Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Малъри-Андерсън (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive Of My Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 287 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Джоана Линдзи. В плен на моите желания

Любителски превод: cheetah r shemet

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Глава 52

Габриел се омъжи за Дрю Андерсън в един малък параклис, близо до дома й в Сейнт Китс още на следващия ден. Тя беше съгласна да изчакат, ако той пожелае да издири братята си, за да присъстват на щастливото събитие, но Дрю не искаше и да чуе. В момента, в който получи позволението на баща й, което се оказа болезнено и мъчително преживяване за него, попита къде може да открие най-близкия свещеник. Пък и сестра му и зет му бяха тук и щяха да представляват семейството.

Тя много се развесели, когато разбра колко трудно беше за него да разговаря с баща й. Той нямаше търпение да приключи по-бързо с това, но когато се изправи пред него, започна да се запъва на всяка дума и тя много добре знаеше защо. Думата, която му беше трудно да каже беше „женитба“. Той наистина бе повярвал, че ще може да си живее живота, без да попадне в оковите на брака. Затова сега за него беше шок да осъзнае, че иска да го направи. А тя не се съмняваше, че той иска. Просто предпочиташе да го приема като необходимост, за да не я загуби, а не като край на безгрижния му ергенски живот.

За церемонията тя облече сватбената рокля на майка си. Беше покрита с бледорозова дантела, а подплатата беше от светлосин сатен. Комбинацията представляваше чудесна рокля в бледовиолетово и за да подсили илюзията, финия воал на главата й също беше в бледовиолетово и чудесно контрастираше на тъмните й като нощта коси. Роклята бе едно от малкото неща на Карла, които тя бе взела със себе си, когато за първи път потегли към Карибите. Не я беше опаковала обратно за Англия, когато се отправи на лов за съпруг, просто защото дълбоко в себе си бе сигурна, че няма да открие съпруга си там. Колко бързо любовта я бе опровергала!

Баща й веднага позна роклята. Тя си мислеше, че той не я помни. Обаче, когато дойде да я вземе, за да я преведе по пътеката, й каза:

— Майка ти беше много красива булка в тази рокля, но ти, мила моя, си неземно видение. Сигурна ли си, че искаш този мъж? Той почти не се отдели от теб и така и не успяхме да поговорим насаме.

Тя му се усмихна.

— Да, напълно сигурна съм. Не знаех, че е възможно да съществува такова щастие, татко. И аз съм тази, която няма да го изпусне от поглед. Когато стане въпрос за брак, мъжете могат да се разколебаят от най-малката глупост.

— Също и жените — ухили се той, — но не мисля, че има за какво да се тревожиш. От начина, по който те гледа, мога да потвърдя, че много те обича. Хайде сега, да те омъжим! Дай да видя дали е добре прикрепено булото! И какво е това, което си сложила около врата си и криеш в деколтето?

— Но аз не го крия. Просто забравих да го извадя, когато облякох роклята — каза тя, повдигна медальона и го положи върху квадратния обшит с дантела корсаж на роклята й. — Мама ми го даде много отдавна.

— Проклет да съм! — каза Нейтън, взирайки се в миниатюрната картина. — Значи така са го скрили. Направили са го на медальон.

— Какво? — попита тя, но също ахна, защото започна да се досеща. — Липсващото парче от картата ти?

Той избухна в смях.

— Да, наистина.

— Но как може тази рисунка на малко селце да ти помогне? Виждала съм останалата част от картата и там няма никакви отличителни знаци, освен едно кръстче, където е заровено съкровището. Дори очертанията на острова не са много ясни.

— Да, но точно това липсваше. Едно конкретно място, което да ни ориентира. Сега само трябва да открия острова, на който има такова рибарско селце на южния бряг и на който няма почти нищо, освен нови постройки на северния… — той млъкна и се плесна по челото. — И знам много добре къде се намира. Вече съм бил там. Дори няма име още, но спряхме за провизии там преди няколко години. Селяните се хвалеха, че островът бил само техен, защото никой друг не искал да се установи там.

