Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Малъри-Андерсън (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive Of My Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 287 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Джоана Линдзи. В плен на моите желания

Любителски превод: cheetah r shemet

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Глава 42

На Дрю му бяха нужни няколко минути да си върне контрола над тялото. Остана до парапета, където Габи го изостави. Инатливо момиче! Нямаше вечно да плават. Трябваше да се възползват от всяка минута, която имаха заедно. Защо продължаваше да се противи?

Бяха прекарали две от най-прекрасните нощи в живота му и беше сигурен, че и тя изпитваше същото. Вече нямаше връщане назад — девствеността й бе отнета. Нямаше причина да се отказва от удоволствието, но явно тя не бе на това мнение. Дали всичко се дължеше на факта, че бе унищожил шанса й за сполучлив брак в Англия?

По дяволите! Не го беше направил нарочно. Наистина беше много пиян, но това не го оправдаваше. Налагаше се да прекъсне гостуването при сестра си по-рано от предвиденото, и това също го бе ядосало. И всичко това заради Габриел. Само за да се отдалечи от нея, преди желанието да го бе накарало да обезумее. Побъркваше се от мисълта, че тя все още си търсеше съпруг, а това унищожаваше шансовете му да я съблазни.

Сега, когато осъзнаваше последиците от постъпката си, съвестта му не му даваше мира. Беше му казала, че търси отмъщение — именно тази дума бе използвала. Спомни си как съблазнително го бе изкушавала, когато бе окован във вериги и не можеше да направи нищо. Колко пъти се бе протягала уж съвсем невинно и така очертаваше всяка извивка на тялото си. Дори онези необичайни погледи, които му бе отправяла, можеха да се приемат за похотливи, ако той не считаше, че тя не се поддава на чара му. Това глупаво момиче искаше да го накара да я желае, да го подлуди от желание, само за да го отблъсне и така да му отмъсти. И почти бе успяла. Нима наистина не знаеше, че я желаеше толкова силно, че не можеше да мисли за нищо друго? И въпреки че тя вече бе негова, желанието му не угасна.

Определено имаше нужда да е колкото се може по-далеч от Габриел. Това пътешествие нямаше да свърши навреме за него. Поне не достатъчно скоро. Нали обеща да й помогне да освободи баща си. По дяволите! Нищо не можеше да направи. Дължеше й го предвид скандала, в който я въвлече и след като отне девствеността й.

Честта му го задължаваше да…

Спря мисълта в зародиш. След онази невероятна нощ в леглото й, идеята се прокрадваше в съзнанието му доста често. Като обезчестиш някоя девойка тогава най-малкото трябваше да постъпиш почтено и да спасиш репутацията й. Ако Габриел не бе похитила кораба му, най-вероятно той щеше да има глупостта да й направи предложение, защото се чувстваше виновен, защото я желаеше и поради цял куп други причини. Чувството му за вина обаче, определено щеше да вземе връх.

Щеше да му откаже, разбира се. Не искаше да има нищо общо с него и се бе постарала да му го покаже още в началото. Ами ако приемеше? Ричард му каза, че тя гледала благосклонно на идеята за брак с него. Дали пък не го лъжеше, само за да спре да го разпитва за това, че му посегна онази нощ? Въздъхна дълбоко и се отправи обратно към квартердека. Никоя друга жена не бе обърквала мислите му така. И тази ревност! Откъде, по дяволите, се взе тази ревност? Не можеше да се пребори с нея. Първо онова конте Уилбър, после приятеля й Ричард, а сега и собствения му приятел Тимъти, за когото беше сигурен, че не таи каквито и да било чувства към нея. Откъде се бе взела тази ревност при положение, че никога преди не бе ревнувал? Предполагаше, че се дължи на факта, че още не бе приключил сметките си с нея.

Любовници! Веднага щом влезе в каютата на Дрю, Габриел погледна към леглото му и яростта, която изпита на палубата се върна с пълна сила. Всички на кораба си мислеха, че тя и Дрю бяха любовници, а според него това бе забавно!

Жалко, че той не се забави повече същата вечер, защото на нея определено й трябваше доста време, за да овладее чувствата си. Вероятно и той го разбра, защото в момента, в който отвори вратата, тя започна да мята по него каквото й попадна под ръка.

Успя да избегне първия залп, но с втория не извади късмет и й заповяда:

— Остави го веднага!

Тя обаче не се подчини. Стоеше зад бюрото и бе отворила две чекмеджета, в които намери цял куп неща, които не бяха заковани. Беше ред на мастилницата. Искаше й се да се бе разляла върху него, но за жалост бе добре затворена и дори не се счупи. Веднага се прицели с някаква стара книга по мореплаване. Спря за момент и изсъска:

— Не сме любовници! Никога няма да бъдем любовници! И ако ти е мил животът — ще го обясниш веднага на екипажа си!

Тъкмо се бе запътил към нея, но се спря рязко при тези й думи. Дори се усмихна проклетникът.

— Любихме се два пъти. Съжалявам, скъпа, но това официално ни прави любовници.

— Върви по дяволите! — изръмжа тя и запокити към главата му цяла шепа старинни монети.

