Мегън Даниел
Любов завинаги (14)

Четиринадесета глава

Напуснаха кораба и се отправиха обратно към Френския квартал.

По улиците Трей вървеше пред Чарли, крачката му бе широка и решителна, очевидно бе нетърпелив да достигне предназначената цел. Когато катедралните камбани оповестиха, че е пладне, той ускори стъпките си.

— Хей! — тя бързаше, за да не изостане. — Къде има пожар?

— Закъсняваме.

— За какво?

Той не отговори на въпроса й. Свърна в малка уличка, където триетажни сгради обграждаха тесен проход. От отворените прозорци долиташе дрънчене и звънтене, което напомни на Чарли уроци по фехтовка. Последваха го заповеди: „Riposte!“, „Parry!“, „En garde!^[1]“

В края на уличката се озоваха пред огромна постройка, която заемаше цялата пряка от „Роял“ до „Чартр стрийт“ — хотел „Сейнт Луис“. Беше го забелязала при самотните си скитания из града.

Влязоха през колонадата на главния вход и се отправиха към най-хубавата ротонда, която Чарли бе виждала. Тя предположи, че височината на купола, изписан с фрески на танцуващи богове, нимфи и животни, е около тридесет метра. Мъже и жени се тълпяха наоколо. Един мъж се покачи на нещо като подиум в средата на кръглото помещение и удари с малко чукче. Звукът отекна в огромната зала.

— Какво е това? — шепнешком запита Чарли, защото изведнъж залата утихна.

— Търг — невъзмутимо отвърна Трей.

Тя го погледна. Зъбите му бяха стиснати, квадратната брадичка — решително издадена напред. Изглеждаше яростен или най-малкото — крайно непоколебим, макар тя да нямаше представа защо.

— Дами и господа — извика аукционерът, — моля за вашето внимание. Търгът ще започне всеки момент — отново удари с чукчето и извика: — Първи номер.

Един помощник внесе малка декоративна масичка от черешово дърво и я сложи на подиума. Дори от разстояние Чарли забеляза, че независимо от прекрасната изработка, тази вещ се нуждае от поправка. Единият крак беше издраскан, а дръжката на чекмеджето липсваше.

— От „Райв Дус“ — продължи аукционерът. — Прекрасна, френска маса, отлична изработка. Отварям с пет долара.

Трей тутакси повдигна бастуна си със златна топка, сигнализирайки своята оферта, и процедурата започна. При всяко наддаване от страна на някой друг Трей отново повдигаше бастуна, докато най-накрая получи масичката за тридесет долара. Чарли се запита защо му е притрябвала.

Следващият предмет беше друга маса, подобна по модел, но много по-красива и в отлично състояние. Чарли знаеше, че за тази вещ майка й би дала мило и драго. В съответствие с по-високото качество, наддаването започна от петнадесет долара. Чарли очакваше, че Трей ще опита да се домогне до тази вещ, но той остана съвършено неподвижен, като тигър, който се готви за скок. Елегантната масичка беше продадена на някого за двадесет и пет долара.

— Защо не участва в наддаването за нея? — попита го тя. — Много по-хубава е от онази, която купи, и струва по-евтино.

— Не е моя — отвърна тихо Трей, един отговор, който беше без смисъл, но преди Чарли да поиска обяснение, той отново повдигаше бастуна си и наддаваше за каса вино.

Това продължи поне един час. За някои вещи Трей наддаваше безумно, докато към други, много по-красиви, не проявяваше никакъв интерес. В някои случаи продължаваше да наддава, дори когато цената ставаше абсурдно висока. Друг път беше единственият, интересуващ се от предмета.

Изглеждаше така, сякаш покупките му не следват никаква схема. Купи различни съдове, топове коприна, една картина от английски художник, загубила блясъка си сребърна фруктиера, огромен полилей, от който липсваха няколко висулки, дори едно рало и четиринадесет бурета с пирони. Всеки път, когато Чарли се опитваше да поиска обяснение, той отговаряше едносрично или въобще не отговаряше. Цялото му внимание беше съсредоточено върху аукционера на подиума.

Най-накрая тя все пак откри някаква система в покупките му. Когато започна да следи внимателно, установи, че всяка вещ, за която Трей наддава лудешки, докато я получи, независимо от цената, се предшества от думите: „От «Райв Дус»“. Забеляза също, че някакъв млад мъж, застанал в дъното на помещението, се беше вторачил кръвнишки в Трей. Изражението му можеше да се определи само като ненавист. Беше по-нисък и по-набит от Трей, със светли коси и очи, с отпуснати мускули. Но между двамата мъже имаше известна прилика. Нещо в очертанието на брадичката и в наклона на очите й напомняше за Трей, независимо от бакенбардите и натруфените дрехи. Чарли отбеляза, че мъжът прокарва пръсти през косата си, жест, абсолютно еднакъв с този, който бе видяла у Трей тази сутрин.

