Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Малъри-Андерсън (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive Of My Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 288 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Джоана Линдзи. В плен на моите желания

Любителски превод: cheetah r shemet

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Еми

Глава 15

В късния следобед Габриел се запозна и с втория от братята Андерсън, който бе на гости в дома на Малъри. Всъщност, се сблъска с него, точно когато той излизаше от стаята си. Сблъсъкът едва не ги събори на земята, но предизвика моментално извинение от негова страна, и една многозначителна пауза, докато я оглеждаше.

Бойд Андерсън я изненада, тъй като нямаше нищо общо с брат си Дрю — беше по-нисък и по-набит от него, а дори и чертите на лицето им бяха различни. Единствено цветът на косите им беше еднакъв — златистокестеняв.

— Я виж ти! — каза той и се подпря на стената, с което общо взето блокира пътя й. — Ето, че наистина съм имал добра причина да ви избягвам.

Тя мигновено настръхна. Нима и той щеше да я обижда като брат си?

— Нима?!

— Да — отвърна той. — Вие сте просто великолепна. Щях да се чувствам много по-добре, ако не бях открил това.

Тя се отпусна и дори се усмихна.

— И сега какво?

— Ще се наредя на опашката — ухили се той. — Много ли е дълга?

— Никак даже.

Изгледа я недоверчиво, а след това се плесна по челото.

— Ами да, разбира се! Тук сте едва от няколко дни.

— Не е заради това — призна тя. — Интересът е огромен, но твърде малко от тях ме заинтригуваха.

— Ще приема това като предимство. Какви са плановете ви за довечера?

— Ще ходим на театър.

— Така ли? Е, аз обожавам театъра!

Семейство Малъри наистина обичаха театъра и дори си имаха собствена ложа на втория етаж, откъдето се откриваше прекрасна гледка към сцената. Оказа се, че и Дрю обичаше да ходи на театър или поне това бе причината, която изтъкна, за да ги придружи тази вечер, макар да не беше задължен да го прави. Габриел не се съмняваше, че бе само извинение. Явно бе разбрал, че и брат му ще отиде. Озадачи я защо това имаше значение за него, но бе уверена, че е така. Съревнованието между двамата братя бе съвсем леко забележимо, но определено съществуваше. Цяла вечер както Дрю, така и Бойд, се стремяха да не оставят другия насаме с нея.

Когато по време на антракта, Джеймс и Джорджина отидоха да се видят със свои познати и я оставиха сама, с по един Андерсън от всяка страна, тя спомена, че има нужда от напитка. Всъщност, наистина гърлото й бе пресъхнало от смях през първата част на комедията, която се играеше в театъра.

— Прекрасна идея — каза Дрю, поглеждайки брат си с изражение, което ясно даваше да се разбере, че иска Бойд да отиде. Но Бойд само погледна брат си, даже кимна няколко пъти с глава към вратата, правейки същото мълчаливо предложение.

Габриел разбра какво се случваше и само въздъхна.

— Не се притеснявайте — каза сухо тя, докато ставаше от мястото си. — Аз ще се погрижа за напитките.

Дрю моментално скочи на крака.

— Още по-добра идея! Ще дойда с вас.

— И аз — Бойд също скочи.

Габриел едва сдържа смеха си и тръгна, без да ги изчака. Остана изключително доволна, когато видя уважаемия Уилбър Карлайл да й маха с ръка, когато слезе на долния етаж. Тя прекоси фоайето и отиде да си поприказва с него.

— Много мило да ви видя отново, Уилбър.

— Удоволствието е изцяло мое, госпожице Габи. Опитах се да привлека вниманието ви по-рано, но вие бяхте омаяна от пиесата, а и от господата с вас.

Дали долови любопитство в тона му или пък неодобрение? Спомни си, че той няма представа кои са Дрю и Бойд. Погледна назад и видя, че я бяха загубили от поглед в претъпканото фоайе и я търсеха. Не й оставаше много време насаме с Уилбър.

— Тук съм със семейство Малъри, Уилбър. Господата са братя на лейди Малъри.

— А, да, мисля, че съм чувал за тях. Занимават се с корабоплаване, нали?

— Да, както впрочем и цялото им семейство. Но кажете ми — каза тя, поглеждайки нагоре към него с игрив поглед, — защо не се отбихте да ме посетите?

Долови притеснение в изражението му.

— Исках, но да си призная, Джеймс Малъри е причината да стоя настрана.

— Познавате ли го?

