Мегън Даниел
Любов завинаги (8)

Осма глава

Докато я наблюдаваше как се смее, Трей си помисли, че безспорно това е най-странната жена, която беше срещал. И какво да прави с нея? Докато обмисляше този въпрос, Чарли се поинтересува:

— Как попаднах тук? — излезе като едва доловим шепот и тя го придружи с поклащане на глава.

Много внимателно той я улови за ръката, припомняйки си ужасния удар по главата, който беше понесла.

— Не си ли спомняш как пристигна в Ню Орлиънз?

— О, това си спомням съвършено точно. Летях.

— Летя?

— Със самолет — вдигна поглед към него, унило усмихната. — Но ти не си чувал за такова нещо, нали? Удивително колко много жизнено необходими неща все още не са изобретени.

— Говориш неразбираемо.

— И всичко останало е неразбираемо! — тя отново погледна нагоре към него и за момент той се почувства потопен в объркването, което явно се четеше в огромните, сини очи. — Все още не разбираш, нали?

— Какво? — запита тихо Трей.

— Че вчера сутринта, когато се събудих в Ню Йорк, годината беше 1993. Проведох няколко телефонни разговора и написах един договор на компютъра. До летището взех такси, не конска карета, а кола с двигател. Летях със самолет до Ню Орлиънз и се регистрирах в хотела, където някога е била къщата на доктор Дюпре. Отидох в един клуб, слушах музика, танцувах под съпровода на братята Невил. И когато скочих в реката след Роб Самс, все още бях в 1993. Но после ти ме измъкна навън и по някакъв начин се озовах в миналото.

Той пусна ръката й. Изпитваше към нея съжаление и се чувстваше някак си отговорен, но тази история беше съвсем нелепа. Дори и травмата на главата й не я оправдаваше.

— Това е абсурдно.

— Зная — промълви Чарли. Отново го погледна и в очите й се четеше страх, неподправен, ужасяващ страх. — Не искам да съм тук. Не зная как попаднах тук. Искам да си ида у дома.

Почувства се привлечен от великолепните й очи, блестящи от напиращите сълзи. Изпитваше усещането, че потъва в тях, че най-голямото му желание е да я успокои, да й върне нейния свят… Трепна и се изтръгна от тези мисли.

— Много си добра — рече тихо и усмивката изчезна от лицето му. — Една от най-добрите, които съм виждал. Майка ми ще те наеме веднага. Такава съвършена актриса винаги ще й свърши работа.

Тя преглътна едно ридание и се изправи на пейката.

— Да те вземат дяволите! Не се преструвам! — отново си пое дъх и той сякаш надникна в главата й и видя как подрежда аргументите си. — Зная, че е трудно за вярване, за мен даже по-трудно, отколкото за теб. Но ако аз го вярвам, защо пък не и ти? Има прекалено много доказателства.

— Например?

— Ами, огледай се. Има… — тогава осъзна, че Трей Лавенд вижда само света, който очаква да види, света, който е свикнал да вижда всеки ден от живота си. Неговият свят не беше обърнат с главата надолу. После се сети: — Чантата ми! Къде ми е чантата?

— Имаш предвид онова блестящо жълто нещо?

— Да, разбира се, къде е? Каза, че ще я донесеш.

— Мис Стюарт, не съм впрегатен кон. Не съм свикнал да нося товари, достатъчно тежки да потопят някой от моите кораби. Какво има в онова нещо?

Тя се усмихна и за пореден път той беше привлечен от нея, почти пряко волята си. Усмивката й беше изключително завладяваща.

— Доказателства! — обясни с несъмнено задоволство. — Доказателства. Къде е тя?

— В къщата на майка ми. Казах на Джейкъб да ти я донесе, когато узнаем къде живееш.

— Хайде! — изрече тя и се изправи толкова бързо, че обемистата пола отново се залюля като цвете под бурен вятър. Той беше удивен от нейната сила. На банкета Чарли се спря. — Откъде ще минем?

Трей се усмихна, странно очарован от неочаквания й ентусиазъм, и й предложи ръката си.

— Върви с мен — рече, — но няма да тичаш като някоя мъжкарана. Ще вървим, както вървят дамите и господата.

Тя отвърна на усмивката му.

— Добре. Но ще вървим като дами и господа, които бързат, става ли?

