Джоана Линдзи
В плен на моите желания (14)

Глава 14

Тази нощ Габриел почти не мигна. В главата й постоянно се въртеше репликата на Дрю. Да докаже, че е истинска пиратка, като прекара нощта с него? Би трябвало да се възмути, но незнайно защо тя не беше възмутена.

След като се прибра, най-накрая намери време да премисли и всъщност се зарадва, осъзнавайки смисъла на това, което й каза — той я желаеше. И какво поразително въздействие й оказа това откритие! В един момент така се развълнува, че чак й се зави свят. В следващия я обхвана дълбоко отчаяние, защото взаимното им желание никога нямаше да се осъществи.

Сутринта Марджъри я събуди по-рано, отколкото й се искаше. Тя едва не изгони камериерката от стаята си, за да поспи още малко, но си спомни, че през последните два дни Марджъри почти не се задържаше у дома. Имаше твърде много стари приятели в Лондон, които искаше да посети. Това бе най-подходящото време да поговори с нея и да разбере мнението й за евентуалните кандидати, в случай, че Марджъри щеше пак да излиза днес.

— Помогни ми да определя качествата, които трябва да притежава бъдещият ми съпруг — помоли тя камериерката си, която ровеше из гардероба, за да избере тоалета й за деня.

— Използвай здравият си разум, момиче — каза Марджъри, показвайки й две рокли. — Розовата или синята?

— Розовата — отвърна Габриел, без дори да погледне към роклите. — Но разумът не ми подсказва какво точно да търся. Просто ми помага да определя, кое намирам за приемливо в мъжа, с когото съм се запознала.

Марджъри попита:

— Доброта, снизходителност, търпение, благородство, състрадание…

— Почакай! — Габриел махна с ръка. — Някои от тези качества няма задължително да бъдат очевидни или ясни от пръв поглед. Възможно е да познавам мъжа дълги години, без да мога да определя благороден ли е или не. Или има начин, който би могъл да подскаже, но за който не мога да се сетя?

Марджъри метна розовата рокля на леглото и отиде до гардероба, за да донесе бельото.

— Питаш, има ли начин да разбереш дали един човек е благороден? Кълна се, момиче, че ако знаех такъв начин, щях да го налея в шишенца и да го продавам.

— Но какво още да търся? — въздъхна Габриел.

— Всичко зависи от това, което ти самата предпочиташ.

— Имаш предвид тънко чувство за хумор? Това би ми харесало в един мъж.

— И…

— Да е добре сложен. Това ми е слабост.

Марджъри завъртя очи нагоре.

— Не вярвам! Наследникът на Милфорд имаше закръглено коремче, което вървеше заедно с красивото му лице.

— Е, не чак толкова закръглено и не ми припомняй за този сноб! — възмутено изстреля Габриел и тутакси възкликна: — Снобизъм, разбира се! Не мога да понасям снобите!

— Какво друго?

— Прекалената бледност също не е подходяща. Кълна се, че половината мъже, с които успях да се запозная, приличат на призраци! Толкова са бледи!

— Интересно, откъде знаеш как изглеждат призраците? — засмя се Марджъри.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, но не бих придавала такова значение на тена, момиче. Достатъчно е да изложиш мъжа на слънце за няколко дни и то ще се погрижи за това, нали?

— Тук си права.

— Започна ли да съставяш списъка, за който мислеше по-рано?

— Точно това правя сега.

— Само не прави нещата още по-трудни, отколкото са, отбелязвайки там десетки имена. Необходими са ти само няколко, иначе проблемът ще се превърне в главоболие. Колко си успяла вече да запишеш?

— Съвсем малко — отвърна Габриел и мръщейки се, добави: — Мисля, че си права. Онези двамата, които се канех да впиша в списъка, не ме интересуват особено. Значи остава само Уилбър Карлайл.

— Харесваш ли го?

— Почти прекалено идеален е — замислено каза Габриел. — Няма нещо, което да не харесаш в него.

— Само да си посмяла сега нарочно да му търсиш кусури, Габи! — засмя се Марджъри. — Освен това, престани да се мръщиш и си спомни, че досега си била само на две вечеринки.

— Знам — засмя се Габриел. — Джорджина ме увери, че ми предстоят още много запознанства. Но се надявам, че Уилбър ще ни посети, за да можеш да го видиш. Бих искала да чуя и твоето мнение.

— Добре, само че моето мнение не е от значение, а и не би трябвало — възрази Марджъри. — Защото вече си отговори на собствения си въпрос, нали? Ти знаеш прекрасно какво търсиш в един мъж. Затова бягай да си съставяш списъка, но най-важното — вярвай на сърцето си!

Като не каза нито дума повече по този въпрос, тя й помогна да се облече, след което отиде за чая, а Габриел седна пред тоалетката, за да прибере косата си в семпла прическа, каквато предпочиташе денем. Но в ума й отекваха последните думи на Марджъри, че тя вече знае какво да търси в един мъж. Стори й се странно, че си каза „мъж“, а не „съпруг“, и изобщо не се учуди, че при думата „мъж“ в ума й веднага изникна името на Дрю. И пак се върна замайването, а с него и отчаянието, които не й позволиха да мигне предишната нощ.

