаквано тя си даде сметка, че душата й е жадна за перспектива, за пространство. В Ню Йорк, когато погледнеше през прозореца, най-често виждаше тухлена стена. Разстояние, по-голямо от десет метра, вече се считаше за изглед. Действително от нейния апартамент се виждаше Емпайър Стейт Билдинг, но чувството, че градът те задушава, никога не изчезваше напълно. А тук нищо не ограничаваше погледа.

— Някъде наоколо трябва да се намира естакадата — посочи към брега.

— Естакада?

— Нещо подобно на мост, прехвърлен през езерото.

— Мост? Шарлот, езерото Понтшартрен е широко повече от двадесет мили. Никакъв мост не може да свърже бреговете му.

— Все пак естакадата е-хей там — тя махна по посока на срещуположния бряг, който чезнеше в омарата. — Самата аз никога не съм се качвала на нея, но онзи ден я видях от въздуха.

— Видя я от въздуха? — повтори Трей покровителствено, сякаш говореше с бавноразвиващо се дете.

— Да, докато самолетът се приземяваше. Предполагам, че това е още нещо, което ще се наложи да ти обяснявам, макар че се питам защо си правя този труд. Поредното обяснение, в което няма да повярваш.

Подигравателното му изражение изчезна и той сериозно запита:

— Искаш да кажеш, че хората могат да летят?

— Някъде от 1912 — усмихна се възбудено, когато видя, че този път действително я слуша внимателно. — Само си помисли, Трей, когато си посетил Париж, е трябвало да пътуваш с параход. Сигурно е траяло векове.

— Четири седмици.

— Господи, какъв ужас. Преди няколко месеца пътувах до Лондон с Конкорд. Това е самолет, който се движи със скорост, по-голяма от тази на звука. Пътуването ми отне само четири часа и половина.

— Четири и половина…! — той бавно поклати глава — Невероятно!

— Отидох там за края на седмицата. Във вторник сутринта вече бях отново на работа.

При тези думи по лицето му се изписа удивление.

— На работа? Да, като стара мома сигурно ти се налага да работиш и в Ню Йорк, както работиш тук.

— Стара мома! — възкликна Чарли. — Това е най-старомодният, да не кажа най-обиден израз, който съм чула от теб досега.

— Съжалявам, но нямах намерение да те засегна. Трябва да си най-малко на двадесет и шест.

— Двадесет и седем — поправи го тя, — което в моето време далеч не означава да си безнадеждно стара мома. Много жени, които познавам, не се омъжват до тридесетата си година или пък не раждат деца до четиридесетата. Вероятно някои от нас никога не ще се осмелят да направят някоя от тези две решителни крачки.

— Какво й остава на една жена, ако не се омъжи?

— Всичко, каквото си пожелае. Да копае канали. Да проектира мостове. Да стане секретарка и да редактира книги. Да има свой бизнес. Същите неща, които би вършила и когато реши да се омъжи. Ако някога го сторя, положително ще продължа да работя.

— Предполагам, че все пак ще поискаш съгласие от съпруга си? — гласът му беше леден.

— Мнението му едва ли ще ме интересува — също толкова ледено отвърна Чарли.

— Очевидно си суфражетка, мис Стюарт.

— Слава богу, че не ми се налага. Тази битка я спечелихме преди повече от седемдесет години. Или както казват в рекламите: „Изминали сме дълъг път, малката“, макар че не е толкова дълъг, колкото биха искали някои от нас.

Когато обърнаха конете, той я гледаше с нови очи.

— Разкажи ми за твоята работа.

Очевидно изпитваше искрен интерес, покровителственият израз се бе изпарил. Докато яздеха по брега на езерото Понтшартрен и ветрецът разрошваше косите им, а птиците се стрелкаха към водата, Чарли разказваше на Трей за съвременния свят и за модерните жени в него, за Ню Йорк, за своята работа, за джаза.

Когато настъпи време да се отправят обратно към града, беше почти убедена, че е започнал да й вярва, че е повярвал в нея.