 

 

Нейната голяма жълта торба беше поставена на една странична масичка в антрето на Лизет Лавенд. С облекчение Чарли се спусна към нея. Една прислужница с куп бельо мина по коридора и се отправи нагоре по стълбите. Две от момичетата, които си бъбреха в предната приемна, точно до антрето, погледнаха и се усмихнаха на Трей. Джейкъб подаде глава иззад една врата.

— Тук е оживено като на пристанище — промърмори Трей и хвана Чарли под ръка. — Насам.

Поведе я надолу по коридора, към задната приемна, където я настани на тапициран с дамаска диван, край един малък роял.

— Добре. Къде са ти доказателствата?

— Ето ги — рече тя и повдигна торбата, като да беше трофей.

За пореден път чантата привлече вниманието му, както предишната нощ в каретата. Той протегна ръка и докосна гладката, лъскава повърхност. Не се изненада, че е студена под пръстите му.

— Какъв е този материал? Никога не съм виждал нещо подобно.

— Разбира се, че не си. Все още не е изобретен. Поне си мисля, че не е.

— Продължаваш да повтаряш това.

— Защото е истина. Нарича се винил. Вид пластмаса.

— Вид какво?

— Идеалът за красота на двадесети век — отговори тя. — Мисля, че се прави от нефт.

— От какво? — запита той, докато изучаваше хлъзгавата повърхност.

— Петрол.

Тя дръпна водонепроницаемия цип, а Трей смаяно я наблюдаваше, сетне нареди:

— Направи го пак.

Чарли се подчини. Трей взе чантата и съсредоточено започна да изучава пластмасовия цип. Няколко пъти го отвори и затвори, изпробва с нокът колко е стегнат, вдигна торбата към слънчевата светлина, дори я помириса.

— Това нещо е много хитроумно.

Тя се ухили.

— Приятелче, още нищо не си видял.

Отново отвори сака. Порови вътре, сетне измъкна гланцирана и цветна брошура. Големи, червени букви заемаха цялата корица: „Добре дошли в Биг Изи — градът забравен от грижите“ — гласяха те. Тя я отвори и му я подаде. Беше пълна с цветни фотографии — речният бряг, където няколко реставрирани веслови кораби бяха завързани редом с презокеанските танкери и крайцерите, нощна панорамна снимка с небостъргачите, осветени като коледни елхи, чернокожи джаз музиканти в клубове по „Бърбън стрийт“, бетонната чаша на „Сюпърдом“^[1]. Той заизучава брошурата толкова щателно, както преди малко — ципа.

— Това е създадено от много талантлив художник — изрече накрая, докато все още я разглеждаше. — И с много голямо въображение. Чудя се как е успял да достигне до някои от тези идеи.

Върна й брошурата.

— Това не са рисунки, а фотографии на истински места.

— Както казах, мис Стюарт, художник с ум и въображение. Но е прекрачил границата на допустимото.

— Какво имаш предвид?

— Погледни тук — рече той и посочи една снимка на зяпачи по витрините на Френския квартал. Чарли не виждаше в нея нищо необичайно и му го каза. Той се разсмя. — Издал се е, когато е облякъл тези жени в панталони. С кюлоти номерът можеше и да мине, но с панталони…

Тя въздъхна и промърмори, докато измъкваше брошурата обратно:

— Де да имах сега едни панталони… — порови се отново в чантата, сетне заизважда предмети напосоки, като фокусник, който измъква заек от шапката. Трупаше на дивана до себе си, като назоваваше всеки, преди да го остави.

— Ключ от хотелска стая — обърни внимание на надписа върху ключодържателя: „Мезон Дюкаре, 787 Тулуз стрийт“, факс от моята секретарка, който ме чакаше вчера в хотела. Погледни датата. Самолетният ми билет, също с дата. Химикалка — тя я щракна няколко пъти в лицето му. — Пластмасова лъжица. Джобна книга, бележникът ми.

Смайването, изписано на лицето му, нарастваше с всеки следващ предмет. Едва взел нещо, за да го разгледа, тя му показваше друго. Това, което нарече факс, беше парче тънка, хлъзгава хартия, с нещо написано върху нея. Той веднага погледна датата — най-отгоре беше напечатано: 27 февруари 1993. Достатъчно лесно за подправяне. Но струваше ли си да си създаде човек толкова неприятности, само и само да го убеди в тази нелепа история. Същото се отнасяше и за парчето хартия, което тя нарече самолетен билет. Писалката определено беше интересна и той я щракна няколко пъти, върхът й ту се показваше, ту се скриваше. Надраска името си на факсовата хартия и се удиви, че мастилото излиза от върха на писалката. Колко изобретателно!