— Изобщо не — отвърна Уилбър. — Но съм чувал за него толкова много неща, че как да кажа, опитвах се отчаяно да събера кураж да ви посетя в дома му, обаче ще го направя. Уверявам ви, ще го направя. Просто ми трябват още няколко дни да си втълпя, че слуховете рядко се оказват истина и най-вероятно е безобиден…

— В никакъв случай не съм безобиден — прозвуча гласът на Джеймс зад тях.

Габриел за малко да се засмее при ядосания вид на Джеймс, който бе чул как двама души го обсъждат и то не в положителна насока. Тя нямаше никаква представа, че при други обстоятелства, той вероятно би хванал Уилбър за яката и би го изхвърлил през най-близкия прозорец. Но заради нея и заради факта, че той явно бе един от ухажорите й, Джеймс Малъри реши да се държи прилично. Тази вечер се налагаше да си държи езика зад зъбите.

Габриел забеляза, че Уилбър се бе изчервил от глава до пети. Джеймс също го забеляза и каза:

— Шегувам се, Карлайл! Не се притеснявайте да навестите Габриел тази седмица. Ако тя няма нищо против вас, сте добре дошъл в дома ми.

Това си беше едновременно предупреждение и покана. Изумително бе как Малъри го постигаше. Но Габриел бе сигурна, че бе отправил тази покана само заради нея. Уилбър явно не схвана заканата. Поуспокоен, той благодари на Джеймс и спомена, че ще му бъде много приятно да приеме предложението. След това побърза да си тръгне.

— Не е много смел, а? — отбеляза Джеймс, когато Уилбър побърза да се оттегли.

— Кой ли мъж е във ваше присъствие? — защити го Габриел.

Джеймс се засмя гръмко.

— Туш, мила!

Гръмкият му смях бе привлякъл вниманието на Дрю и Бойд, и те вече крачеха към тях. Джеймс добави:

— Освен тия двамата. Ще ми се да беше другояче.

— Намерил си я — каза Бойд, който стигна пръв.

— Загубил си я? — отговори му Джеймс.

— Не толкова фатално, както когато ти загуби Джорджи на Карибите — каза Дрю и застана от другата страна на Габриел.

— Не изгубих сестра ти, магаре такова, а ти отплава с нея.

— При това точно под носа ти — отвърна Дрю самодоволно.

— Внимавай, янки! Още не съм ти отмъстил за това.

Тялото на Габриел се напрегна. Беше убедена, че при вида на Джеймс, всеки друг мъж би побягнал. Но двамата американци се смееха при спомена за случилото се. Наистина не се бояха от Джеймс Малъри. Дали защото им беше зет? Всъщност, докато го дразнеха, тя осъзна, че са имали конфликт и преди, и бяха оживели, за да разказват какво точно се е случило.

— Малъри, без съмнение превъзхождаш всички с твоите гибелни юмруци — призна с неподправено възхищение Бойд.

— Да не си го споменал пред брат ми Тони — отвърна Джеймс. — Мисли си, че на ринга е добър колкото мен.

— Това е бой, който бих искал да видя — каза Бойд. — Уорън не ходеше ли на уроци при него за известно време?

— На брат ти Уорън много му се искаше да се изправи срещу мен — кимна в съгласие Джеймс.

— Успя ли, преди да осъзнае, че обича племенницата ти? — полюбопитства Дрю.

— Успя! Тази битка е един от любимите ми спомени.

— Уорън винаги си го е бивало с юмруците. Рядко ни се удаваше да го победим с Дрю. Ти го изненада, когато се сби с всички ни в дома ни в Бриджпорт.

— Какво искаш да кажеш с това увъртане? — сухо попита Джеймс.

Бойд се изсмя.

— Само искам да разбера колко лошо избърса пода с него при последния ви двубой.

— Подценяваш брат си. Представи се доста добре.

— Но не победи?

— Разбира се, че не.

— Кого обсъждате? — поинтересува се Джоржина, която се присъедини към тях.

Джеймс не пожела да отговори и леко повдигна вежда към братята й. Бойд й обясни и, както Джеймс предположи, тя започна да мъмри братята си, че говорят за насилие пред Габриел.

На шега или не, Дрю отбеляза:

— Дъщерята на един пират трябва да е свикнала да чува и по-ужасни неща да се обсъждат. Не е ли така, скъпа? — попита той Габриел.

Някак си успя да му се усмихне.

— О, несъмнено! Ние не млатим жертвите си с юмруци, а ги изкормваме със сабите си.

Тръгна си, преди той да осъзнае, че я бе обидил. Достави й удоволствие, като чу как Джорджина започна да му се кара, че е употребил отново „онази дума“. Той обаче я бе използвал достатъчно много тази вечер, без Джорджина да чуе. Дали се опитваше да я предизвика или само искаше да напомни на Бойд за произхода й? Беше й трудно да определи причината. Но нямаше да забрави разговора, който бе подслушала онзи ден, в който Бойд каза: „Когато реша да се задомя, със сигурност няма да е с момиче, чийто баща е пират“.

