Джоана Линдзи
В плен на моите желания (25)

Глава 25

Габриел дълго време не влезе в капитанската каюта. Ами ако никой не охранява Дрю и той вече е успял да се освободи? Затова тя нареди на Биксли да отиде и да провери. Но кого залъгваше? Желанието час по-скоро да посети пленника нямаше нищо общо с опасенията, че е избягал в нейно отсъствие.

Капитанът си беше там, където го бе оставила. Като се държеше на разстояние, заобиколи стола, за да се убеди в здравината на въжетата и едва след това освободи Биксли. Дрю мълчеше, наблюдавайки я зорко с черните си очи. Той, разбира се, още кипеше от гняв и тя не се съмняваше, че ако имаше възможност, без да се замисли би ги предал на властите. Е, естествено, трябваше първо да я хване, а как щеше да стане това? Не знаеше на кой остров живее, а да се връща в Англия вече нямаше смисъл. Заради него. Заради подлата му постъпка. Вярно, че винаги съществуваше възможност той да е толкова бесен от загубата на кораба си, че сам да се втурне да я преследва, въпреки уверенията й, че непременно ще му върне собствеността. Освен това, може би се опасяваше, че тя ще нареди да го убият. И затова я гледаше така свирепо.

Сега си спомни, че Дрю спомена нещо за хвърляне зад борда… Тъкмо преди да я попита, дали няма да го изнасили първо. Тя отново се изчерви. Добре, че стоеше зад него и той не виждаше лицето й.

— Наистина ли си помисли, че ще избягам, при положение, че след последния опит кожата ми е протрита до кръв?

Габриел се намръщи и вдигна ръкава на ризата му, за да провери. Китките му бяха силно зачервени, но имаше и няколко охлузвания, от които се процеждаше кръв. Защо не беше забелязала нищо, когато го завързваше втория път? И защо първия й порив беше да го развърже и да намери мехлем за охлузванията? Стисна устни, като се ядосваше на себе си заради желанието да облекчи страданията му, заобиколи стола и застана пред него. Вече беше оставила каютата си на Марджъри. Приятелката й страдаше от морска болест, както винаги през първите два дни след отплаването. Затова Габриел набързо й предложи своята каюта… прекалено бързо. Това беше предлог да бъде по-близо до Дрю. Оставаше само да му каже, че от днес ще делят каютата и с удоволствие очакваше да види изумлението му.

Но Дрю заговори пръв:

— Сестра ми и Джеймс те приеха с отворени обятия, а ето как им се отплащаш.

— Но на мен и през ум не ми е минавало да превземам техния кораб. Аз превзех твоя — чистосърдечно отбеляза тя.

— Значи не смяташ, че ще го приемат лично? Неприятно ми е, че ти го казвам, скъпа, но Джеймс е адски злопаметен. Малъри не са от онези, чийто път можеш да пресечеш и да ти се размине безнаказано, а точно този Малъри е най-бесния и отмъстителния от всичките.

— Извинявай, но аз бях свидетел на неприязънта, която той изпитва към братята на жена си. Опитай с нещо друго следващия път!

— Не е в това въпроса. Просто сестра ми ме обича и много ще се разстрои като разбере всичко. А той се опитва да я защити от всички. Всъщност, направо откача, ако някой нарани чувствата й.

— Сестра ти няма да разбере нищо, докато не те пуснем — безгрижно подхвърли тя, въпреки че в душата й се породи неприятното чувство, че той може да се окаже прав за Джеймс Малъри. Дори след като живя в дома му няколко седмици, Габриел не успя да превъзмогне страха, който той постоянно будеше в нея.

— Никога не знаеш какво ще го оскърби. Аз със сигурност не бих искал той да тръгне да ме преследва.

— Ами ти? Няма ли да ме преследваш? Не беше ли ти този, който обеща да ни вкара всичките зад решетките?

— Разбира се, но ако трябваше да избирам по-малкото зло, бих предпочел да се разправяш с мен, а не с Джеймс — промърмори той с такъв вид, че Габи се засмя. Очевидно той се подразни, че тя не се изплаши от мрачните му предсказания и не нареди незабавно да го освободят. Реши, че няма да е зле да нанесе още един удар…

— Между другото — небрежно заяви тя, — имам неприятна новина за теб.

— Защо ли не се учудвам? — саркастично изсумтя той.

Габриел не му обърна внимание и продължи:

— Каютата, в която мислех да те преместя, вече е заета.

— Е, и?

— Може би щях да те развържа, но тъй като се налага да останеш тук…

— Не можеш вечно да ме държиш завързан — възнегодува той, прекъсвайки я. — Или имаш намерение да ме храниш с лъжичка?

