Мегън Даниел
Любов завинаги (20)

Двадесета глава

Докато пътуваха обратно към Ню Орлиънз, Чарли и Трей почти не разговаряха. Тя се хранеше в каютата си с Доли, разхождаше се по палубата с Доли и спеше само със заключена врата. Ала наум рецитираше объркани, гневни тиради.

„Няма да позволя да ме манипулират по този начин! — непрекъснато си повтаряше тя. — Няма да разреша да ме измамят, а после да ме управляват и да ми нареждат какво да правя, също като кукла на конци. Достатъчно бях тормозена от майка ми! Сега аз сама съм си господар. И Трей Лавенд да върви по дяволите, ако не му харесва!“

Опита се да състави план за действие. Бедата бе там, че все още знаеше толкова малко за тази чужда страна, наречена „минало“, за да се оправи в нея.

Когато взеха завоя при Джеферсън и първите сгради на Града на полумесеца се появиха на хоризонта, тя все още не си бе изработила определена стратегия.

Стоеше на палубата под лекия ветрец и наблюдаваше града в далечината. Мнозина пътници се разхождаха край нея, бъбреха и се наслаждаваха на гледката, но Чарли се чувстваше напълно изолирана.

Внезапно усети миризмата му. От него се излъчваше типично мъжки аромат на тютюн и одеколон. Видя ръцете му с дълги пръсти да стискат парапета край нея.

— Почти стигнахме — промълви той. Чарли мълчеше. — Ще ми проговориш ли отново някога? — стори й се, че в гласа му прозвуча извинителна нотка.

— Вероятно не — отвърна и най-накрая го погледна.

— О! — усмихнато възкликна младият мъж.

— Не разговарям с отвратителни използвачи, които правят любов с мен, след като знаят, че току-що са ми отнели правото на избор как да живея живота си.

— Дори и когато те знаят по-добре от самата тебе какво е най-доброто?

Тя рязко се извърна към него.

— Това е най-арогантното ти изявление. Как се осмеляваш да преценяваш какво е добро за мен?

— Осмелявам се да направя всичко, само и само да си до мен, Шарлот.

Гласът му беше една милувка и за голямо нейно раздразнение тя не остана безразлична.

— Убеди ме — изрече сухо.

Трей извърна поглед към града на хоризонта. Наближаваше залез-слънце, когато светлината беше най-прекрасна. Острият връх на катедралата стърчеше между дърветата на „Джаксън скуеър“ и блестеше под лъчите на залязващото слънце.

— Скоро ще си бъдем у дома — рече той.

Но Чарли не чуваше, погълната от гледката. Взираше се във водата, във вълничките по повърхността, в пяната, която се образуваше покрай борда на кораба.

— Къде беше? — запита тя внезапно.

— Кое?

— Мястото, където ме измъкна от водата. Точно къде се намираше корабът?

Той се огледа, като преценяваше разстоянието от брега и се опитваше да си припомни.

— Някъде отсреща, предполагам.

— Средата на реката?

— Горе-долу. Може би малко по-близо до Алгиер. Защо?

— Може би причината е във водата. Нещо ме изтегли от бъдещето. Някакво особено течение, въртоп, водовъртеж, наречи го както пожелаеш. Може би ако успея да открия точното място, този водовъртеж ще ме всмуче обратно.

Той сграбчи раменете й и я завъртя с лице към себе си.

— А може би ще те върне в 1532? Искаш ли да завършиш живота си в някое индианско кану? Представи си, че те засмуче веднъж завинаги и се удавиш? Това ли искаш? Толкова ли те разгневих, та предпочиташ да умреш, отколкото да работиш за мен или да прекараш известно време в компанията ми?

— Мина ми през ума — отвърна му тя кисело.

— Хич не си помисляй за това. Прекалено опасно е.

— Не се тревожи, чувството ми за самосъхранение е по-силно от омразата ми към теб. Но трябва да направя нещо. Най-малкото да опитам да се върна обратно.

— Защо?

— Защото имам задължения към моите клиенти. Защото майка ми вероятно е разтревожена до смърт за мен. Защото съм чужда тук!

Той я притисна до себе си и надзърна в очите й.

— Напротив, Шарлот — притисна я още по-силно. — Мястото ти е точно тук.

За секунда в главата й проблесна мисълта, че той има право.