Тя се усмихна широко.

— Това преследване на точно това съкровище не искам да пропусна за нищо на света. Защо ли? Защото дори нямаше да съм родена, ако ти не притежаваше останалата част от картата и не беше дошъл в Англия да откриеш липсващото парченце.

Баща й изглеждаше така, както всеки път, когато му предстоеше да се отправи в търсене на някое съкровище. Вълнението му беше примесено с нетърпение и неподправена радост. Нейтън Брукс беше най-щастлив, когато е успял да разчете някоя от картите си.

— Права си — съгласи се той, — едва ли бих се върнал в родината си, ако не беше картата. Но ти всеки момент ще се омъжиш, а бъдещият ти съпруг не ми прилича много на ловец на съкровища. Сигурен съм, че вместо това ще иска да остане малко насаме с теб и да отпразнувате началото на съвместния си живот… освен, ако не му кажа, че това съкровище ще е моят сватбен подарък за вас. Мислиш ли, че тогава ще поиска да дойде?

Тя се засмя.

— Вероятно — не. Но като разбере колко много аз искам да дойда, ще се съгласи. Този мъж обича да ми угажда. Но ти сигурен ли си, че си съгласен да се разделиш със съкровището си? Толкова дълго си го търсил.

— Да, но то е принадлежало на един от предците ти, който го е заровил и след това е измислил такава сложна схема, за да го скрие. Дори не е казал на никой от собственото си семейство. Майка ти така и не научи за него, а тя беше последната му наследничка. Струва ми се напълно в реда на нещата ти да го получиш.

След като му представиха нещата по този начин, Дрю се съгласи да отидат заедно и не беше необходимо много време да го убедят. Единственото, за което настоя, бе да плават на „Тритон“, а не на „Кърсти Джуъл“. По ирония на съдбата, корабът, който Латис беше предал, начело с капитана си и собствените си другари, така и не беше превзет. Той си стоеше на котва в пристанището пред укреплението на Пиер, заедно с още три кораба, които Нейтън конфискува като компенсация за това, че го бяха държали в плен.

Дрю спомена нещо за това, че не му е удобно да прави любов с жена си, докато баща й е в съседната стая. Габриел само се усмихна многозначително. Странно, как всички морски капитани мразеха да плават на друг кораб, освен на своя собствен и тя беше сигурна, че и съпругът й се чувства по същия начин.

Габи нямаше нищо против, че не споделя вълнението, обхванало всички на „Кърсти Джуъл“, докато плаваха непосредствено след тях. Тя вече беше приела „Тритон“ като свой дом. Пък и тук прекараха първата си брачна нощ, а Дрю се измъкна на другата сутрин, само колкото да даде нареждане да вдигнат котва и отново се върна при жена си.

Пътуването беше кратко. Още нямаше обяд, когато хвърлиха котва близо до малък остров. И после дойде трудната част да отброят стъпките и да се уверят, че са открили точното място, където да копаят. „Двеста петдесет и осем стъпки на север от ухиления пиратски череп“ се казваше в легендата в дъното на картата, но те трябваше да открият първо пиратския череп, за да се ориентират къде е кръстчето на картата. Оказа се пиратски череп и кости, издълбани в един плосък камък, част от една скална издатина. Отне им повече от половин ден, докато го открият. Но това само усилваше възбудата им. Явно щеше да се окаже едно от най-ценните съкровища, намирани някога и едно от най-трудно намерените. И въпреки че беше обещано на новобрачните, всеки един помогнал за намирането му беше развълнуван дори само от това, че е участвал в това приключение.

Най-вероятното предположение бе, че са заровени испански дублони. Други предположиха, че са древни артефакти. Картата беше на няколкостотин години, рисувана по времето, когато пиратството в моретата е било в разцвета си. И въпреки че собственика на съкровището не е бил пират, той е бил английски лорд, изпратен с мисия да прочисти моретата от пирати, така че беше логично да се предположи, че съкровището, което е заровил, е било конфискувано от някой пиратски кораб, който е бил пленен.