Книгата беше съвсем обикновена книга, макар че никога не беше виждал такава, с меки корици. Не му изглеждаше много практично. И тя нехайно беше подгънала някои от ъглите на страниците, непростим грях за любител на книгите като Трей. Книгите бяха прекалено ценни, за да се отнасяш към тях така пренебрежително. Кожената вещ с щракащата закопчалка изглежда беше някаква комбинация между тетрадка и бележник за записки. Личеше, че качеството й е доста добро, макар че беше прекалено обемиста, за да е действително полезна.

— А, не! — възкликна Чарли, когато измъкна малката, розова, пластмасова опаковка, която съдържаше хапчетата против забременяване, и отново я тикна вътре. — Няма нужда да виждаш това — тя порови още малко в наглед неизмеримите дълбини на торбата. — Аха! — извика и подаде някаква синя книжка.

— Какво е това?

— Паспортът ми — тя го отвори и го тикна под носа му. Вътре имаше снимка („оцветена и не много ласкателна“ — помисли си той) и нещо напечатано.

— Прочети датите — нареди Чарли.

Трей се подчини. Според документа, Шарлот Виктория Уейнрайт Стюарт беше родена в Ню Йорк, щат Ню Йорк, на пети август 1965. Пишеше също, че паспортът е издаден в Ню Йорк през януари 1988.

Отново погледна към нея.

— Както отбелязах преди малко, мис Стюарт, познавате много талантливи художници или по-точно — фалшификатори.

— Защо, по дяволите, да си правя целия този труд?

Той стисна устни.

— И аз това се питам.

— Добре тогава! — възкликна тя и захвърли паспорта върху нарастващата купчина около себе си. — Нямах намерение да ти показвам това, защото се страхувах да не ме обвиниш във вуду или в нещо подобно, но ето го — тя измъкна от чантата една плоска, сиво — черна кутия. Трей наблюдаваше как я отваря. Кутията прие странна, триъгълна форма. Повдигна я към очите си и рече: — Кажи „зеле“ — и докосна един бутон на горната й страна. Ярка светлина проблесна в очите му и временно го заслепи.

— Какво, по дяволите…! — възкликна той, докато ги разтъркваше.

— Това е „Полароид“. Вид фотоапарат.

— Не ставай смешна. Виждал съм фотоапарати и преди. Те са големи. И черни, поставени на стойка. Не е възможно този малък предмет да е фотоапарат — докато говореше, от долната част на кутията се появи малка бяла картичка. Тя я измъкна и му я подаде. — Тук няма нищо — заяви Трей загледан в празната картичка.

— Ще има — самодоволно изрече Чарли. — Почакай една секунда. Продължавай да я гледаш.

Докато младият мъж наблюдаваше картичката, пред очите му се случи нещо удивително. Отначало много бавно, а сетне с нарастваща яснота върху малкото квадратче в ръката му започна да се появява изображение. Пред погледа му контурите се очертаваха все по-добре, а цветовете се насищаха. След по-малко от минута се взираше в своя снимка. Изражението на лицето му беше стреснато, но не можеше да отрече, че това е той. Седеше на същия диван, носеше същите дрехи, зад гърба му стоеше същата саксия с папрат, а купчината необичайни вещи, които Чарли беше измъкнала от торбата, се виждаха на канапето до него.

Обърна картичката от другата страна, като очакваше да види посребрена основа. Това трябва да беше някакво хитроумно огледало. Но се оказа само хартия. Когато той се раздвижи, изображението не помръдна. Не беше огледало, а снимка, както твърдеше Чарли. И току-що я беше направила с необикновената малка, святкаща кутия!

— Не вярвам във вуду — тихо изрече Трей, като се взираше ту в снимката, ту в нея. — Но започвам да се убеждавам, че на света все още има магьосници.

Беше му намерила цаката. Не можеше да каже дали той й вярва, че идва от бъдещето, но поне със сигурност знае, че няма работа с обикновена викторианска госпожица от Френския квартал. Кой знае защо, за нея бе ужасно важно Трей да й повярва.

— Това е истината, разбираш ли? Аз действително съм от бъдещето.

— А пък аз съм Джордж Вашингтон — заяви той и й отправи ослепителна усмивка.

Тя му отвърна с печална.