Всеки път, когато аукционерът извикваше: От „Райв Дус“, втренченият поглед на русия мъж се приковаваше в Трей, сините очи искряха от омраза. Трей отвърна на погледа, на лицето му бе изписано тържество. Несъмнено тържество.

Стоките за продан бяха натрупани на безразборна купчина в единия ъгъл на помещението. Когато купчината взе бавно да се стопява, пред очите й се разкри гледка, от която първоначално Чарли се обърка, а после й призля.

В единия край на помещението, зад ниска дървена преграда, около дузина негри, жените — облечени в бели памучни рокли и тюрбани, омотани около главите, мъжете — голи до кръста, чакаха да бъдат продадени на онзи, който предложи най-висока цена. Господи, разпродажба на роби! Точно когато го осъзна, първият мъж, огромен негър с белег на гърдите и оковани с верига крака, беше избутан напред. Някакъв червендалест мъж с широкопола шапка пристъпи към него и насилствено му отвори устата да огледа зъбите.

— Не мога да гледам това — рече Чарли и задърпа Трей за ръката. — Да вървим!

— Още не — той не се помръдна.

Младата жена го дръпна отново, но все едно, че се опитваше да изкорени гигантска секвоя.

— Как можеш да търпиш това? — чу аукционерът да изрежда качествата на едрия негър, който се намираше на подиума за продажби, и наистина се уплаши, че ще повърне. — Трябва да се махна от тук. Веднага! — обърна се и започна да си проправя път през тълпата.

Когато чу аукционерът да се провиква: „Продаден за петстотин долара“, стомахът й се преобърна. Изпитваше лудешка нужда от пресен въздух. Но точно когато достигна вратата, го чу да казва „От «Райв Дус»“ и тутакси се спря. Трей нямаше… не можеше…! Тя трябваше да узнае!

Точно до вратата имаше мраморна пейка. Скочи отгоре й, за да може да наблюдава над главите на тълпата.

В този миг видя как Трей Лавенд повдига бастуна със златната дръжка и кимва леко. Погледът й литна към подиума. Край аукционера стоеше едно тринадесетгодишно момиче. Беше красиво, но изглеждаше изтощено и безкрайно изплашено. Тюрбанът подскачаше от треперенето на тялото й, ръцете й бяха здраво вкопчени една в друга. Чарли не можеше да понесе гледката на Трей, купуващ роб, но нямаше сили да напусне.

Всичко приключи за няколко минути. Той купи разтрепераното момиче за триста шестдесет и пет долара. Преди Чарли да успее да помръдне, видя мъжа, който приличаше на Трей, да се втурва навън. Тя също се стрелна към вратата, имаше чувството, че всеки момент ще повърне.

Когато излезе на улицата, побърза да се облегна на стената и започна да поема големи глътки студен въздух. Когато стомахът й се поуспокои, тя вдигна поглед. Навсякъде по улиците имаше хора и една трета от тях бяха негри. Всички ли бяха роби? Възможно ли е всеки един от тях да се озове на подиума за продажба, без да знае в чии ръце ще попадне и какво ще работи? Да попадне под властта на онзи, платил най-висока цена за тялото му? Беше отвратително!

Внезапно Чарли от все сърце пожела да си отиде у дома, в Ню Йорк, в своето жилище и при своите клиенти, в 1993 година.

Почувства ръката на Трей на рамото си, преди да го види.

— Добре ли си?

Тя грубо я отблъсна.

— Ти я купи. В действителност ти купи едно човешко същество!

— Ако не бях аз, щеше да го направи някой друг.

— Това е най-старото оправдание на света.

— Но при все това е вярно. Момичето е робиня. Аз не съм създал системата, дори не я харесвам. Но тя все пак съществува.

— И е отвратителна!

— Всеки друг купувач би бил по-жесток господар от мен — отново улови Чарли за рамото и я поведе през движението, което задръстваше улицата.

— Не заради това купи момичето — рече Чарли и отново се измъкна от неговата хватка, но този път, без да спира. — Купи я, защото е от „Райв Дус“.

Лицето му остана безизразно.

— Робинята принадлежеше на Лорънс. Сега е моя.

Тя достигна отсрещния тротоар, спря се и се извърна към него.

— Кой е Лорънс? — сетне си припомни русия мъж.