 

 

Денят, прекаран край езерото, беше прекрасен. Вечерта Трей Лавенд отново бе в дома на майка си, за да чуе изпълнението на Чарли, а също /тя не можеше да избегне този извод/, за да я наблюдава. Беше най-добрият телохранител, на който би могла да се надява в подобно място.

Когато програмата й приключи, той още веднъж се приближи към нея, за да я съпроводи нагоре по стълбите. Но този път Чарли го спря.

— Защо не? — попита Трей.

Очите му пламтяха от страст.

— Не още, Трей — отвърна тихо тя, положила ръка на гърдите му. Огледа антрето на къщата на Лизет. — И не тук. Това… ти… много ми дойде и прекалено бързо. Имам чувството, че главата ми е отделена от тялото и се носи във времето и в пространството. Може би никога няма да се настигнат. Може би просто ще направя „пуф“ и ще се озова в моя Ню Йорк.

— Не казвай това! — възкликна Трей.

Пламенното му възклицание изненада еднакво и двамата. Младата жена безмълвно поклати глава. Необяснимо защо, но при мисълта, че ще напусне света на Трей Лавенд, й се доплака. Обърна се и го остави.

— Ще те видя утре сутринта — извика той и, докато Чарли изкачваше стълбите, тези думи възвърнаха усмивката на лицето й.

 

 

На следващата сутрин Чарли се събуди, заредена с чувство на въодушевление и очакване, каквито не си спомняше да е изпитвала от години. И само защото знаеше, че отново ще прекара деня с Трей Лавенд.

Усещането бе малко страшничко. Не й беше известно накъде я води и докъде може да стигне, но реши за момента да не се безпокои за това.

Отново облече мъжките дрехи, макар да знаеше, че Трей би предпочел да я види в рокля. Тези ежедневни часове на физическа свобода й бяха необходими. Тялото и духът й ги изискваха.

— Къде отиваме? — попита тя, когато се отправиха надолу по улицата. Не че имаше особено значение: беше щастлива да го следва дори до края на света.

— Трябва да се отбия в канцеларията си. Не съм стъпвал там цели четири дни. Имаш ли нещо против?

— Съвсем не. Нямам определена програма. Защо не си ходил на работа четири дни?

Погледна я с иронична усмивка.

— Бях зает с друго.

— О — младата жена почувства вина, когато осъзна, че бе станала причина той да занемари работата си. — С какво се занимаваш?

— Занимавам?

— С какво изкарваш прехраната си? Работата ти — тя се разсмя. — Странно, познавам те от толкова време, но не съм се интересувала. У дома това е първият въпрос, който се задава на непознати.

— Очевидно хората в твоя свят са много невъзпитани.

— Съвсем не. Просто откровени.

Той се усмихна.

— С една дума — северняци.

Тя сви рамене.

В този момент достигнаха кея и Чарли спря, за да се възхити на гледката, разкриваща се пред нея. Дузина огромни бели параходи, чиито комини стърчаха в небето като гора от покрити със сажди дънери, бяха привързани по три, по четири един след друг по продължение на дългите дървени пристани. Под лъчите на утринното слънце бялата им боя блестеше. Имената „Червена река“, „Циганката“, „Турчинът“, „Завръщането на Морган“ бяха изписани по продължение на горните палуби и върху кабините на кормчиите, много от които бяха украсени с претенциозни рисунки, природни картини, красиви жени, сцени от мелодрами.

Лебедки разтоварваха много от корабите. Каруци и тежки платформи кръстосваха района, бълваха стоки, които трябваше да се отправят нагоре по реката или поемаха онези, които току-що бяха пристигнали. Стотици широкоплещести чернокожи хамали, голи до кръста, товареха и разтоварваха корабите, повдигаха бали памук, тютюн и зърно, варели с меласа, ром, барут и пирони, гроздове банани, топове плат, кафези, съдържащи всичко, което човек може да си представи. Амбулантни търговци предлагаха стоката си, просяци протягаха ръка за милостиня. Жени продаваха супа от бамя в купи, а един знахар продаваше мехлем от змийска отрова.

Преди Чарли да успее да възприеме картината пред очите си, Трей продължи нататък по кея и тя трябваше да подтичва, за да го настигне. След няколко минути се озоваха пред голяма тухлена постройка, отстрани, на която с големи червени букви бе изписано: „Лавенд и съдружници“. Младата жена последва спътника си и двамата влязоха в сградата.

— Това твое ли е? — запита, докато крачеха през подобното на пещера пространство, запълнено до тавана с различни видове стоки.

— Да — той й се усмихна. — Това е, с което се занимавам, или поне част от него. Ще ти покажа останалото… най-хубавата част.

— Мистър Лавенд, сър! — извика един млад мъж, който слезе тичешком по откритото стълбище от стая, която напомняше на канцелария.

— Здравей, Джони — Трей се усмихна и посочи към Чарли. — Бих искал да се запознаеш с Чарли Стюарт. Чарли, това е Джон Джонсън, един от моите помощници.

— Как сте, сър? — изрече младежът и раздруса ръката на Чарли, преди тутакси да се извърне отново към Трей.

— Сър, мистър Придо ви търси навсякъде. Казва, че трябва да ви съобщи нещо много важно.

Докато Трей и Джон Джонсън разговаряха, Чарли се огледа. Измежду загадъчните сандъци и варели, които съдържаха бог знае какво, успя да различи бъчвички с пирони, куп кожи, опаковани в кафези френски мебели, фин английски порцелан, испанско шери и немски ризлинг. Най-накрая Джон рече:

— Да, сър, ще го изпратя, веднага щом се върне.

Трей подхвана Чарли за лакътя, но като осъзна, че помощникът му го гледа, я пусна като опарен.

— Оттук — изрече рязко.

— Сега къде отиваме?

— Ще ти покажа с какво точно се занимавам.

Изведе я обратно на улицата и двамата се запромъкваха сред навалицата от хора, които се трупаха по доковете, товареха и разтоварваха, движеха се, теглеха, блъскаха се, купуваха и продаваха, крадяха или се опитваха да откраднат.

Отминаха няколко от огромните, наподобяващи сватбени торти кораби, и достигнаха до един от най-големите — „Корин“, гласеше името, изписано с блестящи червени букви. Трей премина по мостчето и Чарли го последва.

Почти мигновено осъзна, че вече е била на този кораб. Паднала бе точно от неговата палуба, а Трей Лавенд я бе измъкнал от реката и бе спасил живота й.

— Не е ли това един не много изтънчен начин да ми напомниш, че ти дължа живота си?

Той изглеждаше стреснат.

— Съвсем не. Питаше ме за работата ми. Исках да ти покажа моята най-голяма гордост.

Тя се огледа. На дневна светлина можеше да оцени пълното великолепие, което й бе убягнало в мрака и в онова състояние на обърканост и измръзване.

— Искаш да кажеш, че корабът ти принадлежи?

Той сияеше.

— Да — протегна ръка и с любов я прокара по блестящия месингов парапет. — Пристигна миналата нощ и ще отплува отново днес следобед. Това е моят най-нов и най-съвършен морски съд, гордостта на флотилията ми.

— Флотилия? Искаш да кажеш, че имаш и други?

— За други кораби ли питаш? Да, в момента притежавам дванадесет. Разбира се, повечето са много по-малки от „Корин“, стабилни кораби, главно за превоз на стоки, макар че три или четири превозват и пътници. Искаш ли да го разгледаш?

— Разбира се — съгласи се с въодушевление Чарли и огледа възбудено палубата. Тук-там работеха членове на екипажа: широкоплещести моряци товареха дърва, прислужнички мулатки подготвяха каютите, носачи бързаха за някъде с неведоми задачи. Но корабът си оставаше полупразен и това му придаваше тайнственост.

Докато наблюдаваше мъжа, който се хвалеше с прекрасния си кораб, Чарли си представяше какъв е бил като дете. Той изпитваше детинско удоволствие от всеки детайл, от изкусната спираловидна резба на пасажерската палуба до мощта на осемте огромни пещи в машинното отделение. Показа й каютите, обзаведени разточително, но при все това — с вкус. На вратата на всяка имаше рисунка. Изглежда съществуваше някакво особено предпочитание към полянки и потоци, населени с млади еленчета и други горски обитатели с големи очи. Преминаха по коридор, осветен от полилеи със стъклени висулки, и през салон, облицован в червено кадифе. Слънчевата светлина се процеждаше през прозорците със стъклопис. По продължение на едната стена се простираше бар, дълъг около тридесет метра, чиято махагонова повърхност беше излъскана до блясък.

Трей обясни, че каютите са обзаведени с прекрасни пухени легла.

— В трапезарията — твърдеше той — храната съперничи, на което и да е ястие в „Антоан“.

Но най-голямата му гордост беше балната зала. Въведе я в нея с широка усмивка. Това бе помещението, където в онази съдбовна нощ Чарли бе видяла двойки, облечени, както си бе помислила тогава, в карнавални костюми, да танцуват под искрящите полилеи. Сега съвършено празно, то изглеждаше още по-голямо. Добре излъсканият под грееше топло под слънчевата светлина, която пропускаха разположените по цялата дължина френски врати. Огледала с позлатени рамки висяха между прозорците. Докато прекосяваха празната зала, стъпките им отекваха по паркета.

Чарли се насочи право към най-красивия бял роял, който бе виждала някога. Още един „Бехщайн“! Човекът определено имаше вкус и средствата да го поддържа. Полираната повърхност на рояла блестеше. Тя повдигна капака и удари един акорд. Звукът бе съвършен.

— Може ли? — попита, като посочи с ръка инструмента.

— Разбира се — отвърна Трей и тя се настани пред пианото.

Опита няколко акорда, сви и разпусна пръстите си, после засвири Шопенов валс. За нейно удивление, чу Трей да приглася.

— Обичаш Шопен?

— Много. Изпълняваш го добре — добави изненадан. После красивото му лице се преобрази от усмивка. — Не е чудно, че една подражателка на печално известната Жорж Санд е почитателка на романтичния поляк.

Чарли се разсмя.

— Почитателка — да, но за разлика от нея, нямам намерение да се впускам в изпепеляваща любовна история с него.

— И да искаш, не би могла, защото той е мъртъв.

— Така ли? Бедната Жорж Санд! — посвири още малко. — Наистина обожавам неговата музика, особено валсовете.

— Сега никой не свири на този роял — тъжно изрече той. После й протегна ръка. — Ще танцуваме ли? — затананика мелодията по-високо.

Тя сложи ръката си в неговата, а той й помогна да стане и затанцуваха изящен, стремителен валс из цялата зала.

Чарли му се усмихна.

— Също като Фред и Джинджър — после сведе поглед към дрехите, с които бе облечена и добави: — Или може би Фред и Фред — разсмя се, но когато вдигна очи към него, смехът й замря.

Той я наблюдаваше толкова настойчиво, че тя забрави за облеклото, забрави за Шопен и Жорж Санд, забрави всичко, с изключение на мъжа в прегръдките й, изражението на лицето му, допира на ръката му върху гърба й, ритъма на техните стъпки, тихото тананикане на мелодичния глас.

Неуморно се въртяха из огромната бална зала, погледите им бяха все така приковани един в друг. Той беше по-висок от нея, но при все това бяха отлична двойка. Главата й беше отметната назад, за да го гледа. Шапката й падна и се изтърколи под пианото. Чарли протегна ръка и грабна неговата, сетне я запрати под рояла. Въздухът помежду им като че ли стана по-плътен и по-топъл и сякаш недостигаше. Чарли имаше проблеми с дишането, въпреки че не носеше корсет. Трей я притисна по-близо, завъртя я по-бързо. Зави й се свят, но не можеше да разбере дали е от танца, или от погледа му.

Видя жадният му взор и смутено осъзна, че и тя сигурно изглежда така. Желаеше този мъж, колко много го желаеше!

Неочаквано той спря да танцува. За миг й се стори, че дори спря да диша. Защото тя не дишаше. После бавно, красиво очертаните устни, украсени с елегантни меки мустаци, се прилепиха към нейните. Когато се докоснаха, пламна искра.

От нежна и подкупваща, устата му веднага се превърна в настоятелна и изискваща отговора, който самата тя копнееше нетърпеливо да даде. Устните му се разтвориха, езикът му нареди на нейния да направи същото. Когато Чарли се подчини, той завладя устата й, не остави нито кътче непобедено. Ръцете му я обгърнаха, дланите притиснаха гърба й, после се плъзнаха под редингота. Пръстите му замилваха гръдта й. Сетне — по-нагоре. Зърната на гърдите й опънаха копринената риза, жадуващи докосването. Най-накрая той отстъпи. Пръстите му откриха жаждата и я превърнаха в пламък, който обхвана цялото й тяло. През цялото време устата му бе притисната към нейната с най-властната целувка на света.

Неволно Чарли изстена — не можеше да се въздържи. Ръцете й обгърнаха шията му, сграбчиха черната му коса, притеглиха го по-близо и по-близо!

— Трей, слава богу! Търсих те навсякъде… — един глас прекъсна техния унес, отдели ги един от друг, после смутено секна.

Сякаш през бавно разсейваща се мъгла Чарли видя млад мъж с шоколадова кожа да стои на няколко крачки от тях. Беше приятен на външен вид, добре облечен и крайно притеснен.

— Извинете, аз… ако… аз не… извинете! — той понечи да излезе.

— Робърт! — възкликна Трей. — Позволи ми да ти представя Чарли Стюарт. Мис Чарли Стюарт.

При тези думи младият мъж се обърна, устата му беше отворена, очите изхвръкнали, по лицето му се изписа очевидно облекчение.

— Това е Робърт Придо, мой управител и генерален пълномощник — добави Трей.

Чарли се разсмя на изражението на мъжа, който смаяно се взираше в облеклото й.

— Бих ви обяснила, но няма да ми повярвате — изрече и му протегна ръка.

— Здравейте.

Той промърмори нещо, а Трей попита:

— Какво толкова важно има, та ме преследваш из целия град, наместо да изпратиш Джон, или някое от момчетата?

Робърт Придо си беше възвърнал способността да говори. Рече само:

— Лорънс.

Ръката на Трей, която все още почиваше върху кръста на Чарли, се напрегна.

— Какво? — запита тихо, в гласа му прозвучаха метални нотки.

— Днес има търг. Най-малко двадесет парчета. Открих едва тази сутрин.

Трей отпусна ръката си.

— Добре. Ще бъда там.

— Мислех, че ще искаш да отидеш — извърна се към Чарли, докосна шапката си с два пръста и леко се поклони.

— Мис Стюарт — после се обърна и излезе.

— За какво става дума? — попита тя.

— Нещо, за което трябва да се погрижа — измъкна от джоба на сакото златен часовник, отвори капака и го погледна. — Страхувам се, че трябва да тръгвам веднага.

— Мога ли да дойда и аз? — течно сега не можеше да понесе раздялата с него.

Огледа я от главата до пети с такава усмивка, че тя започна да проклина Робърт Придо за нахлуването. После се извърна, взе шапката й и я постави на главата, като леко я тупна отгоре.

— Да, но само ако останеш с шапка и си държиш устата затворена.

Отдаде му подигравателно чест.

— Тъй вярно, капитане!

— И само ако обещаеш да ме плеснеш през ръцете, в случай че забравя къде се намираме и те докосна така, както ми се иска.

Тя се усмихна.

— По този въпрос не давам обещания.

Той я сграбчи за раменете, целуна я бързо и силно и я отблъсна. После изстена и рече:

— Да вървим.