Джоана Линдзи
В плен на моите желания (16)

Глава 16

Тази нощ Габриел си легна с усмивка на устните, за разлика от предната вечер! Вечерта в театъра мина наистина великолепно. Имаше, разбира се, и няколко неприятни момента, когато търпението й беше подложено на изпитание, но тя изпълни всичко, което си беше наумила. Даде на Дрю да разбере, че малката им война е приключена, поне от нейна страна. Сега ако и той прибере оръжията…

Късно сутринта Габриел и Марджъри слязоха долу, за да се срещнат с Джорджина, която щеше да ги придружи до кантората на адвоката. Девойката не изпитваше голямо желание да се срещне с Уилям Бейтс, и да обяснява на сърдития мърморко, защо бе изчезнала преди три години, когато той се канеше да я постави под опеката на един развратник. Поради тази причина помоли Джорджина да я придружи в случай, че той се опита да се държи лошо с нея или откаже да й предаде наследството под предлог, че беше избягала, което си беше самата истина.

Но в хола ги очакваше Дрю, и когато девойката повдигна въпросително вежди, той й обясни:

— Единият от близнаците се разболя. Силна настинка, нищо сериозно, но нали знаете колко грижовни са майките! Джорджи не се отделя от него и ме помоли да ви придружа днес. Предполага, че няма да имате нищо против. Спомена нещо от рода на това, че умея много по-успешно да укротявам адвокати, отколкото тя самата.

— Тя обясни ли ви в какво може да се състои проблемът?

— Не сте последвали съвета на този тип?

— Само че не беше съвет. В действителност, той се канеше да ме остави под опеката на един развратник, при положение, че му обясних, че баща ми е жив и нямам нужда от настойник. Но Бейтс не желаеше да чуе никакви доводи.

— И затова просто избягахте от Англия?

— А вие как бихте постъпил при това положение? — парира го Габриел.

— Сигурно по същия начин — усмихна се той. — Е, ще тръгваме ли?

Може би щяха да стигнат по-бързо до кантората на адвоката, ако Марджъри не бе забелязала на тротоара поредната стара приятелка и помоли да спрат за няколко минути. Те зачакаха търпеливо, но тя изглежда не бързаше да се сбогува с приятелката си.

— Винаги ли сте толкова нетърпелива, когато става дума за посещение при адвокати? — попита Дрю, забелязал, че тя нервно потропва с крак по пода на каретата.

— Само при един адвокат съм ходила, точно при този и… — Тя въздъхна. — Бейтс беше адвокат на майка ми. Когато бях малка, тя често ме вземаше, когато ходеше при него и помня, че той беше доста груб с нея. И се отнасяше толкова снизходително с нея, като с малко дете.

— Най-големият ми брат Клинтън, който се занимава с финансите на компанията ни, ми е разказвал за арогантни, груби адвокати, но отбелязваше, че не всички са такива. Защо тя не е наела друг?

— Хубав въпрос — усмихна се Габриел. — Може би просто не се е сетила. Той беше адвокат и на баща й. Лоялност, предполагам, и може би заради това го е търпяла. Освен това, го посещаваше рядко. Но това са само мои предположения. Тя не обръщаше внимание на грубостта му, за разлика от мен. Аз не можех да го понасям, сигурно за това сега съм нервна.

— В такъв случай е време да приключваме с това. А камериерката няма да ви трябва в този случай. Като роднина на вашия попечител, съм достатъчно приемлив придружител. Нека тя се порадва на срещата с приятелката си.

Габриел дори не се замисли, като си представи, че сега с Дрю ще останат сами! Нищо, че ги чака неприятна задача. Какъв неочакван подарък от съдбата! И едновременно — възможност да го опознае по-добре. И между другото, днес нито веднъж не се заяде. Нито една обида, нито някоя съмнителна шегичка! Може би предната вечер му е повлияла и той най-накрая е готов да обяви примирие?

Тя повика Марджъри, обясни й, че може да не бърза и да използва момента да си побъбри с приятелката си и че ще срещнат по-късно в къщата, и след това каза на кочияша да тръгва.

Те завиха зад ъгъла и лъчите на сутрешното слънце, блеснало в прозорците на каретата, обагриха в златисто косата на Дрю. Сякаш пламнаха искри… Господи, колко беше красив! Тя изпита почти болезнено желание да го докосне.

Той гледаше през прозореца и дори не я забелязваше. Дали ще усети, ако се наведе напред и го докосне? Разбира се, че ще усети и какво ще му обясни тогава? Нищо приемливо. Ще я хване на местопрестъплението и тя ще умре от срам. Или ще я грабне в обятията си и ще я целуне…

— Пристигнахме — подхвърли той.

— Къде? — стъписа се тя.

Той й отвърна с разбиращ поглед и поредната чувствена усмивка. Господи, дали не бе прочел мислите й?

Дрю й помогна да слезе, хванал едната й ръка и придържайки я с другата през талията, за да не падне. Съвсем нормално нещо… и въпреки това, тя толкова осезателно усещаше ръцете му. Не искаше да ходи никъде, не искаше той да маха ръцете си. Стояха толкова близо. Дали разбираше как жадува за целувките му? Вероятно силното желание, което изпитваше, се бе изписало на лицето й. Но те вече стояха пред къщата. Дрю с делово изражение я поведе към сградата и към втория етаж — в кантората на Бейтс. Тя ужасно се разочарова, още повече, след като Дрю я бе погледнал и се бе усмихнал разбиращо. Но той дори не поглеждаше към нея сега. Това бе причината да бъде по-рязка, когато се представи на помощника на Бейтс. И може би нямаше да се церемони и с адвоката, ако ги бе приел веднага, но ги помолиха да седнат и да почакат, докато я повикат. Вместо това, тя започна да кръстосва стаята. Дрю я наблюдава известно време и последва примера й. Осъзнавайки какво прави той, тя спря и се засмя. Напрежението й веднага се стопи. Даже седна на един от столовете до стената.

Не се наложи да чака дълго, но чиновника каза:

— Придружителят ви, освен ако не ви е роднина, ще трябва да изчака тук.

Дрю, пренебрегвайки помощника, я поведе към кабинета. Уилям Бейтс седеше зад бюрото си и дори не се изправи при появата на клиентката си. Той изобщо не се бе променил: все така неприятен, с огромно шкембе, почти плешив и с поруменели бузи. И с все същото кисело изражение, като при последната им среща.

— Госпожице Брукс, надявам се, разбирате, че можех да ви обявя за мъртва?

Тя изумено се втренчи в него, но не защото той отново се опита да я сплаши, а защото сега тя ни най-малко не се боеше от него. Просто не бе за вярване, как е могла да се страхува от него преди! Беше цяло чудо, че бе имала смелостта да му се противопостави и да напусне страната! Той бе само един огромен човек, който обичаше да се преструва, че е много по-важен, отколкото бе в действителност.

— Глупости — отсече Габриел. — Аз ви изпратих писмо, в което ви уведомявах за решението си да напусна Англия и да живея при баща си.

— И просто предположихте, че съм го получил?

— Няма никакво значение дали сте го получил, или не. Аз заминах, защото се опитахте да ме оставите на милостта на човек, недостоен да бъде настойник на никого.

— Но вие бяхте непълнолетна!

— Аз не бях кръгъл сирак!

— Баща ви не живееше в Англия!

Тя опря ръцете си на бюрото, наведе се напред и се усмихна пресилено:

— Изобщо няма смисъл да спорим, господин Бейтс. Важното е, че се върнах и съм достатъчно възрастна, за да предявя правата за наследството си. Така че, ако имате някакви документи за подпис, дайте ми ги сега! И веднага започнете процедура по прехвърлянето на имуществото на майка ми! — заповяда тя, извади от чантичката си визитка и като я сложи на бюрото, добави. — Това е името на банката, където ще преведете парите ми.

— Но почакайте…

— Правете, каквото ви казва дамата, и й преведете парите — повтори Дрю.

— Кой сте вие, сър? — обърна се към него Бейтс.

— Дрю Андерсън, роднина на лорд Малъри. Нужно ли е да изреждам титлите?

Уилям неловко се покашля.

— Не… разбира се, че не! Семейството е добре познато в града. Прехвърлянето ще бъде извършено във възможно най-кратък срок. Приятен ден, госпожице Брукс!

Той кимна и почтително стана от мястото си, когато тя се изправи и напусна кабинета, следвана от Дрю.

Когато се настаниха в каретата, тя му благодари за помощта, а Дрю само се засмя и поклати глава:

— Шегувате ли се? Съдейки по това, което каза Джорджи, мислех, че днес ще трябва да разбия няколко глави. Но вие нямахте нужда от помощ. Държахте се така, сякаш всеки ден се разправяте с адвокати.

Габриел смутено се изчерви.

— Той не се оказа чак толкова страшен, колкото си го спомнях.

— Глупости! Той отново се опита да ви сплаши, но вие не му позволихте. Щях да си мълча, но обожавам да подхвърлям думи от рода на „титли“. У дома никой не се впечатлява, но тук можеш да постигнеш забележителни резултати. А сега, какво ще кажете да се разходим из Хайд парк, преди да се приберем, тъй като приключихме доста рано със задачата си? Можем дори да наемем лодка? Как се казваше езерото, създадено от един от кралете ви?

— Кралица Карълайн, съпругата на Джордж ІІ. През миналия век тя наредила да направят Серпантин. Прекрасна идея, въпреки че изглежда скоро ще завали. Сигурен ли сте?

— Важното е да не вали като из ведро. Мисля, че няма да се разтопим.

Пак й се зави свят. Каква неочаквана наслада! Днес слезе долу, притеснявайки се за неприятната среща с Уилям Бейтс. Освен, че всичко приключи успешно, сега й предстоеше да прекара целия ден с Дрю.

Те се отправиха към Хайд парк и езерото Серпантин. Но всичките лодки, давани под наем, бяха заети, затова те просто тръгнаха по брега.

— Доколкото разбрах, вече сте богата? — поинтересува се Дрю, когато се спряха да нахранят патиците.

— Съвсем не. — Габриел сви рамене, наблюдавайки как неговите изпъват плата на сакото, когато се навеждаше да хвърля хляб. — Наследството от майка ми не е много голямо, но няма да изпитвам лишения. Освен това, наследявам и една къща в провинцията.

— Къща в провинцията? — учудено повтори той. — Защо си мислех, че сте израснала в имение?

Тя се засмя:

— Сигурно, защото е точно така. Всъщност, това е голяма къща, към която се числи доста обширно пространство земя.

— Харесваше ли ви да живеете там? Или предпочитате Карибите?

— Разбира се, че предпочитам островите! Там е много по-топло!

Той я хвана под ръка, за да продължат разходката си и остана единствено топлината, която се разливаше по тялото й. Беше й трудно да се съсредоточи върху разговора, когато раменете им постоянно се докосваха, усещайки топлината на неговото тяло толкова близо до своето.

— В такъв случай, защо сте дошли да си търсите съпруг тук?

— Така пожела баща ми. Защото, ако майка ми беше жива, щеше да ме въведе във висшето общество. Но защо ви се струва толкова необичайно? В края на краищата аз съм англичанка.

— Какъв именно мъж си търсите? Опишете ми го и ще се постарая да ви намеря кандидати.

Той? Да й помогне да си намери съпруг? Тя едва не се разсмя. Сигурно се шегуваше? Затова безгрижно отговори:

— Може би искам същото, което искат всички млади момичета. Красив, висок, умен мъж. О, и би било добре, ако обича да пътешества.

Тя току-що описа него. Интересно, дали беше забелязал? Явно не, защото се ухили:

— Струва ми се, че за първи път чувам за такива странни изисквания към един съпруг. Защо точно пътешествия?

— Защото аз ги обожавам.

Дрю повдигна вежди:

— Наистина ли?

— Защо се учудвате?

— Защото повечето от жените, които познавам, не могат да понасят морето. Или се страхуват, или не желаят да се лишават от удобствата на дома си.

