Мегън Даниел
Любов завинаги (22)

Двадесет и втора глава

На другата сутрин Жустин не срещна никакво затруднение да се качи на борда на „Корин“. Все още беше доста рано и наоколо нямаше много хора, а тя се беше предрешила умело. Беше облякла спретнатата рокля и престилката на една от прислужниците от кораба на Трей, а пищната й коса беше прибрана под обикновен тюрбан.

Знаеше, че рискува, защото често се беше качвала на кораба с Трей. Винаги съществуваше опасност някой от членовете на екипажа, който товареше провизии, лъскаше месинговите части или търкаше палубата, да я разпознае. Но тя държеше главата си наведена, докато вървеше по палубата. С наръча снежнобели чаршафи в ръце не предизвика ни най-малко подозрение.

Припряно се отправи към каютата на Трей, просторно и елегантно помещение, облицовано с тиково дърво и разположено по цялата дължина на задната палуба. Беше прекарала много нощи в тази каюта и имаше намерение да прекара още повече. Отвори вратата, спусна се към голямото месингово легло и пъхна обвития в коприна амулет, съдържащ основните съставки на тялото й, под пухения дюшек, точно под възглавницата.

— Лежи под главата му и го накарай да ме сънува — сетне тихо запя на креолски диалект: — „Si to’tai zozo, et mo’tai fisi, mo tai tue toi, a fo’ce mo l’aimai toi.^[1]“

После целуна възглавницата, тихо припявайки някакво заклинание, и напусна кабината, като побърза да се отдалечи от нея. Забеляза един юнга да се обляга на парапета и го запита дали знае в коя кабина е настанена певицата.

Белите зъби на момчето лъснаха в широка усмивка.

— Номер осемдесет и две, най-голямата и най-хубавата. Предполагам, че трябва да я подготвиш специално, а? — попита, поглеждайки чаршафите, които тя носеше. — Чух, че наистина била страхотна.

Но Жустин вече беше отминала. Знаеше тази каюта. Миналата година, когато пътува с Трей до Натчез, това беше нейната кабина. След няколко минути достигна мелтердека. За щастие, вратите на каютите не бяха заключени. Тя се вмъкна в номер осемдесет и две.

Огледа се, за да се убеди, че е сама — вече беше приготвила „ръката на моджо“. Втурна се към леглото, полата й тихо прошумоля по дебелия килим. Мушна амулета под дюшека. Не под възглавницата, както беше направила с този на Трей, а по-надолу, на мястото, където щеше да причини най-голямата болка, където злото, съдържащо се в него, щеше да се процеди през дюшека и да разяде най-женствената част на тази янки.

— En Bomba Hen, Hen — запя над скрития амулет. — Canga do ki la. Canga li Hen, Hen, gris-gris!

След това внимателно отметна рубинено — червената копринена кувертюра на леглото. Извади от джоба си малка метална кутийка и я отвори. Беше наполовина пълна със сол. Отля в кутийката малко вода от стъклената кана на умивалника и с пръст я размеси със солта. През цялото време припяваше под носа си заклинанието на вуду.

С бавни, грациозни движения изрисува със солта голям кръст върху чаршафа. После се отдръпна назад и се усмихна на своето дело.

Кръстът на Солта. Много лошо gris-gris. Щеше да покаже на жената янки, че има смъртен враг. И тогава, докато още беше прекалено изплашена от откритото предизвикателство, още по-могъщата сила на „ръката на моджо“ щеше да свърши потайното си дело.

Жустин застла много грижливо копринената кувертюра върху леглото, като внимаваше да не развали кръста, който така старателно беше оформила. Преди да излезе, тихо притваряйки вратата зад гърба си, тя я приглади и потупа леглото, сякаш милваше любовник.

С припрени стъпки напусна кораба. Искаше бързо да се върне у дома и да подготви останалата част от своя план. Преди четири трябваше отново да се върне тук. Възнамеряваше да бъде измежду пасажерите, пътуващи за Натчез, така че да види резултатите от своето дело.

 

 

Чарли беше безкрайно щастлива. От мига, когато отвори очи тази сутрин и видя Трей Лавенд да й се усмихва, лицето й беше озарено от постоянна усмивка. Би трябвало да е изморена, не я беше оставил да спи много предишната нощ, отново и отново се бяха любили. Но се чувстваше фантастично! А през следващия половин час Трей продължи да я кара да се чувства дори още по-възхитително, като страстно я целуваше и я изпращаше да се рее към звездите и луната, преди да й позволи да се върне на земята и най-накрая да стане от леглото.