Отпуснала се в прегръдките му, тя си мислеше за дома. Какво ли става в нейно отсъствие? Дали не мислят, че е мъртва, удавена в реката през онази нощ? Твърде вероятно. Беше ли организирала майка й една елегантна траурна служба в нейна памет? Бяха ли започнали клиентите й да търсят други импресарии?

Но… Нова мисъл я накара да затаи дъх. Ако намери начин да се върне обратно в нейното собствено време, Трей ще бъде мъртъв. 1993 той ще е покойник отпреди много години, повече от век неговите прапраправнуци ще бродят из улиците на френския квартал.

Мисълта за неговата смърт я накара да потръпне. Трей свали сакото си и го уви плътно около раменете й.

— Много скоро ще бъдеш пред камината.

Звучеше божествено, но къде щеше да е тази камина?

— Предполагам, че ще се върна при Лизет — промълви тя повече на себе си.

Трей я отдръпна от себе си.

— Разбира се. Тя ще те приеме, защото е добросърдечна и те харесва. Но замисляла ли си се за условията?

— Не те разбирам.

— Моята майка е делова жена. Единствените й авоари са нейният ум, нейните момичета и стаите в нейната къща. А поддържането на подобно заведение е изключително скъпо. Едва ли Лизет може да си позволи да ти предостави една от стаите за дълго време, без да получи нещо в замяна.

Това накара Чарли да замре.

— Не се досетих, а и тя вече ми оказа гостоприемството си. Тогава може би хотел.

— За колко време? С какви пари разполагаш?

Самодоволната му усмивка я накара да се запита дали не е преброил жалките няколко долара, останали в дамската й чанта.

— Най-малкото за тази вечер — отсече тя.

— Ела с мен у дома, Шарлот — той стисна ръката й. — Обещавам да не те докосна и с пръст.

Тя сведе многозначително поглед надолу към ръката му, която лениво милваше нейната, после отново вдигна очи към него, леко повдигна вежда. Той бързо отдръпна ръката си.

— Имаш думата ми на джентълмен.

Тя се разсмя.

— Чувала съм това и преди. Но държа да ти кажа, че твоята южняшка, викторианска представа за чест мъничко се различава от моята.

— А пък твоята представа за дамите е коренно различна от моята — той й се ухили.

— Представям си — тя отвърна на усмивката му и за миг двамата изпитаха щастие.

После Чарли отиде да вземе багажа си от каютата. Бяха пристигнали.

Когато взе дамската си чанта и слънчобрана и се убеди, че Доли се е погрижила за всичко останало, тя се запита дали не би отишла доброволно при Трей, ако не беше използувал такава непохватна тактика да я принуди. Беше достатъчно откровена да си признае, че съществуваше голяма вероятност да постъпи така. Но измяната я бе наранила толкова много. А чувството за безсилие беше непоносимо. Трябваше да намери начин да се отскубне от него, да анулира договора.

Договорът! Да, имаше начин, осъзна тя. Бързо прелисти наум написаните на ръка страници, припомни си всяка подробност от преговорите с Реми. Да! Знаеше точно какво ще направи.

 

 

В суматохата по пристигането Чарли и Трей не си проговориха, докато се озоваха на кея, готови да се качат в един кабриолет, който Трей беше повикал.

— Е? — запита той, когато тя постави крак върху желязното стъпало. — Къде отиваме?

Чарли му се усмихна невинно.

— Заведи ме у дома, Трей — рече, после повдигна полите си и се качи в кабриолета. Той натовари Доли и багажа в отделна карета, даде своя адрес на кочияша и се настани до Чарли.

Не бяха пътували повече от две минути, когато той я притегли към себе си.

— Трей? — Чарли се сгуши в прегръдките му. — Искам да ти задам един въпрос.

— Ммммм — измърмори той, заровил лице в косите й.

— Моят договор с Реми, оня дето го спечели.

— Ммммм? — едната му ръка се прокрадна под наметалото й и започна леко да гали гърдите й.

— Чел ли си го?

— Хвърлих му един поглед — отвърна, без да вдигне глава. — Исках да разбера колко да ти плащам, докато работиш за мен. Не се тревожи. Мога да си го позволя — затърка носа си в ухото й.

— Прочете ли го докрай?

— Не. Защо?

— Не си видял заключителната клауза, нали?

— А трябва ли?

Тя се изкиска, макар че й беше трудно, тъй като той хапеше ухото й и предизвикваше такива фантастични усещания в цялото й тяло.

— Ами, мисля, че трябва.