Дрю стоеше зад Габриел и беше обгърнал кръстчето й с ръце. Тя се беше облегнала на гърдите му и двамата наблюдаваха как мъжете копаят.

— Няма да се разочароваш много, ако не открият нищо, нали? — попита я той.

— Разбира се, че ще се разочаровам — каза тя с безгрижен тон. — Но този сандък няма да е един от многото празни, които вече сме открили. Последното парченце от картата е останало скрито толкова дълго, и семейството ми дори не е знаело, че го притежава, така че съкровището сигурно и сега е непокътнато.

Той я целуна нежно по врата.

— Надявам се, че си права, любима, заради самата теб.

Тя усети съмнението в гласа му, но не му обърна внимание. Беше толкова развълнувана, че не искаше да помрачава мига с обезсърчителни мисли.

И тогава един от хората на баща й вдигна сандъка високо с ликуващ вик. Това всъщност не беше сандък, а малко ковчеже — широко и дълго около един квадратен фут. И нямаше ключалка, така че трябваше да го разбият. Мъжът бързо го подаде на Нейтън и той веднага го отвори.

Целият екипаж стоеше зад гърба му и беше затаил дъх в очакване. Затова и виковете им на разочарование долетяха едновременно. Раменете на Габриел също се смъкнаха леко. Празно. Наистина не вярваше, че и това ковчеже ще се окаже празно.

И то не беше. Дрю я заведе при Нейтън, който й се усмихна смутено.

— Изглежда съм ти подарил едно ковчеже със спомени за сватбен подарък — каза той и й го подаде.

Габриел надникна вътре и съзря куп писма, хербаризирана роза, виолетова панделка, кичур коса и куп други дреболии. Имаше дори и малки бебешки ританки. Нищо от тези неща нямаше стойност, освен за човека, заровил ковчежето. Явно за него тези неща са били безценни…

Нейтън продължи:

— Май един от тези кораби, които конфискувах, сега ще се окаже по-добър подарък. Взимай го, момче, и го направи част от компанията „Скайларк“!

— Много бих се радвал и наистина благодаря, но аз вече открих своето съкровище.

Габриел бавно се обърна. Взря се в тъмните му очи и разбра точно какво искаше да каже. Сълзи на щастие избликнаха и в собствените й очи.

— Искрен си, нали?

— От сърце и душа, любима моя… съпруго моя.

Тя обви ръце около врата му и го целуна. За няколко мига отново забравиха, че не са сами.

Баща й прочисти гърлото си и каза:

— Забравих да спомена това нещо на дъното на ковчежето. Не съм много добър със староанглийския, но изглежда притежаваш този остров.

Очите на Габриел се разшириха от изненада и после тя изпищя от радост, прегръщайки бурно Дрю от вълнение. Той избухна в смях, като видя колко бързо истинското съкровище прикова вниманието й.

Когато най-накрая се успокои, тя му каза:

— Обожавам го! Огледай се, не е ли красиво тук? Видя ли онзи малък водопад, който подминахме по пътя?

— Ами, май не го видях, сигурно защото не можах да откъсна очи от теб.

Тя се усмихна и се сгуши в ръцете му.

— Може пък да решим да си построим къща тук и да се връщаме у дома между пътешествията.

Той я погледна изпитателно.

— Между пътешествията? Това ли имаше предвид наистина?

— Значи си мислел, че се шегувам, когато ти казах, че обичам живота в морето?

— Ами, мина ми през ума.

Тя отново се усмихна.

— Някой трябваше да те предупреди да не се жениш за жена, която обича морето… и обича още повече капитана, който не спира да броди из необятната му шир.

Край
Читателите на „В плен на моите желания“ са прочели и: