Джоана Линдзи
В плен на моите желания (43)

Глава 43

— Забелязах го, да знаеш — каза Марджъри с всезнаещ тон. По-възрастната жена също можеше да напуска каютата си, откакто беше върната свободата на Габриел.

— Какво си забелязала? — попита Габи.

— Как цъфтиш от щастие напоследък.

Габриел стоеше близо до приятелката си на носа на кораба. И двете съзерцаваха появяването на луната на хоризонта. Това беше една от най-красивите гледки в открито море при ясно време, ярката лунна светлина, отразена в морските вълни. Почти й се прииска Дрю да е тук с нея сега. Почти.

— Щастие? — отвърна Габриел леко намръщена. — Няма да съм щастлива, докато не видя татко свободен.

— Да, разбира се — каза Марджъри. — Това ми е ясно и без да го казваш. Но ми се струва, че харесваш капитана повече, отколкото показваш, нали?

Габриел се усмихна в отговор. Не можеше да се преструва повече, че не е така или поне не можеше да отрече, че й харесва да прави дива страстна любов с него. Завладяващия чар, който излъчваше, ако не го предизвикваш, действаше опустошително на сетивата на момичето. А напоследък никой не го беше предизвиквал. И чарът му беше по-завладяващ от всякога.

— Вие двамата правихте ли вече…

Марджъри не можа да продължи, въпреки че винаги е била много пряма, но Габриел веднага разбра какво я питаше, защото и тя мислеше за същото. Дори не се изчерви, когато отговори:

— Да.

— Точно от това се страхувах — въздъхна тя разочаровано.

Габриел усети разочарованието й, но не му обърна внимание. Очакваше го. Самата Марджъри не се придържаше много към нормите за приличие и беше имала доста любовници през годините, но приемаше много сериозно ролята си на придружителка и искаше само най-доброто за Габриел. Е, животът поднасяше своите малки изненади и това беше една от тях.

— Първия път помислих, че сънувам — призна Габриел и като видя изпълнения със съмнение поглед на Марджъри се засмя. — Не, наистина. И не мога да отрека, че това беше най-хубавия сън в живота ми.

Марджъри извъртя очи, но после й хрумна нещо друго и попита, мръщейки се подозрително:

— Това не е част от отмъщението ти, нали?

— Не, отказах се от това. Най-накрая поговорихме и той призна, че не ме е въвлякъл нарочно в този скандал. И обеща да ми се реваншира, като освободи баща ми, а също и че няма да прати хората ми в затвора. Пък и ти знаеш, че всъщност никога не съм искала да се омъжа в Лондон и да живея там. Винаги съм мислила, че островът ще е моят дом. Това беше желание на татко, не мое, но даже и за него мисля, че няма да е чак толкова важно. Направи го заради майка ми, защото вярваше, че тя е искала такова бъдеще за мен. Всъщност Дрю ми направи услуга, като провали шансовете ми за брак в Лондон.

Марджъри изсумтя.

— Никой, освен теб, не би приел нещата по този начин. И защо тогава му беше толкова сърдита в началото, щом смяташ, че ти е направил услуга?

— Защото в началото изобщо не мислех така. Мислех, че го е направил нарочно, само и само да съсипе репутацията ми, а това беше отвратително и ме засегна лично. Заслужаваше възмездие, особено след като смяташе да отплува и да ме остави сама да се оправям с този скандал. Оказа се обаче, че той дори не е знаел за слуховете, които тръгнаха след неговите думи.

— Е, казвала съм го преди и пак ще ти го кажа. Гневът не е добър съветник, момичето ми, и се радвам, че вече не му позволяваш да направлява постъпките ти.

— Аз също се радвам — каза Габриел и това си беше самата истина. Това, че вече не беше ядосана на този мъж и не се караше непрекъснато с него, си имаше някои сериозни предимства.

Тя и Дрю бяха сключили нещо като негласно примирие след онази вечер, когато тя се опита да изпразни съдържанието на чекмеджето му, целейки се в него. Никой от тях не спомена повече това, което си бяха причинили един на друг. И това примирие имаше удивителен ефект върху нея. Чувстваше се толкова развълнувана вътрешно, че май можеше да се нарече щастлива. Не можеше обаче, да се сети за нито една причина да се чувства така. Е, освен…

— Той ми предложи да се омъжа за него.

— Е, това е добре. Поне няма да ми се наложи да го разкъсам на парчета, задето се възползва от теб.

— Мисля, че май му отказах — неохотно призна Габриел. — Обаче не съм много сигурна. — Тя си спомняше тази нощ много добре. Беше преди около седмица. Същата нощ след последната им караница, преди да обявят примирие. И това предложение беше определено доста странно. Той започна с „така е редно“ като й предложи, но се ядоса, когато тя прие. А после се ядоса още повече, когато тя размисли и му отказа. И накрая приключи въпроса, като я остави да се чуди сгодена ли е или не. Каза, че няма да я остави да се отметне от думите си, но го каза в гнева си, така че вероятно не го мислеше сериозно.

За нещастие Марджъри нямаше да остави да й се размине без обяснение и настоя.

— Как така не си сигурна?

Габриел се опита да се измъкне като каза:

— Ами, аз приех, но после размислих и му отказах, обаче той каза, че ще ме държи отговорна за думите ми и няма да приеме отказ.

— Браво на него и срамота, че си му отказала — развика се Марджъри. После добави: — Дори само от приличие трябва да се омъжиш за него. Пък после като искаш, разведи се! Само гледай да не се пръкне някое бебе преди това.

Сега вече Габи се изчерви. Тя самата също беше много пряма, но Марджъри определено беше недостижима в това отношение.