Макар той да не споделяше неодобрението на Дрю към брака, определено не таеше добри чувства към пиратите. Не че това имаше значение. Можеше и да приеме, че е красив и че дори бе привлечен от нея, независимо от отношението му към пиратите, но не предизвикваше онова свиване в стомаха й, което усещаше в присъствието на вбесяващия му брат.

Габриел все още се забавляваше, независимо от малките неприятности. Не я интересуваше защо Дрю бе дошъл, просто бе щастлива, че е тук. Всъщност, и присъствието на Бойд й беше приятно. Докато се препираха и се надпреварваха за вниманието й, братята несъзнателно й разкриваха неща за семейство Андерсън и семейство Малъри, които тя нямаше как иначе да научи. Разбра, че една от предшественичките на Малъри е била циганка. Този слух витаеше през годините и братята бяха потвърдили, че е истина. Наричаха Джеймс бивш пират, но го казваха шеговито и тя не повярва. Твърдяха още, че главата на клана Малъри — Джейсън Малъри, трети маркиз на Хавърстън — се е оженил за икономката си! Тя не повярва и на това. Дрю и Бойд й разказаха и за тримата си братя и споменаха, че били тесногръди новоамериканци, макар Бойд да се пошегува с Дрю, че изобщо не пасва на това определение. Не й бе никак трудно да го повярва.

Успя да положи основите на примирие между нея и Дрю. Не му отправяше сърдити погледи и успя да се справи с чувствителността си спрямо шегите му. Дори когато по-рано той каза на брат си така, че тя да го чуе: „Спри да се извиняваш за всяка ругатня, която излиза от устата ти. От пиратите по-добри в ругатните няма“. Габриел успя да се въздържи да не му отговори както подобава, въпреки че й се наложи да прехапе езика си, за да не избухне.

Останалата част от пиесата беше толкова забавна, колкото и първите две действия. Разказваше се за английско семейство, което се опитваше да задоми дъщеря си. Нямаше да направи връзката със себе си, ако Дрю не й бе подшушнал в последното действие:

— Според вас, кого ще избере героинята — дали добрия, подходящ млад лорд, макар че, по дяволите, мисля, че е доста недодялан, или негодника, по който въздиша?

Не биваше да му отговаря. Въпросът изобщо не бе сериозен. Нарочно я дразнеше, заради собственото й положение, което той явно свързваше с комедията.

Без дори да се замисли, тя каза:

— Любезният негодник ще спечели с лекота.

Чу го как тихичко пое дъх, преди да попита:

— Защо?

— Очевидно е защо! Тя го обича. — После се усмихна. — Да се обзаложим ли?

Раздразнението пролича в гласа му.

— Не! Вероятно сте права. В крайна сметка това е комедия. Горкото момиче е обрисувано, като че ли няма никакъв разум, или поне не достатъчно, за да разбере, че никога няма да бъде щастлива с един негодник.

— Глупости — възпротиви се тя. — Тя може и цял живот да не разбере що за негодяй е той, или пък да разбере, но да не я интересува. В крайна сметка, щастието е в сърцето.

— Така ли? Нима мислите, че ще сте щастлива, когато се влюбите?

Вече нямаше съмнение, че обсъждаха нея. Докато бяха шушукали и се навеждаха все по-близо един до друг, тя не го бе погледнала нито за миг, а продължаваше да гледа към сцената. Когато се обърна, за да го погледне, дъхът й спря, виждайки го толкова близо до себе си.

Устните им почти се докосваха, а погледът му бе толкова настоятелен, че почти я хипнотизираше. Отговори му тихо и на един дъх:

— Знам, че ще бъда.

— Откъде сте толкова сигурна, Габи?

— Защото, ако мъжът, когото обичам, ми отвръща със същата любов, нищо не ще попречи на щастието ни. Неизбежно е. Освен това, винаги мога да уредя да го хвърлят в морето, ако ме направи нещастна.

Дрю избухна в смях. За щастие, публиката също се засмя в този момент, така че никой не разбра, че веселието му няма нищо общо с пиесата.

По-късно, докато Марджъри й помагаше да се приготви за лягане, Габриел оцени по достойнство собственото си представяне тази вечер. Стана точно както го беше планирала — наложи й се да се въздържа от неукротимото си желание да укори Дрю за лекомислените му забележки, били те и само шеги. Но бе упорита и само му се усмихваше. Бе твърдо решена да го накара да промени мнението си за нея… ако не го убиеше преди това.