Джоана Линдзи
В плен на моите желания (44)

Глава 44

Пристигнаха много по-рано, отколкото Габриел очакваше. Още на следващия ден. Акостираха в пристанището на остров Ангуила късно следобед. Колонизиран от английски заселници от Сейнт Китс през XVII век, Ангуила въобще не беше далеч от дома й. Можеха да стигнат до там, преди да мръкне. Един моряк от екипажа на Дрю й каза, че Ангуила бил една от спирките по търговския им маршрут и тя съобрази, че Дрю го е избрал точно защото тук всичко му беше познато, докато Сейнт Китс явно не влизаше в обичайния му маршрут.

Тя така и не можа да събере дързост да го попита отново дали ще освободи хората й. Ако отговореше отрицателно, това щеше да унищожи крехкото примирие помежду им. Пък и реши, че щом се е съгласил да й помогне, щеше да е много глупаво от негова страна да не се възползва от всички мъже, с които разполагаше, особено от тези, които биха направили и невъзможното да освободят Нейтън.

Вместо това стоеше облегната на парапета, затаила дъх в очакване да отворят трюма и да разбере дали приятелите й ще идат в затвора, или ще си върнат свободата. В главата й се въртяха няколко възможни плана за действие. Ей така, просто за всеки случай.

Тъй като този остров беше владение на Английската корона, а Дрю не беше ни най-малко англичанин, имаше много малка възможност, съвсем мъничка, да обърне нещата в своя полза, ако се стигне до там. В края на краищата, Ричард можеше да се представи съвсем достоверно за английски благородник, ако се наложеше. И Английските власти със сигурност щяха да повярват повече на свой сънародник, отколкото на един американец. И все пак се молеше да не се стигне до там. Последното нещо, което искаше, е Дрю да се озове в затвора, след като се разбираха така добре напоследък.

Щеше да се опита да го вразуми, щеше да ругае, да се опита да го подкупи или придума с ласкателства, всичко. Дори пак щеше да изпразни съдържанието на чекмеджето по главата му, ако се наложеше. Но все пак трябваше да измисли някакъв план, ако нищо не помогне.

И тогава Ричард пристъпи към нея и каза:

— Какъв лош късмет! Да ни освободят точно сега. Тъкмо падах на карти от Биксли. Още няколко часа и щях да му дам да се разбере!

Тя беше толкова развълнувана, че го вижда без да има пазачи около него, че не можа веднага да схване какво й говори. Веднага обаче, след като го прегърна с облекчение, тя осъзна, че той се оплаква, задето са ги освободили и явно не се шегуваше.

— Дали са ви карти? — попита тя.

Ричард се подсмихна.

— Имахме всички удобства, за които можеш да мечтаеш, cherie. Карти, зарове и, проклет да съм, най-добрата храна, която някога съм ял. При това топла — право от камбуза. Нейтън трябва да отмъкне този готвач от Андерсън. Ама наистина трябва. Дадоха ни също и хамаци и няма да повярваш, но успяхме да се изкъпем веднъж.

— И как го постигнахте?

— Ами, имаше едно старо корито долу. Охър помоли да ни донесат вода да го напълним. Той не очакваше да удовлетворят молбата му, но, проклет да съм, ако кофите с вода не започнаха да пристигат една след друга. — Той се засмя, като си спомни. — Теглихме жребий, кой да е пръв, тъй като коритото беше само едно. Излезе ми късмета — паднах се втори.

Тя щеше да се поболее от притеснение, а те са си прекарвали както никога до сега? Звучеше й като превъзходна ваканция. Дрю можеше да й каже, мръсника му с мръсник. А също и приятеля й, припомни си тя.

Тя удари Ричард по рамото.

— Защо не ми каза, когато те доведоха на онази вечеря?

Той сви рамене.

— Мислех, че знаеш. Тези американци въобще не се държаха с нас като със затворници. Е, само дето ни бяха заключили в трюма. Между другото, Охър твърдо беше решил да счупи ключалката, преди да успея да го убедя, че сме си добре там за момента.

Пък и с нея всичко изглеждаше наред на онази вечеря, когато доведоха и Ричард. Тя самата му го беше казала тогава. Слава богу, че приятелите й не се бяха опитали да се освободят, защото очевидно сега нямаше да отидат в затвора все пак.

— Къде е Охър?

— Точно тук — каза Охър зад гърба й.

Тя се завъртя с весел вик и протегна ръце към него.

— Толкова се тревожех. И ме беше страх да питам за теб. Не исках да привлека вниманието на Дрю към теб.

Ричард се ухили.

— Не мисля, че Дрю ни е забравил, Габи. Дори ни изкара на палубата един ден, решен да научи кой е отговорен за синината на бузата, с която се сдоби една нощ.

Тя замръзна, като чу това.

— Така ли? И какво му казахте?

— Нищо! — отвърна Ричард. — Казах му, че съм обещал да пазя тайна.

— Предполагам, не трябва да се изненадвам, че си го направил. — Спомни си, че самата тя беше много любопитна за това. — И аз се чудех как се е появила тази синина.

— Той добре ли се държа с теб? — попита Охър и изглеждаше много сериозен.

Тя не се съмняваше, че ако не му даде правилен отговор, ще хване Дрю за гушата в момента, в който го види. А можеше и да не чака до тогава. Затова каза:

— Да, особено след като се разбрахме, че това, което направи в Англия, не е било нарочно. Дори ми предложи да се омъжа за него.

Тя осъзна, че не трябваше да казва това, защото и двамата мъже сега я бяха зяпнали в очакване да научат отговора, който беше дала на Дрю. А след като тя самата не беше сигурна след онзи неочакван разговор с капитана, то най-добре беше да им каже, че е отказала. Разбира се, ако Дрю им кажеше, че са сгодени…

Не, не можеше да ги лъже и затова продължи:

— Аз му отказах, но на него този отговор не му хареса и вероятно сега смята, че сме сгодени. — После добави пренебрежително: — Може и да размисля, но да не се занимавам с това, преди да сме освободили татко.

— Колко успокоително, че все още мога да си плюя на петите.

Габриел се сви, като чу гласа на Дрю. Днес всички ли смятаха да се промъкват зад гърба й така? Дрю звучеше все едно се шегува, но най-вероятно беше напълно сериозен. Каквато и да беше причината за това спонтанно предложение, той не се опита да я убеждава и стана неотстъпчив и настоятелен, само защото му даде отговор, който не очакваше.

Тя се обърна и го завари да се усмихва. Преди още да успее да му отговори, той обгърна с ръце кръста й. Това беше ясен знак за приятелите й, че отношенията им са много по-сериозни, отколкото тя показваше.

И преди да успее да направи нещо, за да заличи това впечатление, Дрю добави:

— Хайде да идем в странноприемницата и да съставим план как да освободим Нейтън. Аз вече имам чудесна идея, но бих искал да чуя какво мислите за нея.

Просто ей така, без никакво усилие, се постави начело на спасителната акция и си осигури подкрепата на Охър и Ричард. А по-късно, когато чуха плана му, тези двамата бяха готови на всичко, само и само да я оставят тук, далеч от гнусните ръце на Пиер. И сигурно точно така щеше да стане… ако не се беше появил Джеймс Малъри.