И защо не бе помислила за това досега, след като бебето би било обичайна последица от това да прави любов с Дрю. Тя просто споделяше леглото му всяка нощ, без дори да се замисля, сякаш това беше най-естественото нещо на света. И правиха любов през всяка една от тези нощи. И тя искаше това да продължи и затова не си позволяваше да се замисля по-сериозно над отношенията им. Пътуването щеше скоро да свърши, само още няколко дни им оставаха. Вече плаваха в Карибски води. Много ли беше да иска да си открадне още малко блаженство далеч от реалността? Но бебе? Мили боже, наистина трябваше да помисли по-рано за това. А и представата как държи в ръцете си един малък Дрю… Той щеше да бъде най-хубавото бебе на света. Сърцето й подскочи в гърдите й. Боже, това бебе още не беше родено и най-вероятно нямаше да бъде заченато, а тя вече го обичаше. Какво, по дяволите, ставаше с нея?

— Красива луна, нали?

Габриел подскочи, стресната от появяването на Дрю до нея. Марджъри измърмори нещо, че отивала да си легне и си тръгна. В момента, в който останаха сами, ръцете му обгърнаха кръста й и я придърпаха към него.

За първи път той показваше чувствата си публично. Всъщност, направи го и преди, когато я целуна на палубата пред очите на целия си екипаж. Не че не е имал и други възможности, защото тя прекарваше по цял ден с него на квартердека. Дори й даваше да застава на руля понякога, след като го убеди, че знае как да го прави.

Но той беше винаги много делови, докато изстрелваше заповеди и командваше кораба си. Пък и спомена една нощ, че не искал хората му да бързат да акостират в някое пристанище по-рано от необходимото, защото това ги правело небрежни и само жени започвали да се въртят в главите им. Тя разбра какво имаше предвид.

— Това е една от най-красивите луни, които съм виждала напоследък. На Сейнт Китс често съм виждала красивата пълна луна на хоризонта. А и залезът е толкова красив, когато го съзерцаваш от брега.

— Живяла си на брега?

Тя кимна.

— Татко има малка къща на брега, недалеч от града.

— Звучи ми прелестно. Не мога да повярвам, че си искала да напуснеш това място.

— Не съм — каза тя и не продължи.

Той явно разбра, че не й се говори за това, защото не настоя, а вместо това каза:

— Много искам да се разходя с теб по брега някой път. Където и да е този бряг, ако времето позволява.

Дали помнеше романтичните й фантазии, за които му беше споменала?

— И при хладно време разходките пак са приятни — отбеляза тя. — Когато бях по-малка, често го правех в Англия.

— Сигурно, но няма да мога да се къпя с тебе гол в морето и се съмнявам, че ще открием кристалночисти заливчета с коралови рифове, които да изследваме по бреговете на Англия.

Той наистина си спомняше. Тя го погледна усмихната.

— Вероятно си прав — съгласи се тя, — въпреки че никога не съм проверявала. Дори не знаех да плувам, докато не дойдох да живея на острова с татко. Той ме научи.

Пръстите му леко докоснаха бузата й.

— Ревнувам. Това е нещо, което с голямо удоволствие сам бих те научил.

Сигурно щеше да се засмее, ако гласът му не беше станал толкова дрезгав. Вместо това затаи дъх и се опита да се пребори с непреодолимото желание да се обърне и да го целуне. Усещаше пръстите му в косата си. Беше си загубила панделката и косата й се стелеше свободно по гърба й. Той непрекъснато я докосваше. През половината време тя дори се съмняваше, че той го осъзнава, но явно не можеше да отдели ръце от нея. За да спре да мисли за това, го попита:

— Мислил ли си как ще действаме, след като пристигнем?

— Да, преди да стигнем до укреплението на Лакрос, ще спрем за малко в Ангуила да потърсим жена със същия цвят на косата като твоя и горе-долу със същия ръст. Така ще го накараме да повярва, че си на борда. После аз ще отида при него с картите.

— Но той дори не иска картите — възрази тя, — казах ти го вече!

— Това са само предположения — напомни й той. — Нали ги е поискал? Единствената уговорка, която е направил, е ти да му ги занесеш. Така че, ще го накараме да повярва, че си на кораба ми и изпълняваш искането му. Просто няма да му ги предадеш ти. Той ще си получи картите и баща ти ще бъде освободен. Чисто и просто, без никой да бъде наранен.

— Ами ако не освободи баща ми, докато не застана пред него?

— Няма да може да се отметне, защото аз ще му занеса картите.

— Да бе, няма да може! Дори и за миг не си помисляй, че той е почтен човек. Трябва да дойда и аз, защото ако нещо се обърка с плана ти и ти може също да се окажеш заложник.

— Това тревожи ли те?

Тя примигна, след това се намръщи. Това ли искаше да чуе от нея? Че се тревожи за него? Че държи на него? Тя отблъсна тази мисъл. Не искаше да говори за това, докато обсъждаха Пиер.

Отговори му с лека ирония.

— Разбира се, че се тревожа. Ако хванат и теб, ще трябва да освобождавам двама заложника, нали така?

Той се засмя, дръпна я по-близо и потърка буза в нейната, докато шепнеше:

— Намирам за очарователна мисълта ти да ме спасяваш.

Тя обви с ръце врата му и се усмихна, казвайки:

— Ще трябва да те спася, за да мога после да те застрелям, задето си бил толкова глупав, че да се оставиш да те заловят.

Той избухна в смях.

— По дяволите, Габи, чудесна си. Никога не съм се смял толкова много, както с теб, откакто се запознахме.

— Обзалагам се, че го казваш на всичките си любовници — отговори тя с престорено кокетство.

Той пак й се усмихна така, че пеперудите запърхаха в стомаха й.

— Не, не мисля. Само на теб, любима.