— Значи, те никога не са стояли зад руля!

Съдейки по погледа, който й хвърли, явно сега той си мислеше, че тя се шегува.

— В такъв случай можете да зачеркнете Уилбър от списъка с кандидатите. Изглежда като човек, който никога не би стъпил на кораб.

— Глупости, откъде го измислихте?

— Видях го как танцуваше с вас. Има два леви крака. Едва ли може да пази равновесие на палубата с два леви крака, нали?

Тя не издържа и този път избухна в смях. Той се усмихна широко и метна едно камъче във водата. Хайд парк все още тънеше във великолепни багри, а езерото беше прекрасно по това време на годината, но Габриел почти не забелязваше нищо, защото почти не откъсваше поглед от Дрю. Тя все още смяташе, че ветрецът, подухващ откъм езерото е прекалено студен, когато той се отделеше от нея, но нямаше намерение да признава, че е замръзнала и да рискува разходката им да свърши, или… не, няма да го навежда на мисълта, че може да я стопли. Не можеше да бъде толкова директна. Всъщност… можеше, но се намираха на обществено място.

— Ами вие? — на свой ред попита тя. — Често ли идвате в Англия?

— С братята ми се стараем да посещаваме Джорджи поне веднъж годишно. Даже отворихме клон на „Скайларк“ тук, след като тя се омъжи, така че Англия се превърна в един от редовните ни търговски маршрути.

— Ами другите маршрути? Къде ви отвеждат?

— В Карибско море. След като напусна Англия, ще се отправя натам. Канех се да се прибера у дома, в Бриджпорт, но само защото мислех там да се срещна с Бойд. След като той самия се появи тук, аз както винаги, ще се върна към обичайните си занимания.

— Вие също предпочитате Карибско море? — усмихна се тя.

Той също се усмихна и добави:

— Да, и при това оттам не е толкова далече до дома ни в Бриджпорт, Кънектикът.

— Значи корабът ви е закотвен в лондонското пристанище?

И когато той кимна в потвърждение на думите й, тя попита:

— Как се казва?

— „Тритон“. Много красив, изящен и доста бърз за размерите си — описа го с очевидна гордост той.

— Отдавна ли сте му капитан?

— Бях на двадесет години, когато за първи път поех командването му — отговори той.

— Струва ми се, че името е от гръцката митология?

— Абсолютно вярно. Баща ми кръсти всички кораби, които братята ми и аз управляваме, така че предполагам отгатнахте, че той обичаше гръцката митология.

— Много впечатляващи имена — каза тя, а след това се засмя. — Чудя се дали да ви кажа как се казва кораба на баща ми. Няма място за сравнение.

— А, не! Вие разпалихте любопитството ми и сега ще трябва да ми кажете.

— „Кърсти Джуъл“.

— Имате предвид, че нищо не значи?

— Напротив. Страстта на баща ми е лова на съкровища, и ако… не, когато най-накрая намери гърне със злато, или по-точно сандък със стари монети и скъпоценности, те ще бъдат покрити с патина, след като са били толкова време под земята.

За нейна радост, Дрю отвърна с разбираща усмивка. Можеше да направи неприятен коментар за баща й, но колкото и да бе странно, днес се държеше безупречно. Остроумен, обаятелен… и нито веднъж не спомена пиратите.

Той забеляза, че една от наемните лодки се приближава към брега и отново предложи да се разходят. Тъкмо се запътиха към пристана и закапаха първите капки дъжд.

— Ето, че се повозихме — промърмори той. — Да побързаме, че след минута-две дъждът направо ще ни удави.

Беше по-малко и от минута. Дори не успя да довърши, когато от небето се изсипа истински порой. Разхождащите се се пръснаха във всички посоки, бързайки да се скрият от дъжда. Но да бягаш в нова рокля, с купища фусти беше невъзможно. Наложи се да ги повдигне по-високо. Тя се опитваше да не изостава, тъй като Дрю я грабна за ръката и буквално я повлече след себе си, но скоро той усети, че тя едва смогва. И вместо да се примири, че така или иначе ще се намокрят до кости, преди да стигнат до каретата, за нейно учудване, я вдигна на ръце. Дори и така беше бърз като стрела.