Едната от монетите го уцели по бузата, което го накара да забърза към нея. Всъщност, само след миг се озова зад нея и се опита да спре ръката й да грабне следващия снаряд. Чувството му за самосъхранение го накара да хване и другата й ръка и да ги задържи здраво и двете на безопасно място зад гърба й. Обаче така тя се оказа твърде близо до него и започна да се бори още по-упорито.

— Мисля, че си ми длъжница заради раната на бузата — каза той.

Не вярваше да има рана и затова огледа и двете му бузи и попита:

— Каква рана? Колко жалко! Дори няма кръв.

— Обаче ме боли.

— Сигурно няма и синина да ти излезе, макар че не това беше намерението ми, така че не мисли, че съм приключила с тебе.

Той поклати глава неодобрително. Почти не използваше сила, за да я държи и гласът му звучеше съвсем спокойно, когато каза:

— Просто си точно толкова объркана, колкото и аз. Иначе нямаше да се ядосаш така заради една шегичка. Причината не е в това, което казах, а във факта, че ме желаеш. Признай си! Желаеш ме, Габи.

— Нищо подобно!

— Лъжкиня! Съвсем ясно си личи, предвид, че и аз самият изпитвам същото. За бога, днес дори те ревнувах от Тим, защото беше до теб!

За миг тя спря да се бунтува и каза:

— Сега кой е лъжецът? Мъж, който си има любима на всяко пристанище, едва ли знае значението на думата ревност.

— Преди да те срещна, със сигурност бих се съгласил с теб — отвърна той.

— Тимъти е доста симпатичен — прилича на голямо любвеобилно мече — заяде се тя.

— Не си играй с мен, девойче — сви вежди той.

— Не се и опитвам — настоя тя и добави гневно, — а сега ме пусни!

Не биваше да го казва, защото това напомни и на двама им точно колко близо бе до него. Ръцете му вече я обгръщаха. Гърдите им се докосваха. Той се наведе и долепи устни към нейните.

Габриел усети накъде отиват нещата и опита да обърне главата си.

— Недей да…

— Спираш? — пошегува се той, довършвайки изречението й.

— Не, недей да…

— Да не те целувам тук? — довърши отново той, потърквайки устни в брадичката й. Обърна лицето й към себе си. — Или тук? — И тя почувства милувката му по бузата си. — Или може би предпочиташ да те целуна тук? — добави той дрезгаво.

Устните му докоснаха нейните, едната му ръка обхвана врата й, а другата се плъзна по гърба й надолу към дупето и я притисна към възбуденото му тяло. Ама че съпротива само! Гневът й не я спря да отговори на целувките му, напротив — ръцете й се плъзнаха по раменете му и тя го целуна с пълната жар на чувствата, които бяха бушували в нея цял ден и страстта, която избухна помежду им бе невероятна.

Беше прав. Тя го желаеше. Желаеше го безумно. Дори му помогна да свалят дрехите си. Не беше сигурна кой кого задърпа към леглото. И до края на деня не напуснаха любовното си гнездо. Не спаха обаче. По-късно двамата седяха на леглото голи с преплетени крака. Той галеше нежно с ръце вътрешната страна на бедрата й, но не се опитваше да я възбуди — вече се бяха любили. Сега, когато тя му позволяваше, той я милваше непрекъснато. Всъщност, не можеше да отлепи ръце от нея.

Ненадейно, без каквато и да е причина, която да подскаже какво се върти в ума му, Дрю попита:

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да, ще се омъжа за теб — изстреля тя, без дори да се замисли.

Вероятно не бе очаквал толкова бързо да се съгласи, защото попита:

— Защо?

— Обичам живота в морето. Предполагам това ще получа от теб.

Отговорът явно не му се понрави, защото каза:

— Пробвай пак!

— Нима това не е достатъчно?

— Признай си, че искаш да съсипеш остатъка от живота ми, както до…

Звучеше сякаш се шегува, но думите му я ядосаха много и тя го прекъсна рязко:

— Ако не си искал, защо, по дяволите, ми предложи?

Може би въпросът й не бе на място, защото той стана нервен, прокара пръсти през косата си и започна да се защитава:

— Така беше редно, предвид случилото се — смотолеви той.

— И аз приех поради същата причина — предвид случилото се. Но ако твоето предложение не е сериозно, тогава аз отказвам.

Думите й трябваше да го облекчат, но напротив — той се изнерви още повече.

— Хубаво — отвърна той язвително. — Да не кажеш, че не съм ти предложил.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Наричаш това предложение? Ако питаш мен, си беше чиста молба за отказ.

— Няма да се измъкнеш така лесно! Ти прие. Няма да ти разреша да се отметнеш от думата си!

Дрю легна и й обърна гръб. Габриел направи същото. Час по-късно слабините му се отъркаха в нейните. Половин час по-късно краката им се преплетоха. Близо минута след това вече се любеха и не споменаха нито дума повече за чудатото предложение.

Вечерята пристигна, но след като Дрю кресна ядосано, бе оставена пред вратата. Настъпи нощта, а тъмнината бе разкъсвана само от бледата лунна светлина, която се процеждаше през люковете на каютата. Потта от телата им се пропи в чаршафите, но те дори не забелязаха. Габриел достигаше върха отново и отново, като всеки оргазъм бе по-разтърсващ от предишния. Това бе ден, който никога нямаше да забрави.