— Струва ми се, че имаш нужда от глътка алкохол, аз — също — избегна въпроса й и я насочи към вратата на близкия бар. Отправиха се към една маса с мраморен плот, разположена в ъгъла. — Тук едва ли разполагат с напитки, подходящи за дами.

— Но сигурно имат отличен бърбън от Кентъки?

— Разбира се.

— Добре, защото в настоящия момент тази дама се нуждае точно от подобно питие.

Трей пристъпи към бара, за да даде поръчката, а тя се отпусна на стола. Честно казано, радваше се, че може да седне. Краката й трепереха. Край витрината премина един стар негър, превит под тежка кошница. Трей се върна и седна срещу нея.

— Робърт, мъжът от парахода, и той ли е един от твоите роби?

— Не ставай смешна! Робърт е мой управител. Принадлежи към една от най-старите фамилии в Ню Орлиънз. Той е gen du couleur libre.

— Свободен, цветнокож мъж — преведе тя. — Какъв странен израз.

— Виж — Трей прокара пръсти през косите си със същия жест, който видя да използува русия мъж вътре. — Не аз съм измислил законите.

— Лесно ти е да говориш!

„Разбира се, Трей беше прав“ — каза си Чарли. — „Не той бе написал законите. Всъщност какво право има да го съди? Знаеше толкова малко за това общество, за този свят, в който бе попаднала, той също не познаваше нейния. Беше израснал в общество, където робството бе нещо нормално, напълно прието, даже се подразбираше от сами себе си.“

— Вече му идва краят — рече тихо тя. — Слава богу!

— За какво говориш?

— За робството. Още няколко години, всъщност по-малко от десет. Единственото условие, за да настъпи краят му, е една от най-кървавите войни, познати на света.

— Война? Невъзможно. Не сме толкова глупави.

— О, напротив! — отвърна на погледа му. — И ще продължаваме да бъдем точно толкова глупави още поне сто тридесет и пет години. Ще се удивиш на гениалните способи, които ще измислим, за да се убиваме един друг, и на глупавите причини, заради които ще го правим.

Появи се един келнер с питиетата им. Втренчи се удивено в Чарли, очевидно разпозна под дрехите женската фигура. Явно се готвеше да запротестира, но когато видя намръщеното лице на Трей, размисли и се отдалечи със свиване на рамене.

Чарли вече се чувстваше по-добре и парливото питие приятно загря стомаха й. Тя остави чашата, облегна се върху масата и отново запита:

— Кой е Лорънс? Какво е „Райв Дус?“

Известно време Трей не отвърна нищо. Вместо това вдигна чашата си, изпи я на един дъх и даде знак на келнера за още едно.

— Лорънс ми е брат — пое си дълбоко въздух. — Природен брат. А „Райв Дус“ е плантацията, която трябваше да бъде моя.

 

 

Изминаха два часа, през които Трей изпи още няколко питиета, докато Чарли научи цялата история. За много от подробностите трябваше да се досеща и да ги допълва с въображението си. Трей беше склонен да изложи само голите факти.

Той бил незаконният син, по-големият, на Артър Кемпбъл, богат собственик на плантация за захарна тръстика, която се намирала нагоре по реката — „Райв Дус“. След раждането на Трей, баща му предоставил на Лизет, неговата любовница, голяма сума пари. Против волята на Артър, тя ги използвала, за да създаде един от най-елегантните „домове за отдих“ в Ню Орлиънз, достъпен само за най-богатите плантатори и най-преуспяващите бизнесмени, способни да платят таксата от сто и петдесет долара.

Артър Кемпбъл посещавал публичния дом безплатно. Отбивал се често, присъствието му в живота на сина му било осезаемо. Виждал, че Трей е добре облечен, добре нахранен, добре обучаван. Изпратил го в Йейл, а после — и в Европа на едно голямо пътешествие. Дори обичал момчето по свой собствен начин. Но никога не му позволил да забрави, че не е Кемпбъл.

Само веднъж, в юношеските му години, Трей бил допуснат в „Райв Дус“. Това се случило през лятото, когато навършил четиринадесет. Докато „законното“ семейство прекарвало лятото в Саратога, Артър завел незаконния си син у дома, да обходят с конете тръстиковите полета, да обиколят стаите, да разгледат garconierre, която обитавали младите ергени на семейството, преди да се оженят. Трей видял стаята, където живеел Лорънс Кемпбъл, законният син на Артър: купищата оловни войничета, рафтовете, отрупани с книги, захвърленото в един ъгъл люлеещо се конче. Взрял се в портрета на Летиша Кемпбъл, съпругата на баща му, изобразена в скромна рокля с волани и ветрило от слонова кост, провесено на китката й. Преминал между редиците колиби на робите, наблюдаван от стотици очи, които положително забелязали изумителната му прилика с господаря. Нямало човек, който да погледне Трей Лавенд и да не разбере веднага чий син е той.