Но все пак се намокриха. И когато се настаниха в каретата, започнаха да се смеят на достойния си за съжаление вид.

— Много благородна постъпка, но нямаше голяма полза — подхвана тя.

Дрю, опитвайки се да си свали сакото, се пресегна да отмахне кичур мокра коса от бузата й. Едва сега Габриел осъзна, че прическата й е напълно съсипана и дългите кичури се бяха разпилели по гърба и гърдите й. Като повдигна ръка към главата си ужасено възкликна:

— О, не! Изглежда съм загубила шапката си! Колко ужасно, тя ми беше любимата!

— Изчакайте! — каза Дрю и хукна обратно.

Тя се опита да го спре, но той като че ли не я чу. Почти веднага се върна, и извика на кочияша, преди още да влезе в каретата и остави на мястото до нея съсипаната й шапка:

— Карай обратно към Бъркли Скуеър. Ето, виждате ли на какво съм готов заради вас!

Това беше доста неочаквано.

— Благодаря! — промърмори тя, тъжно оглеждайки повредената шапка. — Всъщност перата ще могат да се оправят, след като изсъхнат.

— На ваше място просто бих купил нова.

Тя тихо се засмя, вдигна погледа си към него и дъха й спря.

Той тъкмо бе успял да си свали сакото, и бялата ленена риза бе прилепнала по тялото му, очертавайки мускулестите му рамене и гърди. Погледите им се срещнаха и смеха й рязко спря. Тя едва успя да забележи как погледа му пламна, преди ръцете му да я обгърнат и да я целуне.

О, господи, тя инстинктивно знаеше, че целувките му ще бъдат безумно вълнуващи. Отново и отново устните му покриваха нейните, омотавайки я в чувствената му паяжина… Тя не можеше и не искаше да мисли. Изведнъж езикът му леко раздели устните й и целувката стана по-дълбока и страстна, безкрайно възбуждаща. Сега в целувката му гореше такава страст, че тя леко се изплаши…

— Дрю, не мисля, че…

— Не мисли! — прекъсна я той. — Само ми позволи да те стопля. Замръзнала си.

Наистина ли? Дори не беше забелязала! Но той пак завладя устните й и страстта пламна отново. Тя сключи ръце зад врата му, а той обхвана с една ръка тила й, с другата милваше гърба й, придърпвайки я все по-близо, докато гърдите й се притиснаха в неговите. Ако можеше, би се притиснала още по-силно към него.

Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, въздухът помежду им бе по-нажежен и от пустинно слънце. Тя дори не разбра, че са пристигнали пред дома на Малъри, докато Дрю не я хвана за ръка, за да й помогне да слезе от каретата и я поведе към вратата. Толкова се беше разгорещила, че той можеше да направи с нея всичко, което си пожелаеше, направо там, на пода в каретата. Но той само я целуваше и топлеше по най-възхитителния и възбуждащ начин. По-късно щеше да му бъде благодарна за това… но в момента беше ужасно разочарована, че пътуването свърши.

— Виждаш ли, доведох те у дома жива и здрава — нежно прошепна той.

Тя не успя да отговори. Някой я повика и обръщайки се, тя видя уважаемия Уилбър Карлайл, който слизаше от каретата си.

Колко не навреме, горкият бе набрал смелост, за да влезе в бърлогата на лъва.

— Божичко! — промърмори Габи, оглеждайки ужасно омачканата си рокля. — Преди всичко трябва да се преоблека. Не бих искала да ме види в това състояние! Дрю, можеш ли да му обясниш какво се случи?

— Да общувам с един от поклонниците ти? За нищо на света, мила, — отряза я той, — освен, ако не искаш да му предам, че си решила да се оттеглиш от брачния пазар.

— За нищо на света… освен, ако не ме молиш да се омъжа за теб?

Но той само се засмя и отвори вратата пред нея.

— Върви да се подсушиш! Ще кажа на Арти да помоли изгората ти да почака.