Те се наслаждаваха на закуската, разговаряха за гледките, които щяха да наблюдават по-късно същия ден нагоре по реката и си мислеха за удоволствията, които щяха да споделят през нощта на кораба.

Към три и половина се озоваха на кея. „Корин“ беше един от четиридесетте кораба, които се готвеха да отплуват през следващия час. Чарли си мислеше, че никога няма да се насити на великолепната гледка, която представляваше нюорлианското пристанище в часа на отплуване.

Докъдето й стигаше погледа, гъст, черен дим се кълбеше от дузините комини на параходите. Над всеки гюисщок^[2] се вееха флагове, бръмчаха брашпилове^[3]. Пътници пъплеха нагоре — надолу като рояци мухи, трупаха се по стълбите от палубите към кабините, гъмжаха по палубите, надвисваха се над пищните рейлинги^[4], викаха си, махаха, крещяха, смееха се и се оплакваха. Ръчни колички и фургони, двуколки, каруци, платформи и карети маневрираха из обширното пространство пред корабите, пристигаха или отпътуваха, до една натоварени със стоки.

Трей поведе Чарли на борда.

Тя стоеше на палубата, когато чу китайските гонгове и вика:

— Всички, които няма да пътуват, моля да слязат на брега!

Миг по-късно капитанът наду мощно сирената на „Корин“ и големият параход се плъзна по реката. Вълните бавно го подхванаха, колелата заработиха срещу течението и те се отправиха към Натчез, отстоящ на около осемнадесет часа път.

— Е! — обърна се Чарли към Трей, който стоеше до нея. — Не е като ферибота за Стейтън Айлънд.

— Посетил съм Стейтън Айлънд — изненада я той. — Когато бях в Йейл, гостувах на един приятел в Ню Йорк. Един ден отидохме до острова на лов за патици.

Тя избухна в смях.

— Зная, че в Ню Йорк се движат много въоръжени хора, но не мислех, че е, за да ходят на лов.

Денят беше прекрасен, слънчев и топъл, макар и разхлаждан от лекия бриз, и те дълго останаха до рейлинга. Трей й показа селата Джеферсън, Харахан, Кенър и елегантните крайречни плантации „Лайв Оук Мейнър“, „Сейнт Роуз“, „Дистрихън“. Чарли си помисли, че съвременните туристи биха дали мило и драго, за да видят същите гледки в бъдещето, за да зърнат миг от историята.

Най-накрая умората си каза думата и Чарли реши да полегне в каютата си. Там завари Доли, която окачваше дрехите й в един огромен гардероб. Постави четката и гребена върху тоалетката, подреди гримовете, с които най-сетне беше свикнала да борави.

Каютата беше прекрасна, облицована с палисандрово дърво с месингови кантове. На пода бе застлан кафяв килим. Големите прозорци гледаха към задната част на палубата и Чарли го отвори, за да усети полъха на вятъра.

— Мисля да поспя един час. Ще ме събудиш ли в шест?

— Разбира се — отвърна Доли и преди да дръпне кувертюрата от месинговото легло, й помогна да си свали кринолина.

Когато се наведе над леглото, изпищя.

— Какво… — започна Чарли.

— Gris-gris, мис — прошепна Доли, която се беше вторачила в Кръста на Солта, леко размазан, но все още символ на злото. Преди Чарли да я попита за какво говори, момичето грабна чаршафите от леглото, изскочи на палубата и ги запрати в реката, която ги отнесе надолу. Приличаха на погребален саван.

Когато се върна, тя трепереше.

— Кръстът на Солта. Някой те мрази страшно много, иска да ти причини голяма злина — огледа стаята, сякаш очакваше изпод леглото да изпълзи змия или жаба да изскочи от каната за вода.

— Ще ми обясниш ли какво означава всичко това?

— Вуду, мис. Вуду. Върху теб лежи проклятие.

Чарли се разсмя.

— Вуду? Не ми казвай, че вярваш в тези глупости. Това…

— Това е опасно — от отворената врата долетя дълбокият глас на Трей. — Ти може да не вярваш, но други вярват и могат да ти причинят зло.

— Стига да им позволя.

— Особено ако дотолкова са изгубили надежда, че да прибегнат до този фокус — продължи той и също огледа стаята, сякаш очакваше да зърне магьосник, скрит в някой ъгъл — Искам да излезеш, докато разпоредя да се претърси цялата каюта.

— Трей, не ставай глупав. Аз…

— Веднага! Това не е нещо, което разбираш, Шарлот. Може би в 1993 вуду е изчезнало от твоя свят, но то е важна част от света на 1858. Ако някой от членовете на екипажа го открие, може да последва всеобщ бунт.

Чарли забеляза, че Доли е разстроена. Очите й бяха изцъклени, цялата трепереше. Тя я улови за ръката и я изведе навън.

— Да се поразходим малко, а? — Доли само кимна.

Докато крачеха по палубата, Чарли бърбореше несвързано, без изобщо да споменава вуду. Не казваше нищо съществено, но усещаше, че Доли постепенно се успокоява.

— Мисля, че чаша кафе ще ни дойде добре. Да отидем в дамския салон. Господи, колко мразя това название, наложено от мъжете шовинисти!

Приседнаха на огромен диван, покрит с кувертюра от златисто кадифе с пискюли и ресни и с нещо като тапицирана преграда по средата. Беше от онези мебели, които Чарли винаги свързваше с фоайетата на западналите хотели. Млада чернокожа жена в спретната униформа донесе кафе върху масивен сребърен поднос и го остави пред тях върху мраморната масичка. Когато се оттегляше, изгледа изпод око Доли. Чарли се озърна наоколо и забеляза, че нито една от другите присъстващи дами не е придружена от прислужницата си. „Е, жалко.“ Доли също имаше нужда от чаша кафе и ако на тях не им харесваше, много им здраве.

Бяха преполовили чашите, когато прислужницата се поокопити. Но изражението й беше объркано.

— Чарли — изрече най-накрая, — какво беше това, дето го каза мастър Трей за 1993 година и че в твоя свят няма вуду? Не разбирам смисъла.

„Ето ти на!“ — помисли си Чарли, сетне въздъхна.

— Е, предполагам, че моментът е подходящ, за да ти обясня всичко. Това поне ще ти отвлече вниманието от разни черни магии.

Тя се огледа из салона, където над чашка чай си бъбреха дами, седяха в удобните столове и четяха последното издание на „Алманах за дами“ от Годи или дори (какъвто беше случаят с една от тях) леко похъркваха. Очевидно никой не обръщаше внимание на Чарли и прислужницата й. Тя разказа на Доли, че е от бъдещето, и всичко, което знаеше за начина, по който се бе озовала в 1858 година.

Опита се да й го съобщи колкото е възможно по-внимателно, но въпреки това момичето беше потресено от дън душа. Едва когато Чарли й припомни някои подробности относно гримовете, които намираше така странни, за прозирното бельо, за всичките дребни неща, които бяха накарали Доли въпросително да повдига вежди от учудване, момичето й повярва. За своята прислужница Чарли се бе превърнала в героиня и изобщо не й дойде наум да се усъмни в думите на нейната господарка.

— И така — завърши Чарли, благодарна, че бе успяла да спечели доверието на Доли много по-лесно, отколкото това на Трей, — ето ме тук. Не знам защо и докога. Но докато съм тук, възнамерявам да се възползвам от създалото се положение, което, честно казано, не е толкова неприятно.

Доли все още стоеше безмълвна, макар че Чарли бе сигурна, че по-късно ще й зададе куп въпроси.

— Хайде да проверим дали са привършили с каютата. Трябва да е дошло време за дяволския процес по обличането за вечеря.

Когато напуснаха дамския салон, иззад тапицираната преграда, която скриваше другата страна на широкия диван, се изправи една жена. Беше облечена в дълга траурна рокля, лицето й бе скрито зад богато драпиран плътен воал. Никой не видя триумфалното изражение на „вдовицата“.

Жустин стоеше в средата на стаята, приковала поглед във вратата, през която жената янки беше изчезнала. Бъдещето! Беше казала, че е от бъдещето. Жустин дори за миг не се усъмни в думите й.

И ако Чарли Стюарт беше пристигнала от бъдещето с помощта на някаква странна сила, тя можеше да бъде изпратена обратно.

Тя погледна часовника, забоден на елечето й. След по-малко от час щяха да спрат край Колидж Пойнт. Преди полунощ щеше да бъде обратно в Ню Орлиънз, в дома на Мари Лаво.

 

 

Чарли не се възпротиви особено енергично, когато Трей настоя тази нощ тя да преспи в неговата каюта. За по-сигурно, беше казал той, тъй като някой очевидно й желаеше злото. Всъщност не се интересуваше каква е причината, просто й харесваше идеята да прекара нощта в прегръдките му.

Зловещата и гнусна „ръка на моджо“ беше открита под дюшека й. Това едва не накара пищящата от ужас Доли да скочи през борда. А през цялата вечер, докато Чарли пееше за ненаситните си слушатели, Трей държеше под око присъстващите. Нямаше да позволи някой подозрително изглеждащ тип да се приближи до нея.

— Но защо? — попита го Чарли, когато по-късно същата нощ се настаниха в голямото легло. — Защо някой от този град или от този век би искал да ми причини зло? Та аз не познавам никого.

— За разлика от мен — гласът му беше напрегнат. — Сигурен съм, че имам много врагове.

— Но какво ги кара да мислят, че причинявайки зло на мен, ще ти навредят?

Той вдигна една къдрица от челото й и я целуна.

— Защото е точно така.

— О! — тя извърна лице към гърдите му и потърка буза в гладката топла кожа. — Кой желае да ти причини зло, Трей?

— Сигурен съм, че Лорънс оглавява списъка.

— Дааа. Предполагам, че си прав — мисълта, че някой се опитва да навреди на Трей, я накара да пожелае да го притисне до себе си и да го закриля. — Но ако не целиш да му отнемеш „Райв Дус“, той няма да те преследва, нали?

— Вероятно пак ще ме мрази. Това е в природата му. Но ще има по-малко основателни причини да ми причини зло.

— Тогава престани да се бориш с него.

Той трепна рязко.

— Какво говориш! „Райв Дус“ е моя.

— Не, Трей, не е. И ти нямаш нужда от нея. Не го ли разбираш? „Райв Дус“ принадлежи на Кемпбълови, а ти не си Кемпбъл — той преметна крака извън леглото и седна. Чарли леко докосна голото му рамо. — Ти си нещо повече. Ти си Трей Лавенд.

— „Райв Дус“ е моя — повтори тихо той. — И възнамерявам да я притежавам — прокара пръсти през косите си. — Мисля, че е крайно време да разговарям с моя полубрат. Веднага щом се върнем в града, ще нанеса удара — отново легна и зарови пръсти в косите й. — Междувременно искам да съм сигурен, че си в безопасност.

— Звучи много привлекателно — тя се отпусна до него. — Как възнамеряваш да го постигнеш?

— Като те държа близко до себе си — притегли я толкова плътно, че да почувства цялото му тяло.

Чарли простена от удоволствие и се отдаде на ласките му.

Час по-късно, когато и двамата лежаха изтощени и усмихнати в голямото месингово легло, Трей рече:

— Известно време не искам да пътуваш по реката. Поне докато не открием кой е поставил амулета в каютата ти.

Тя се разгневи от заповедническия му тон.

— Нямаш никакво право да ми нареждаш да работя!

— Грешиш. Корабът е мой и докато си на него, аз съм отговорен за твоята безопасност, все едно че си носач или огняр.

По дяволите, беше прав. Би трябвало да стане адвокат по трудовите злополуки.

— И какво очакваш да правя вместо това?

— Ще останеш в дома ми, докато се убедим, че си в безопасност.

— Значи ще ме превърнеш в затворничка?

— Шарлот, бъди разумна…

— Да си суеверен, не означава да бъдеш разумен.

Той въздъхна отчаяно.

— Нищо, свързано с вуду, не е разумно. Работата е там, че понякога действа. Наречи го магия, наречи го вяра, не зная точно какво е. Но е опасно, Шарлот, повярвай ми.

— А ти какво ще правиш, докато аз съм затворена в твоята къща?

— Ще накарам Лорънс да разбере, че не бива да те въвлича в нашата схватка.

Имаше и още едно нещо, което трябваше да направи веднага щом се върнеха в Ню Орлиънз, но Трей не го сподели с Чарли. Трябваше да се види с Жустин. Достатъчно дълго носеше тази вина в себе си.

Още два пъти беше почукал на нейната врата, възнамерявайки да й съобщи, че е свободна да си потърси друга placage^[5], да стане метреса на друг богат бял мъж. Или да заживее почтено. Но и в двата случая Трей щеше да се раздели с нея. Вече не изпитваше никаква страст към красивата квартеронка. Припомняйки си онова, което беше преживял в леглото с нея, и това, което беше споделил с Чарли, бе, като да сравнява сок от грейпфрут с най-висококачествено вино.

Но напоследък тя никога не си беше вкъщи, което го удивляваше, тъй като Жустин се стараеше да бъде на негово разположение по всяко време на деня и нощта.

Този път ще я изчака да се прибере. Крайно време бе да приключи с тази история. После можеше да се съсредоточи върху това, как да постъпи с Шарлот Виктория Уейнрайт Стюарт.

 

 

Не му се наложи да чака. Жустин го очакваше, застанала на прозореца. Този път се беше подготвила за него. Когато по обяд на следващия ден Трей почука на вратата, тя я отвори сама.

Усмихна му се печално, докато го въвеждаше в спретнатата малка всекидневна. Наля една чаша от любимия му френски коняк и я затопли в дланите си, преди да му я поднесе. После отвори сребърна кутийка и извади една от любимите тънки пури. Запали я и му я подаде.

Най-накрая седна на ниското тапицирано столче в краката му и когато вдигна поглед към него, от очите й се зарониха сълзи.

— Ти вече знаеш, нали? — изрече предпазливо Трей. Тя кимна. — Откъде разбра?

— В Ню Орлиънз няма тайни, особено между свободните цветнокожи.

— Знаеше, че този час ще настъпи, Жустин.

— Разбира се — тя приглади тъмночервената си рокля. — Ще се ожениш ли за нея?

— Не зная — младият мъж отпи от коняка. — Не съм сигурен дали ще ме иска.

Жустин не успя да се овладее и избухна в несдържан смях.

— О, Трей, разбира се, че ще те иска. Коя не би те пожелала?

— Навярно поне няколко хиляди жени — шеговито промълви Трей.

Тя положи ръце на коленете му и го изгледа с огромните си, тъмни очи, които преливаха от сълзи.

— Знаеш, че ще чакам.

— Ще чакаш? Какво?

— Ще чакам теб. Може би ще й се наситиш или пък тя ще се измори от теб. Тогава ще имаш нужда от човек, който да те обича, и аз ще бъда тук.

Той взе ръцете й.

— Не, Жустин. Не чакай. Заслужаваш друга съдба. Ти си много красива и много вярна. Всеки мъж би бил горд и щастлив да те притежава.

Искаше й се да изкрещи: „Всеки мъж, освен ти“, но само храбро се усмихна.

— Разбира се, ще се погрижа за теб — продължи той, — докато си намериш някой друг. Моят счетоводител ще уточни подробностите, когато пожелаеш.

— Винаги си бил изключително щедър, Трей. Приятелите ми постоянно са ми завиждали за това.

— Заслужила си го — той изпи остатъка от коняка и се изправи. — Е, време е да си вървя. Вечно ще съм ти признателен, скъпа моя, за прекрасните спомени — повдигна ръката й и я целуна. Когато видя нови сълзи да потичат по мургавото й лице, той протегна ръка и ги изтри. — Сбогом, Жустин.

В антрето тя му помогна да си облече палтото.

— Трей, помни, че ще чакам.

Младият мъж се извърна към нея и за момент замълча.

— Както пожелаеш, но няма да се върна — после излезе и се отправи по тясната пътечка към улицата.

Тя стоеше на входа и го наблюдаваше.

— О, да, скъпи, ще чакам — изрече тихо. Усмивката й не беше вече нито тъжна, нито храбра. Беше триумфална. — И няма да е дълго.

„Е, най-сетне тази история приключи“ — помисли си Трей и закрачи по-бързо по „Рампърт стрийт“. Беше се отървал много по-лесно, отколкото очакваше. Разигралата се сцена бе крайно неприятна, но с нищо не напомняше кошмара, предсказан от Робърт. Оказа се, че той познава Жустин по-добре от нейния братовчед.

Сега беше свободен. Можеше да насочи вниманието си към разправата с Лорънс, към уреждането на тази гадна вуду история. А след това щеше да се занимае с Чарли.