Но припомняйки си колко вълшебно се чувстваше в обятията му докато танцуваха, тя скоро започна да мисли за възможните начини да загърби собствените си възражения спрямо него — и да преодолее неговите. Нейното главно… не, единственото възражение да се обвърже с Дрю бе, че е моряк, а тя не желаеше да прекара живота си тъгуваща в къщи месец след месец, докато чакаше своя съпруг да се прибере у дома. Точно както бе правила майка й.

Безсмислено е да обичаш мъж, влюбен в морето.

Тя усвои този съвет още през детството си, и не само го усвои, а го прие като истина. Само че това беше, преди тя самата да тръгне на път и да разбере, че също обича морето. Така че, къде пише, че трябва да си седи у дома и да позволява мъжът й да плава сам? Защо да не може и тя да го придружава?

В мига, в който тази мисъл се загнезди в главата й, отчаянието се изпари, оставяйки само главозамайващ възторг. Възраженията му срещу обвързването с нея бяха глупави и несъществени. Вярно, че той изобщо не искаше да се жени, но може би само така му се струваше? Може би, той просто не е имал причина досега да се замисли сериозно за женитба!

Тя можеше да му даде такава причина, ако престане да го отблъсква с всяка излизаща от устата й дума. Но преди всичко, ще трябва да го отучи от някои навици.

Любовница във всяко пристанище.

Този израз бе толкова… дразнещ. Тя не се съмняваше, че той би се опитал да я направи своя любовница в това пристанище, ако тя не си търсеше толкова усърдно съпруг. Възмутителното му желание да прекара нощта с него, означаваше точно това.

Тези мисли я преследваха през остатъка от сутринта и през целия ден. Днес се канеха да ходят на театър, но и това не успя да я разсее. Пиесата беше нова и затова Джеймс също щеше да дойде, което означаваше, че Дрю не е длъжен да ги придружава. Едва ли изобщо ще се видят днес… но тя нямаше търпение да разбере дали е възможно да преодолеят враждебността, царяща между тях.

Неочакваната визита на Ричард се оказа истинско облекчение, не само защото тя се радваше да види приятел, но и защото той щеше да я откъсне от мислите й за Дрю, и което му се отдаде доста бързо. Достатъчно бе само да го погледне. Тя едва го позна в непривичния за него вид.

— Виж се само! — възкликна тя, когато слезе в салона и го прегърна.

Ричард беше облечен не по-зле от всеки аристократ. Даже бе подстригал черната си коса. Или поне така изглеждаше, докато не си свали шапката и плитката не се изтърколи по гърба му.

— Виждам, че си ходил на пазар — продължи Габриел.

— Единият от нас трябваше да го направи, след като ще идваме в тази част на града, за да те наглеждаме. Но Охър категорично отказа дори да се доближи до нещо подобно на костюм. И така, намери ли ни вече съпруг?

— На нас? — засмя се тя.

— Е, нали и нашите интереси са засегнати? Ако си избереш мъж, докато Нейтън пристигне, ние можем спокойно да се приберем у дома след сватбата. И повярвай, че колкото по-малко време прекарам тук, толкова по-добре.

Тя повдигна въпросително вежди, но Ричард веднага смени темата, сякаш не бе признал току-що, че е нервен и немного радостен от престоя си в Англия. Интересно, дали тя щеше някога да разбере от какво бяга той?

— Видя ли се вече с адвоката? — попита Ричард.

— Не, срещата е определена за утре.

Един от слугите влезе във вестибюла и затова Габриел хвана Ричард за ръка и го поведе към голямата градина зад къщата, с надеждата, че там няма да ги безпокоят. Но той веднага забеляза, че в градината вече имаше някой.

— Чудесно! — възкликна той. — Толкова се надявах да я видя днес.

— Нея?

— Лейди Малъри — уточни той.

Като проследи погледа му, тя видя Джорджина, която седеше на ръба на фонтана, опитвайки се да чете книга и да държи под око двете си по-малки деца — Гилбърт и Адам. Но те бяха такива палавници, че тя не бе успяла да прочете почти нищо.

Едва вчера Габриел се запозна с близнаците и с бавачката им. Тя не знаеше защо днес бавачката я няма — може би Джорджина искаше да прекара известно време насаме с малчуганите.

Но девойката веднага си спомни каква ревност предизвика Ричард у Джеймс Малъри, едва прекрачил прага на дома му. Тя бегло погледна към него, чудейки се дали би трябвало да се засмее или да го напердаши.

— Ричард, тя е омъжена жена — каза накрая Габриел.

— Да, но виж за какъв е омъжена! Тя не може да е щастлива с такова животно, не мислиш ли?

„Абсолютно“ — едва не изстреля Габриел. И въпреки всичко, тя виждаше как те двамата се държат помежду си. А и Ричард не беше сляп! За разлика от него обаче, тя умееше да чете между редовете, и освен очевидното физическо привличане, усещаше и емоционалната връзка между тях и пълната липса на страх от страна на Джорджина. Всяка жена, способна да разговаря с мъжа си по начина, по който Джорджина Малъри го правеше, знаеше, че обича и е обичана.

Но Габриел виждаше също, че приятелят й говори сериозно и затова предпочете да отвърне предпазливо:

— Ти смяташ, че и тя се плаши от този човек, който с лекота всява страх у околните, нали? Но тя не оставя такова впечатление. По-скоро, тъкмо обратното. А и няколко пъти си поговорихме открито. Не й харесва много ситуацията, в която ги поставих. Те имаха други планове. Но тя изглежда абсолютно щастлива и с нищо не е показала, че съм нежелана гостенка в дома им. А твоето мнение се основава върху човека, за когото се е омъжила, нали?

Без да отговаря, Ричард промърмори:

— Трябва да говоря с нея.

Габриел изведнъж разбра, че той не е откъснал очи от Джорджина от мига, в който се появиха в градината, и това я накара да погледне на нея с неговите очи. Джорджина Малъри бе прекрасна. Ражданията изобщо не бяха развалили фигурата й, все така по младежки стройна. Габриел се разтревожи сериозно.

— Бъди разумен, Ричард! Спомни си за кого е омъжена! Наистина ли си толкова нетърпелив преждевременно да отидеш в гроба?

— Той никога няма да разбере.

— Ричард!

— А и нямам намерение да му я открадна. Един краткотраен флирт ще е достатъчен!

Габриел направо побесня при тези думи. Колко типично за мъжете — да мислят само за собствените си удоволствия, без да помислят за чувствата на жените! Ричард явно смяташе да се поддаде на изкушението.

Тя го видя бързо да прекосява градината по посока на лейди Малъри. Би трябвало да го спре, но бе сигурна, че ще бъде отблъснат, така че бе по-добре сам да го разбере и да избие дамата от ума си. В края на краищата, той нямаше време за ухажване, тъй като самата Габриел щеше да бъде тук само няколко седмици, а и той не би могъл да идва всеки ден, без Джеймс да забележи това. Значи, ще трябва да забрави за благоразумието и да премине към действия.

Той седна до Джорджина и двамата се заприказваха. Габриел дори забеляза, че жената се засмя. Е какво пък, Ричард си беше красив и умееше да забавлява дамите.

Но Габриел се оказа права. След краткото разчупване на леда, явно приятелят й бе минал директно на въпроса.

Даже да не бе станала свидетел на сцената, звукът на плесницата бе достатъчно силен, за да отекне из цялата градина. Габриел настръхна, но не се учуди, надявайки се, че Ричард няма да е много разочарован.

Всъщност, доколкото го познаваше, той най-вероятно щеше да направи втори опит. Със сигурност също толкова неуспешен. Джорджина Малъри не бе само една омъжена жена. Тя бе една щастливо омъжена жена, която безумно обича съпруга си.

— Предполагам, че ще трябва да ви се извиня.

Габриел стреснато подскочи и простена тихо, обръщайки се към Джеймс Малъри, който неусетно се бе промъкнал до нея.

— Да се извините?

— Защото ще трябва да пребия приятеля ви — заяви той.

Точно от това се опасяваше! Но той нито звучеше ядосано, нито изглеждаше така.

Бедата бе, че тя не познаваше Джеймс достатъчно добре, за да знае, че изражението му никога не издаваше истинските му чувства.

— Трябва ли? — попита тя. — Всъщност, той е напълно безобиден. А и Джорджина вече успя да разбие надеждите му.

— Той навлезе в чужда собственост. Боя се, че не мога да го допусна.

Ричард, напълно разочарован, понечи да се върне при нея, но като съзря Джеймс хукна в обратна посока. Габриел едва не избухна в смях, когато той със забележителна ловкост прескочи високата стена, отделяща градината на Малъри от съседната.

— Доста умно от негова страна — отбеляза Джеймс. — Аз не се катеря по стени.

Щеше да се почувства успокоена, ако нямаше чувството, че Малъри няма да спре дотук.

— Ще помогне ли ако ви дам думата си, че той никога вече няма да доближи съпругата ви?

Джеймс иронично повдигна вежда:

— Макар че не се съмнявам в благородството ви, скъпа, не мога да не отбележа, че никой не може напълно да контролира действията на другите.

— Така е, но аз на свой ред ще го накарам да ми даде думата си. Веднъж обещал нещо, може да му се има пълно доверие.

— Прекрасно! Значи няма да ми се наложи да го търся. Но предупредете приятеля си, повече да не ми се мярка пред очите!

Габриел кимна, благодарна за уточнението. И ако Ричард не обърнеше внимание на предупреждението й колко близо е бил до смъртта, когато го посети днес следобед, вината щеше да си бъде изцяло негова.