— Няма даже и далечна прилика. Не и с такива зъби. Знаеш ли, че неговите са били изкуствени, издялани от дърво.

— Наистина ли? Не е чудно, че на всички портрети изглежда така, сякаш изпитва болка.

— И аз винаги съм си мислела същото — рече тя, доволна, че за пръв път са на едно мнение. — Чудя се дали и с Линкълн е било същото. И той изглежда малко измъчен на портретите.

— Линкълн кой?

— Ейбръхъм Линкълн.

— Имаш предвид оня човек, който води спорове с Дъглас?

Тя се замисли за момент. Въпреки оскъдните си познания по история, беше чувала за дебати между Линкълн и Дъглас.

— Това сега ли става?

— Да. Глупав човек. Прилича на скелет с краста. Кандидатирал се е за сенатор в Илинойс.

Тя се изсмя.

— Сигурна съм, че това, което ще чуеш, няма да ти хареса, но този крастав скелет след няколко години ще бъде президент на Съединените щати.

Трей се присъедини към смеха й с богатия си, плътен глас, който я накара да почувства топлина. Момичетата в предната приемна се озърнаха.

— Е, ако вярваш в това, мис Стюарт, нагоре по реката имам едно блатисто парче земя, което бих желал да ти продам.

Тя още веднъж се пресегна за торбата, порови из портмонето си и измъкна една петдоларова банкнота.

— Погледни — изрече с триумфална усмивка, като му връчи банкнотата — с изключение на Бенджамин Франклин, досега върху банкнотите отпечатваме само ликовете на президенти.

Той взе банкнотата и я заразглежда, не само лицето на костеливия, брадат Линкълн, но също и общото оформление: подписите, датата: 1990.

— Истинска е — заяви Чарли.

Искаше й се той да повярва.

— По-склонен съм да приема това като доказателство за твоето безумие, отколкото на приказките ти, че си от бъдещето. Слушал съм за твоя господин Линкълн и зная какво желаят той и неговите републиканци. Зная също така, че никой нормален човек няма да гласува за неговото избиране за президент. Това би означавало незабавна война между Севера и Юга.

— Точно така — изрече тъжно тя, като си мислеше за ужасите, които беше видяла в сериите на PBS^[2] за Гражданската война. — Най-кървавата война, която човек може да си представи.

Той й върна банкнотата. Чарли я тикна в торбата и когато отново го погледна, младият мъж напрегнато се взираше в нея.

— Имаш много изразително лице — рече.

В гласа му се долавяше дрезгавост, каквато беше чувала и преди. Всъщност беше я чула точно предишната нощ в гласа на Роб Самс. Това беше гласът на мъж, който я желае.

Но сега, за разлика от случая с Роб, първата й мисъл не беше как да го отблъсне, как да промени намеренията му, как да го отклони към друга тема. Първата й мисъл бе, че той изглежда така, сякаш се готви да я целуне, и на нея й се искаше да го направи по-бързо.

Така и стана. Внимателно, с един пръст той повдигна брадичката й и леко докосна устните й със своите. Бяха топли. Гъделичкаха я и я дразнеха. После станаха по-настойчиви. Езикът му проследи очертанията на устните й, подмамвайки ги да се открехнат. Нейният език отговори.

Целувката продължи безкрайно, като че светът около тях замря. От устните му се излъчваше топлина към раменете й, към гърдите й и по-надолу. Ако не беше седнала, вероятно щеше да се строполи на земята. Ръцете му вече я обгръщаха — толкова силни, почти груби, че тя разбра — няма да й позволи да падне. Чарли здраво стисна реверите му, държеше го така, като че ли животът й зависеше от това, или може би искаше да го задържи по-близо до себе си.

Неочаквано вече не я беше грижа коя е годината и как бе попаднала тук. Беше доволна, че се е случило. Не си спомняше кога за последен път някой я бе целувал толкова изкусно. Езикът му продължаваше атаките си, изучаваше, преплиташе се с нейния. Ръцете му се движеха по гърба й, разтриваха лопатките през тънката тъкан на роклята и ризата. Внезапно се сети, че ако беше облечена по обичайния за нея начин — копринена тениска или широк пуловер, често без сутиен — той щеше да плъзне ръцете си отдолу по голата кожа към гърдите и зърната й, които само при мисълта за това се бяха втвърдили.