— По-добре ми кажи какво пише там.

— Договорът гласи — започна тя, но когато устните му се спуснаха надолу по шията й и докоснаха ключицата, гласът й секна. Отблъсна го и се помъчи да се изправи на седалката. — Гласи, че ако ме прелъстиш, ако даже само се опиташ, договорът се разваля.

— Какво? — той се сепна.

— Разваля се. Става недействителен, kaput^[1] terminado^[2]. Отново ще съм свободна като пословичната птичка — каретата спря пред къщата му. — И знаеш ли какво, шефе? — тя прокара пръст по ревера му и погали брадичката му. — Възнамерявам да положа всички усилия, за да те изкуша.

Вратата на кабриолета се отвори и тя слезе.

Когато видя изумения израз на лицето му, се разсмя.

— Добре дошъл у дома, Трей — после се извърна и тичешком влезе в дома му.

 

 

След като я остави, Трей побърза да излезе. Чарли знаеше, че той изгаря от нетърпение да се озове по-далеч от нея.

Завинаги щеше да изпитва наслада при спомена за мига, в който „пусна бомбата“. Изражението на лицето му беше много забавно.

В негово отсъствие Марджи тутакси я накара да се почувства у дома си. Тя беше готвачката и икономката на Трей, робинята, за чието освобождаване се бореше. Заведе Чарли в една прекрасна стая, обзаведена в пауново синьо, лилаво и бяло. Това помещение излъчваше удивителна женственост и тя го сподели с икономката.

— Не знаехте ли, мис? — запита Марджи. Беше висока жена, болезнено слаба, но с усмивка, която разкриваше белите й зъби на фона на черното лице. — Мастър Трей, той построи тази къща за мис Корин, дето щеше да му е жена. Това щеше да е нейната стая.

Чарли се огледа по-внимателно: сребърни четка за коса и огледало върху тоалетката, изящен шезлонг до прозореца, на място, подходящо за четене в слънчев следобед, на пода обюсонов килим в изтънчени нюанси на синьо, сиво и розово.

— Прекрасно е.

— Ами и аз мисля така, но мис Корин, тя казваше, че е прекалено празно. Имаше намерение да добави още мебели и тапети с пауни на стените. Помоли ме да не казвам нищо на господаря, защото щяла да го предложи сама след сватбата — дръпна тежката, драпирана завеса, за да открие надиплените бели, тънки пердета. Светлината на оцветеното в прасковено златисто от залеза небе нахлу в стаята. — Аз самата я харесвам както си е, мис.

Чарли отвърна на усмивката на чернокожата жена.

— Аз също — тя посочи към вратата до камината. — Накъде води?

— Че как, към спалнята на господаря, мис.

— Трябваше да се досетя — приближи се и я отвори. — Има ли ключалка?

— Ами не, не мисля.

— Разбира се, че не — иронично рече Чарли.

Защото стаята беше предназначена за неговата съпруга, а в този свят една съпруга нямаше никакво право, законно или морално, да заключва стаята си за своя съпруг. Макар че той имаше пълното право да я затвори в дома си.

Надникна в неговата стая. Тя бе типично мъжка, както нейната — женска. Дамаската на удобните леки мебели беше в тъмносиво и бежово. Стол със странични облегалки стоеше пред камината, с едно протягане на ръка можеше да се достигне препълнената с книги полица. Над цялата стая господстваше огромното легло с балдахин, прекалено голямо за сам човек, легло, в което да се прави любов, да се правят деца, да се създава живот.

Тя бързо затвори вратата.

Значи няма начин да се заключи. Голяма работа! Ако се наложи, просто ще залости вратата с някой стол. Макар че й се искаше Трей да се опита да я прелъсти, за да я освободи от договора, не желаеше той да успее. Не можеше да си го позволи.

Доли се появи с две кутии за шапки, следвана от друг слуга, който носеше пътната чанта на Чарли.

— О, Чарли — извика Доли, докато разглеждаше стаята, без да забележи Марджи, която се намръщи при тази фамилиарност между робиня и господарка. — Само я виж! По-красива е от всичко в „Райв Дус“.

„Райв Дус“. От разговорите с Доли Чарли вече знаеше, че над плантацията тегне проклятие, особено след смъртта на бащата на Трей, когато Лорънс беше поел управлението. Робите, които работеха на полето, бяха налагани с камшик за най-малкото провинение или дори без да има такова. Към самата Доли се бяха отнасяли възможно най-жестоко. Решението на Лорънс да я продаде беше най-хубавото, което можеше да й се случи, и момичето го знаеше. Но Чарли все още се измъчваше от мисълта, че някой трябва да се опълчи срещу мъченията, на които бяха подложени Доли и другите роби като нея. Това беше нечовешко.

