Джоана Линдзи
В плен на моите желания (38)

Глава 38

Габриел се събуди и видя слънчевите лъчи, огряващи пода. Бурята бе преминала. Ако Дрю се бе връщал в каютата, не я бе събудил. Сега бе сама в стаята и побърза да се облече, а после веднага провери вратата. Беше все така заключена.

Въздъхна и отиде да седне на купчината одеяла, но размисли и реши да се премести на леглото му. Оправи го, опъна чаршафите и завивката и седна в средата. Беше много по-удобно, а и защо пък да не се настани там? Вече знаеше, че не може да я спре по никакъв начин, освен като заключи проклетата врата.

Планът й за отмъщение не работеше. Как, по дяволите, да накара Дрю Андерсън да полудее от желание по нея, като му позволяваше да я люби? Трябваше да промени тактиката си. Вместо да го кара да я желае до полуда, трябваше да го накара да се влюби в нея.

Идеята бе малко налудничава и със сигурност беше трудно постижима. Прелъстяването бе лесно. Беше го постигнала, макар резултатът да не се оказа какъвто бе искала. Но можеше ли един мъж да се влюби, без да иска да създаде семейство? Ами, да, женкар, какъвто си беше, Дрю вероятно бе единственият, който можеше да обича една жена, без изобщо да се замисля за брак. И веднъж изчезнала от живота му, той щеше да продължи да се среща с други жени и с всяка друга щеше да се сеща за нея. Чудесно! Би било прекрасно да го преследва до края на дните му!

Само че, как би могла да го накара да се влюби в нея? Именно това бе целта й в Лондон, но не стана. Разбира се, те не прекараха достатъчно време заедно, за да я опознае. Обаче тук той я държеше в каютата си и не можеше да я избегне. И какво — да му покаже каква е всъщност? Трябваше ли да признае сътворения фарс и лъжата, че е пиратка?

Не, навярно не биваше да стига толкова далеч. Лъжите й я правеха по-смела, а и колко по-сладка щеше да е победата, ако той се влюбеше в нея, уверен, че тя е пират.

Когато по-късно сутринта той се върна в каютата, тя така и не бе решила как да постъпи. Изглеждаше изтощен, тъй като не бе спал близо цяло денонощие и се бе борил с бурята да запази кораба.

Симпатягата, който обикновено им носеше храната, влезе след Дрю и сложи на масата голям поднос. Габриел изскочи от леглото и се отправи към масата, където имаше две чинии, пълни догоре с разни неща за закуска. Без да чака, седна да се храни.

Погледна към него и видя как се хили насреща й.

— Какво? — попита тя. — Да не мислиш, че саламчетата, с които ме нахрани вчера, ме заситиха?

— Звучи приятно, нали?

— Кое?

— Че съм те хранил.

Разбра, че в главата му се завъртяха похотливи мисли, но не можеше да проумее защо. Посочи към таблата и попита:

— Не си ли гладен?

— Умирам от глад — отвърна той.

Обаче не помръдна и все така се взираше в нея, което я накара да се изчерви. Очевидно искаше да я люби отново. Как можеше да мисли за това, при положение, че бе толкова уморен и гладен?

Реши да се престори, че не е разбрала намека и опита да смени темата:

— Беше ми много приятно да спя в леглото ти снощи — каза тя и отхапа залък пресен, топъл хляб, напоен в сладко. — Май не съм спала така добре от седмици. Определено беше много удобно. Благодаря ти за съобразителността.

Той направо почервеня. Тя, разбира се, говореше за леглото му и той го знаеше, но очевидно си бе помислил за това, което са могли да правят там.

След малко, сякаш между другото, той спомена:

— Отколешен навик ми е да празнувам, че съм оживял след страшна буря и затова поканих няколко човека за вечеря довечера. Тъй като споделяш каютата с мен, предполагам, че ще трябва да се присъединиш към нас. След като се наспя, ще ти бъде донесена рокля.

Тя кимна. Водеха съвсем нормален разговор, а той трябваше да вмъкне това „предполагам“, за да й напомни, че е затворничка, а не гост.

— Защо? — попита тя високомерно. — Няма кого да впечатлявам.

— Повечето жени, които познавам, обичат да се обличат в хубави рокли, та помислих, че и на теб може да ти хареса — сви рамене той.

Не каза нищо повече и след изтощителната нощ легна и заспа почти мигновено. Габриел прекара остатъка от деня, като се стараеше да не обръща внимание на спящия мъж, тъпчеше из каютата, обмисляйки как да го накара да я заобича.

Изведнъж осъзна, че е спряла до леглото му и се взира в него. Похъркваше, но не силно и натрапчиво. Наистина бе изтощен. Габриел можеше да вдигне шум нарочно, но той нямаше да я чуе. Сигурно дори можеше да го докосне, а той нямаше да се събуди и да разбере. Ама че доверие, да се заключи с нея в една стая, когато тя не бе завързана.

Много лесно можеше да се измъкне от стаята. Трябваше само лекичко да го удари с нощното гърне и не би било трудно да извади ключа от джоба му. Когато човекът му остави подноса с храната, Дрю заключи вратата и пусна ключа в джоба си.

Беше елементарно, но Габриел осъзна, че не бе добра идея да се опитва да се измъкне посред бял ден. Освен това, всяка фибра от тялото й се противопоставяше на идеята да удари Дрю по главата. Просто не можеше да го направи. Но това не значеше, че се отказва от бягството. Той сигурно щеше да спи до края на деня. Само ако разполагаше с ключа…

Втренчи се в джоба, където беше скрита свободата й. Дрю лежеше на една страна. Беше съвсем леко завъртян — долният му крак бе изпънат, а другият бе свит в коляното. Джобът с ключа бе отгоре. Ако панталоните му не бяха така прилепнали по него, можеше спокойно да го измъкне с два пръста. Обаче панталоните му бяха прилепнали. Много при това. Впиваха се и очертаваха задните му части. Какъв прекрасен задник имаше Дрю Андерсън.

Тя извъртя очи при тази мисъл и продължи да обикаля каютата.