Пръстите й отпуснаха реверите и пропълзяха по фината, памучна материя на ризата му, докато неговите посегнаха към гърдите й, за да се натъкнат на коравите банели. Тази глупава рокля!

Силата на реакцията й спрямо този мъж, когото дори не познаваше, я порази. Искаше да го погълне, да го поеме в себе си, да се слее с него. Дълбоко в нея нещо се раздвижи, също като животно, което се събужда и изпитва глад. Кожата й пламтеше. Коремът я болеше, сякаш я бе ритнал каратист с черен пояс. Тя, която се гордееше със строгата дисциплина над тялото си, беше загубила всякакъв контрол над него. Това я изплаши. Отдръпна се рязко като дълбоководолаз, който изплува на повърхността. Каза си, че може би се нуждае от камера за декомпресия.

Трей се взираше в нея със страст, изгаряща като целувката му. Изглеждаше толкова объркан, като самата нея.

— Коя си ти? — прошепна.

— Просто Чарли Стюарт.

— А коя е Чарли Стюарт?

— Момиче, което не знае как и защо е попаднало тук.

Тя скочи на крака. Трябваше да се успокои, да размисли, а за това беше необходимо между нея и Трей Лавенд да има известно разстояние.

Беше разтърсена от целувката му много повече, отколкото се осмеляваше да признае дори на самата себе си. Чувстваше, че напълно е загубила контрол над реакциите си по отношение на него и над положението, в което се намираше, а нищо на света не плашеше Чарли повече от мисълта, че е изгубила контрол. Това я правеше уязвима, а уязвимостта беше враг. Беше изградила целия си живот така, че никога отново да не изпита това чувство. А ето, че то я поглъщаше. И тя реагира по обичайния начин. Стана енергична и делова.

— Въпросът е — рече и закрачи между камината и пианото с желанието пулсът и дишането й да се нормализират веднага, — че съм тук. И сега трябва да реша какво да правя.

Той се облегна назад, разпери ръце върху облегалката на дивана, а дългите му крака бяха протегнати напред и небрежно кръстосани в глезените. Но лицето му не беше безразлично. Чарли си помисли, че прилича на хищна птица, наблюдаваща пухкаво, сиво зайче.

— Но откъде да започна? — продължи тя, като се опитваше да пренебрегне пламенния му поглед, който изгаряше тялото й. — Всичките ми приятели са в Ню Йорк, в 1993. Нямам пари, които някой тук би приел. Нямам дрехи и място, където да остана. Дори не се досещам как би трябвало да се държи една дама от деветнадесети век. Сега съм като изгубено куче, което не знае пътя към дома — опита се да се разсмее, докато го изричаше. Вселената определено й беше изиграла добра шега, но явно напрежението й беше проличало, защото когато той й отговори, гласът му беше мил.

— Не си без приятели в Ню Орлиънз, мис Стюарт. Има хора, които ще ти помогнат — усмихна се. — Спасих ти живота. Може би си чувала ориенталското поверие, че ако си спасил нечий живот, завинаги оставаш отговорен за този човек?

— Чувала съм го — отвърна Чарли и го погледна. — Великолепна сентенция, но изцяло невярна. Никой не е отговорен за моя живот, освен самата аз. Никой.

— Необичайно мислене за жена.

— Прав си — продължи да крачи напред — назад още известно време, сетне се извърна и дълбоко пое въздух. — Добре, тук съм. Приемаме това за даденост. Не зная как да се върна, поне засега. Ще го измисля, защото трябва. Междувременно ще ми се наложи да се храня, което означава, че се нуждая от работа.

Реакцията му при тези думи я обърка. Той рязко седна, затвори очи и въздъхна. Можеше да се закълне, че е разочарован, макар че не можеше да си представи защо.

— Така — рече той. — Най-сетне стигнахме до това.

— Какво искаш да кажеш?

— Почти успя да ме измамиш! — отвори очи и й хвърли поглед, не по-малко властен от предишния, но съвсем различен. Сега изглеждаше отвратен. — Дори се надявам да казваш истината, колкото й да е нелепа. Но явно, както отбелязах преди, си много добра актриса. По-добра, отколкото си представях. Сигурен съм, че майка ми ще е щастлива да те наеме.

— Искаш да кажеш, че тя ще ми даде работа? Каква?

— Точно каквато ти подхожда най-добре, мис Стюарт — заяви Трей, като се изправяше. — Да се преструваш — приближи се до пианото и стовари юмрука си отгоре му, достатъчно силно да събори нотите и да накара струните да завибрират.

Поведението му озадачи Чарли. Започваше да свиква с постоянното чувство на объркване. Определено не й харесваше, но вече ставаше познато. Какво искаше да каже с думата „преструване“ и защо беше толкова разстроен при мисълта, че майка му може да й предложи работа?

Докато се опитваше да намери ключа към всичко това, часовникът на полицата над камината — крехка, порцеланова вещ, затворена в стъклена кутия — мелодично удари четири пъти. Почти едновременно на вратата се позвъни.

Миг по-късно Чарли видя как в предната приемна влезе висок, добре облечен господин. Еме и Фелисите, нетърпеливи да го посрещнат, се изправиха. Първата той притисна фамилиарно, а втората целуна по устата. Те го хванаха под ръка и забъбриха оживено. Чарли се запита, дали той е друг роднина на това семейство, което започваше да й се струва огромно и изключително любвеобилно.

В този момент мъжът вдигна очи и я забеляза да се взира в него. Отвърна на погледа й, иронично повдигна едната си вежда и се усмихна. Извини се на двете момичета и се отправи към задната приемна.

— Изглежда Лизет е открила ново съкровище — отбеляза той, като се усмихваше на Чарли с нескрито възхищение.

Огледа я похотливо, обхващайки всеки сантиметър и извивка от главата до петите й. Тази просташка грубост удиви Чарли. Сетне той се извърна към Трей.

— Няма ли да ме представите, Лавенд?

— Не.

Учудването на Чарли нарасна от враждебната нотка в гласа на Трей и от изненадващо лошите му обноски. Никога не би го предположила за него.

Но господинът само са разсмя.

— Надявате се да я запазите за себе си, а? Съжалявам, стари приятелю, нямате никакъв шанс, не и с такава красавица — извърна се към Чарли. — След като този невъзпитан простак, ма’ам, отказва да ми окаже честта, ще трябва да го направя сам. Реми Соваж, на вашите услуги — поклони се плавно.

Когато тя му подаде ръка, той я пое, но вместо да я раздруса, както Чарли очакваше, леко я целуна. „Правилно“ — помисли си тя. Трябваше да свикне с това.

— Приятно ми е, мистър Соваж.

— И на мен, благодаря, а с ваша помощ съм сигурен, че в най-скоро време ще се чувствам още по-приятно. Свободна ли сте сега?

— Не, не е — отсече Трей, докато Чарли все още се опитваше да разбере какво иска да каже мъжът.

Соваж му се усмихна.

— Чувах, че обичате да обучавате новачките сам, Лавенд, но досега не бях сигурен, че е истина — отново се извърна към Чарли. Все още държеше ръката й, като нежно я галеше с палец — удивително интимен жест, след като току-що се бяха запознали. Тя я издърпа. — Много лошо. Може би по-късно, скъпа. Когато ти омръзне лошото настроение на този приятел, ще се радваш да прекараш времето си с някой по-забавен. Гарантирам ти, че ще изпиташ удоволствие. Междувременно ще трябва да се задоволя с Фелисите. Но не ме издавайте, че съм го казал. Приятно й е да си въобразява, че за мен е главната атракция на дома, не една от многото. Но човек се нуждае от малко разнообразие, нали?

Наблюдаваше го как бавно се връща в предната приемна. Отново целуна Фелисите, улови я за ръката и я поведе нагоре по стълбите. Тя се извърна и изгледа Чарли с триумфална усмивка.

Внезапно в главата й просветна, сякаш някой беше запалил електрическа крушка, също като в анимационните филми. Чарли разбра къде се намира и какво представлява домът на Лизет Лавенд. Колко невероятно глупава се беше показала! Колко непростимо тъпа! Сега вече знаеше какво имаше предвид Трей, когато казва, че майка му положително ще я наеме.

Тя се обърна и впери яростен поглед в него. Трей я изгледа също така гневно. И тогава Чарли стори нещо, което не беше правила никога през живота си и смяташе, че е патент на актьорите от слабите филми.

Замахна с ръка и с всичка сила зашлеви Трей Лавенд през лицето.

Вцепенен, той я наблюдаваше как грабва голямата жълта чанта, обръща се и поема горделиво през предната приемна. Чу входната врата да се затръшва. В гърдите му закипя смесица от противоречиви чувства: яд, безсилие, объркване, разочарование, вина… и надежда.