Чарли се зарече, че ще помогне поне на Доли.

Тя си свали шапката и разкърши схванатия си врат. После протегна ръце високо над главата си. Усещането беше толкова приятно…

— Изгубила съм форма.

— Мис? — изрече въпросително Марджи, която все още обикаляше наоколо и подреждаше стаята.

— Не съм тренирала от седмици — обясни Чарли. — Не съм във форма.

— Не се безпокойте, мис, в дома на господаря Трей всичко върви по вода — обади се Марджи, която очевидно не бе разбрала смисъла на думите й. Чарли се разсмя. Все пак жената определено изпитваше доверие към своя господар. Всичко ще върви по вода, беше казала тя. Но как?

Питаше се кога ще се върне Трей. Беше готова да започне кампанията си колкото е възможно по-скоро. Но тази мисъл беше съпроводела от странно отвращение. Честно казано, не знаеше дали ще успее да устои на този мъж, ако той я целуне, ако я докоснеше с тези ръце, които бяха като парализиращо оръжие, поразяващо сетивата й. Не знаеше дали е достатъчно силна.

Необходимо бе да се пребори с чувствата си. Защото опиташе ли Трей само веднъж да я вкара в леглото, договорът щеше да е невалиден, а това беше единствената й цел. Досети се, че той вече го беше направил, но това на практика не се смяташе. Не можеше да го обвини, че я е прелъстил миналата нощ на кораба, защото беше нетърпелива и жадна за милувките му. Следващия път няма да му се даде толкова лесно, независимо от усилието, което ще й струва. Следващият път ще се брои и тогава отново ще бъде свободна.

Но свободна за какво? Да се върне към живота в Ню Йорк или да изгради нов тук? Съдбата й бе неясна, но Чарли искаше да е подготвена за евентуални изненади. А това означаваше да си възвърне формата. Хрумна й нещо.

— Марджи, имаш ли няколко стари чаршафа, които не ти трябват?

— Мисля, че мога да открия нещо, мис.

— Страхотно. Ще ми ги изпратиш ли заедно с ножица, карфици, игла и конец?

Марджи изглеждаше объркана, но кимна с глава.

— Разбира се, мис. Веднага.

Когато излезе, Чарли се обърна към нейната прислужница.

— Доли, можеш ли да шиеш?

— Разбира се — гласът на Доли прозвуча така, сякаш беше обидена от въпроса.

— Прекрасно. Предстои ни много работа.

Няколко минути по-късно слуга донесе купчина снежнобели чаршафи и другите неща, за които беше помолила, и ги остави на леглото. После се оттегли.

— За какво са тези неща, Чарли? — попита Доли.

— За да се поддържам във форма ми е нужен партньор, а ти, мис Доли, трябва да се научиш да се отбраняваш. Ще си ушием по едно ги, после аз ще те уча на карате.

— Карате? — запита объркана Доли.

— Древното и благородно изкуство за самозащита. Подай ми ножицата.

 

 

Тази нощ Трей не се прибра, а преспа на дивана в канцеларията си.

Толкова грижливо беше планирал това, което трябваше да бъде сцена на нежно прелъстяване, след като вече я беше завел в дома си. Цялото му тяло жадуваше за нея. А тя подхвърли в лицето му проклетия договор. Беше изправен пред дилема: да пренебрегне Чарли и да я задържи, или да я прелъсти и да я защити. Страхуваше се, че ако остане под един покрив с нея, ще се поддаде на хитрините й, затова излезе. И прекара нощта като се мяташе, въртеше, страдаше и мислеше за нея.

Събуди се напълно изтощен, но щом Робърт Придо му съобщи, че ще има търг с вещи от „Райв Дус“, не се поколеба да тръгне веднага към залата.

Аукционерът удари с чукчето си.

— Продадено на мистър Лавенд за четири долара — изплетената от ракита детска люлка беше отнесена.

Още една вещ от „Райв Дус“ му принадлежеше.

За Трей нямаше никакво значение, че не се нуждае от детска люлка от ракита, нито пък се очертаваше подобна необходимост. Но тя беше от „Райв Дус“. Трябваше да бъде негова.

Следващият предмет беше елегантна кутия за пури, изработена от слонова кост и облицована от вътрешната страна със седеф. Трей не й обърна внимание — беше от „Райв Дус“.

Един носач вдигна детската люлка, която току-що беше купил. Трей хвърли поглед към изящната вещ, вече износена от времето. Последното бяло бебе, родено в „Райв Дус“, беше неговата полусестра, сега вече омъжена. Камил живееше край Бейо Теш и имаше три деца. Детската люлка трябва да е била забутана в някой ъгъл на тавана, в противен случай Лорънс отдавна да я бе продал. Сега щеше да бъде изпратена в склада на Трей, да чака заедно с останалите вещи от „Райв Дус“, докато той получи възможност да ги върне там, където ще бъде законен господар.

Когато видя да я отнасят, пред очите му се появи най-странното видение, което го накара да затаи дъх. Видя люлката и в нея тъмнокосо бебе, неговото бебе, но със засмените очи и упоритата брадичка на Чарли Стюарт. Ръката му сякаш се протегна към детето и той замалко не нареди на носача да занесе люлката в дома му. Робърт Придо, неговият цветнокож управител, развали магията.

— Мисля, че това е последната негова вещ. Можем да вървим.

Обърна се да си тръгне, но Трей го възпря като постави ръка на рамото му.

— Искам да купя тази музикална кутийка. Не мислиш ли, че е красива?

Робърт отправи поглед в посока на изящната порцеланова вещ, изрисувана с рози на лилав фон. Един помощник на аукционера я взе, нави я и повдигна капака. Нежната мелодия на „Сънувам Джени с кестенявите коси“ прозвуча в просторната зала. Робърт присви рамене.

— Не е негова.

— Зная, Робърт — той се усмихна на себе си. — От време на време купувам неща, които не принадлежат на моя полубрат. У дома имам гостенка, която навярно ще я хареса.

Робърт го изгледа смаяно.

— Странната мис Стюарт?

Трей само се усмихна. Робърт беше негов служител, но и най-близкият му приятел, така че беше посветен с подробности за приключенията на мис Шарлот Стюарт, с изключение на незначителния факт, че тя е изникнала от бъдещето. Трей го пазеше в тайна от страх, че ще го затворят в лудница, ако се опита да го сподели с някого.

Преди няколко години Трей и Робърт се бяха срещнали в Париж, този „маяк“ за нюорлианските богаташки синове, както чернокожи, така и бели. Въпреки разликата във външността, която беше очевидна, двамата млади мъже притежаваха много общи черти. Както единият, така и другият бяха незаконни синове на богати, бели плантатори, и двамата бяха родени от жени, които не се считаха за дами от „дамите“ на града — майката на Трей беше „мадам“, а тази на Робърт — метреса квартеронка, и двамата бяха израснали с бащи, които ги посещаваха, когато имаха настроение за това, правеха благодеяния, когато им беше възможно, и даваха да се разбере, че синовете им нямат право да претендират за нищо. В Париж можеха да бъдат приятели, да се разхождат заедно край Сена, да разговарят в кръчмичките и в задимените барове — с една дума — всичко, което Ню Орлиънз не би допуснал. В Париж бяха като братя. В Ню Орлиънз трябваше да работят, за да останат приятели. И те се мъчеха да го постигнат.

Така че Робърт знаеше всичко за последната мания на шефа си, свързана с невъзможната нюйоркчанка, която беше най-новата певческа сензация на Ню Орлиънз.

— Значи най-накрая я накара да се премести. Как успя?

— Да кажем, че я спечелих — отвърна Трей с усмивка.

Той вдигна ръка, за да обяви участието си в наддаването за музикалната кутийка, спечели я след две минути и се разпореди носачът да я предаде в дома му. Сетне заедно с Робърт напуснаха хотел „Сейнт Луис“. Студен вятър от реката носеше миризмата на сол и риба. Трей вдигна яката на връхната си дреха с къса пелеринка.

— Имаш сериозни намерения към нея, нали? — прекъсна мислите му Робърт, докато крачеха по тротоара.

Трей сви рамене.

— Не знам. Като че вече не съм сигурен в нищо. Знам само, че напоследък не мога да мисля за нищо друго, освен за нея.

— И аз го забелязах — беше сухия коментар на Робърт.

— Сега, след като най-накрая я докарах у дома, съм крайно изкушен да заключа вратата и да хвърля ключа.

— Това ли е единственият начин да я накараш да остане?

— Страхувам се, че да. Това, или да се оженя за нея — почти подскочи от почуда при собствените си думи. Женитба? Не беше и помислял за женитба, откак Корин умря, още по-малко за някоя толкова необичайна мъжкарана като Чарли Стюарт. Тя изобщо не беше негов тип. Въпреки това…

— Да се ожениш? — възкликна Робърт, почти толкова удивен от думите му, колкото самият Трей.

Завиха зад ъгъла и Трей слезе от тротоара, за да пресече „Дикейтър стрийт“. Беше така завладян от изникналата във въображението му представа, че прекрасната мис Стюарт е негова съпруга, та едва не го прегази каруца, натоварена с тежки бурета бира и теглена от чифт огромни белгийски коне. Робърт го издърпа точно навреме обратно на тротоара. Той изгледа приятеля си.

— Работата става сериозна. Това няма да хареса на Жустин.

— Тя ще разбере.

Робърт се разсмя, макар че в гласа му прозвучаха горчиви нотки.

— А аз си мислех, че познаваш моята братовчедка. Надявам се да не съм близо до „Рампърт стрийт“, когато й съобщиш, че повече няма да се върнеш при нея. Едва ли ти е дала възможност да го разбереш, но нашата Жустин има темперамент на същински дявол.

— Винаги е знаела, че някой ден ще се оженя и ще я напусна. Трябва да създам деца, които да наследят „Райв Дус“, когато стане моя. А Жустин е наясно, че не мога да се оженя за нея.

— О, да, тя знае това — рече Робърт. Горчивината вече беше по-силно изразена. — Всички квартеронки метреси на богати бели мъже го знаят, също както го е знаела и моята майка. Но това не ги кара да престанат да го искат, Трей. Не пресушава сълзите им, когато мъжете, които са обичали, които са чакали и които са диктували живота им, ги изоставят, защото вече не са млади и красиви.

Чувство за вина жегна Трей, но той все пак продължи:

— Жустин е красива млада жена. Едно появяване на следващия квартеронски бал и тя тутакси ще бъде грабната.

— Ами ако предположим, че не го желае?

Чувството за вина нарасна. Не беше казвал на Робърт, но заради Жустин то го измъчваше от дни наред.

— Тогава може да си остане у дома. Ще бъде осигурена до края на живота си. Притежава къщата, която й купих. Ще продължава да получава издръжка от мен.

— Предполагаш, че това е достатъчно, нали? — гласът на Робърт беше изпълнен с гняв. Той тикна ръце в джобовете и закрачи по-бързо, свел глава срещу вятъра.

— Тя ще ме разбере — повтори упорито Трей. До болка му се искаше да го повярва. — Ще го приеме.

— Няма. Не си я виждал, когато е разгневена. За теб тя е само усмивки, целувки и готовност. С мен, с майка ми и сестрите ми плаче. Крещи благодарности, че е безплодна и че нейна дъщеря няма да я последва на квартеронските балове. В същото време ридае, че никога няма да държи твое дете в прегръдките си.

Внезапно тръпки побиха Трей, въпреки дебелото връхно палто.

— Нямах представа — гласът му беше едва доловим шепот.

— Естествено — рече Робърт. Бяха достигнали кея и той го обгърна с поглед. — Това също е част от плана — извърна се назад към шефа си. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Кажи й го сам. Не й пиши писмо. Не изпращай съобщение. Върви при нея и й го кажи — Трей кимна. — А сега ти съобщавам, че днес повече няма да се връщам на работа. Ти си мой приятел, Трей. Харесвам те и те уважавам, но в момента не мога да те понасям.

— Робърт, аз… — той протегна ръка към приятеля си.

— Не се безпокой. Утре отново ще бъда наред. Отново ще мога да се усмихвам, да се здрависам с теб, да споделям шегите ти и дори да пия с теб. Ще се смеем и ще си припомняме Париж. За кой ли път ще се примиря с положението, което твоят бял свят е предопределил на моя народ, и ще изпитвам благодарност, че не съм роб. Но днес просто ми се повдига от всичко.

Той се извърна и се отдалечи. Трей го видя да влиза в един бар, който беше любимото свърталище на свободните цветнокожи от града. Знаеше, че никога няма истински да проумее болката на приятеля си.

Отправи се към „Рампърт стрийт“. Сам ще съобщи новината на Жустин.