Трей пожелал всичко това. Бил убеден, че то по право му принадлежи, а не можел никога да го притежава.

Но сега всичко се бе променило. Артър Кемпбъл бе мъртъв, отнесен преди три години от жълтата треска, и Лорънс Кемпбъл прахосваше наследството. Неговото влечение към комара и красивите жени му струваше „Райв Дус“. През последната година четири пъти бе принуден да продава покъщнина, опитвайки се да запази самата земя. И Трей неизменно купуваше всеки един предмет, който Лорънс продаваше. Имаше намерение да го прави, докато получи всичко: последната лъжица и табакера за емфие, последната мебел, последния роб, последния акър земя от „Райв Дус“.

Чарли наблюдаваше красивия мъж, за когото тайно бленуваше от няколко дни, и виждаше едно малко, наранено момче, за което я болеше. Когато разказваше за баща си и за „Райв Дус“, той сякаш надничаше през витрината на сладкарница към бонбоните, които не можеше да получи. Но младата жена забеляза безскрупулността, която щеше да го ръководи, докато закупи последния камък от наследството на своя полубрат, дори това да му струва и последния цент.

— Защо не си купиш своя собствена плантация?

— Няма да е „Райв Дус“ — той остави поредната изпразнена чаша. — Трябваше да е моя по право. Вместо това ще я купя.

— Не те ли тревожи, че парите ти отиват в джоба на Лорънс?

Трей поклати глава и й отправи печална усмивка.

— Няма да ги притежава дълго. Очевидно, Лорънс не задържа нито стотинка в джоба си — изправи се рязко, извади няколко монети и ги хвърли на масата. — Да вървим.

— Къде отиваме? — попита тя, но също се изправи и нахлупи шапката си. Питаше се дали ще я държат краката. Двата бърбъна, които бе изгълтала, я бяха замаяли леко, а Трей бе изпил три пъти повече от нея.

— У дома — заяви Трей.

— О! — той вече се бе отправил към вратата и тя го последва, което правеше през целия ден.

Чарли се учуди като видя, че слънцето е доста ниско. Бяха прекарали в бара няколко часа, но те изглеждаха като минути. До къщата на Трей на „Чартр стрийт“ имаше само две преки. Тя си каза, че трябва да го придружи, за да го види да се прибира невредим. Странно, изобщо не изглеждаше пиян, не се олюляваше, нито се препъваше, само дето пристъпваше предпазливо.

Домът му беше постройка с красиви пропорции, боядисана в червеникавооранжево, парапетите на верандите бяха от ковано желязо, оформено като житен клас. Той почука решително на вратата с дръжката на бастуна и тя осъзна, че един бастун може да се окаже полезен за много неща, дори ако не ти е необходим за ходене. Иконом негър отвори вратата и пое шапката й с учтива усмивка.

Трей я насочи към една стая, която се оказа библиотеката — типично мъжко помещение, изпълнено с книги от пода до тавана, с удобен кожен стол, разположен пред камината, и масивно бюро. Това беше стая по нейния вкус.

Над камината висеше голям портрет на Артър Кемпбъл, красив, тъмнокос мъж, с прошарени слепоочия. „Навярно така ще изглежда Трей след двадесет години“ — помисли си Чарли. Установи, че е завладяна от него, искаше й се да го разгледа по-обстойно, да разбере точно какъв щеше да стане.

— Първото, което Лорънс продаде, когато закъса за пари — рече Трей с горчива усмивка. — Платих доста добра цена.

Той се приближи до бюфета и наля две питиета, сетне се върна и й подаде едното.

— Знаеш ли, че ти си най-красивият джентълмен, с когото някога съм пил.

Гласът му беше съвсем леко надебелял от уискито. Тя повдигна чаша за наздравица.

— Аз също.

— Върху теб рединготът и ризата изглеждат по-женствени от най-фееричната рокля, създадена някога от мистър Уърт в Париж.

Тя не знаеше какво да каже, така че сръбна от напитката и запита:

— Бренди?

— Един джентълмен не би могъл да прелъсти дама с бърбън от Кентъки.

Тя се закашля над брендито.

— Това ли се готвиш да направиш? Да ме прелъстиш?

— О, да, ма’ам. Определено.

Внезапно, с всяка фибра на тялото си, Чарли почувства, че той не се шегува.