Габриел поклати глава:

— Не разчитай на това! Реших да те прикова с вериги направо тук… по-точно, ако успеем да намерим вериги и окови. И знай, че докато разговаряме, теб те наглеждат.

— Ще ме приковеш с вериги към леглото си? И наричаш това неприятна новина?

Тя разбираше, че той само се опитва да я дразни… но тонът му беше толкова интригуващ и… съблазняващ. Ако се опитваше да я сконфузи, то беше успял. От самото начало той без усилия я караше да се изчервява така, че бузите й пламтяха от рискованите му и неприлични шегички. В нормалното общество те, разбира се, биха били скандални, но той я смяташе за пиратка. Може би е решил, че тя е свикнала с подобни разговори и бе добре, ако мислеше така. Значи тя достатъчно убедително си играеше ролята.

Наближаваше пладне. Преди да се върне в каютата, тя нареди да донесат обяда, но се надяваше първо да пристигнат веригите, за да може капитанът да държи самостоятелно лъжицата. Е, тя трябваше да започне да се държи като жестока пиратка, така че не беше зле да хапне под носа му и да го остави гладен. А ако той се опита да я смути с креватните си шегички, тя ще трябва да седи нащрек и да игнорира подобен род подмятания, които извикваха във въображението й изкушаващи картини, за каквито не биваше даже да помисля. Всъщност, имаше един начин да сложи край на намеците му — като го увери, че си има любовник. Това щеше да помогне за успеха на плана й, тъй като за хората е присъщо да копнеят за това, което не могат да имат.

Едва бе успяла да измисли как най-успешно да заблуди Дрю, когато вратата се отвори и влезе Ричард, понесъл в ръка дълга верига, единия край, на която беше преметнат през врата му. Към другия й край бяха прикрепени окови.

— Това ли имахте предвид, капитане? В трюма имаше две. Използвах блестящите си способности да убеждавам, за да накарам някой от екипажа му да ми я хвърли. Казах, че е за англичанин — ухили се той. — Американците до такава степен не понасят англичаните, че даже не попитаха за кого точно ми трябват веригите.

— Войната свърши отдавна — напомни му тя.

— Няма значение, важното е, че намерих вериги. Бих предложил в другите да оковем помощника, но едва ли някой ще опита да се доближи до онзи гигант, за да му ги сложи. Този поне е завързан — отбеляза Ричард, сочейки към Дрю, който зорко го наблюдаваше. Момичето веднага разбра, че Ричард е идеалният кандидат за ролята на мнимия й любовник.

Тя се приближи до него, погали го нежно по бузата и гърлено измърка:

— Благодаря за веригите, cherie.

След което дръзко го целуна по устните, надявайки се, че отстрани целувката ще изглежда страстна. Но би трябвало първо да обсъди импровизирания си план с Ричард. Сварен неподготвен, той така се стъписа, че я отблъсна рязко от себе си, а не по-малко стъписаната Габриел се пльосна на пода.

Ричард толкова усърдно триеше с ръка устата си, че не забеляза неловкото й положение.

— По дяволите, Габи! Каква муха ти е влязла в главата? — възмутено извика той. — И какво си мислиш, че правиш?

— Седя на пода, да те вземат дяволите!

Ричард изохка, втренчи се в нея, пак изохка и протегна ръка, за да й помогне да стане.

— Прости ми!

Тя отблъсна ръката му, стана и изтупа полата си. Дрю наблюдаваше сцената и се заливаше от смях. Той очевидно нямаше нужда да пита за какво е всичко това. Много бързо разбра, виждайки, че Ричард въобще не отговори на целувката й.

— Да опитаме още веднъж, скъпа? — попита Ричард.

— За нищо на света! — изфуча тя. — И не съм ти скъпа, глупак такъв!

Той изсумтя, а Дрю се разсмя още по-силно. Ужасно й се прииска да замери и двамата с нещо тежко, но почти всичко в каютата беше прикрепено за пода. Никакви дрънкулки, нямаше дори и преспапие, макар че в ъгъла имаше няколко големи сандъка, без да броим нейния, най-вероятно капитанът не бе успял да си разопакова нещата.

Тя посочи с пръст вратата и каза:

— Изчезвай, преди да добавя главата ти към онези, които имам намерение да разбия днес!

Но виждайки, че Ричард отнася веригите, успя да го хване за ръката.

— Но първо се опитай да се реваншираш пред мен, като оковеш капитана във веригите и се постарай проклетите окови да са здрави.

Ричард трепна обидено:

— Аз ли трябва да се реванширам пред теб? — в отговор тя само злобно присви очи.