Джефри Арчър
Синове на съдбата (7)

7.

Годишната среща по американски футбол между „Хочкис“ и „Тафт“ бе най-паметното събитие през учебния срок. От началото на годината и двата отбора нямаха загуба и ако не броим контролните, всички говореха само за това.

Флечър също се вълнуваше и в седмичното писмо до майка си изброи по име всички играчи, макар и да знаеше, че тя не познава никого от тях.

Мачът беше насрочен за последната неделя на октомври и след него всички от училището щяха да се приберат за края на седмицата по домовете си, а при победа щяха да получат и един ден ваканция.

В понеделник преди срещата класът на Флечър имаше контролно, първо обаче всички ученици се строиха сутринта на двора и директорът оповести:

— Животът се състои от поредица изпити и проверки, каквито всеки срок имаме и ние в „Хочкис“.

Във вторник вечерта Флечър звънна по телефона на майка си, за да й каже, че според него се е представил добре на контролното.

В сряда сподели с Джими, че вече не е толкова сигурен.

В четвъртък бе проверил какво е пропуснал да напише и се запита дали няма да му пишат двойка.

В петък сутринта върху училищната дъска изнесоха оценките на всички от началния клас — най-високата беше на Флечър Давънпорт. Той веднага изтича на най-близкия телефон и звънна на майка си. Рут така и не успя да прикрие радостта си от успеха на своя син, не му каза обаче, че не е изненадана.

— Трябва да го отпразнуваш — рече му.

И на Флечър му се празнуваше, но той си каза, че не е редно да го прави, след като знае кой е получил най-слабата оценка.

В неделя сутринта училището отново се строи и всички се замолиха заедно със свещеника за „непобедимия ни отбор, който играе единствено в прослава на нашия Господ“. Сетне съобщиха в хор на нашия Господ едно по едно имената на играчите и се помолиха Светият Дух да се излее върху тях. Директорът явно не се и съмняваше на кой отбор ще помага Бог в неделя следобед.

В „Хочкис“ всичко бе подчинено на старшинството, дори местата на стадиона. През първия срок учениците от подготвителния клас седяха в дъното на игрището, затова през събота двете момчета се разполагаха в десния ъгъл на трибуните и наблюдаваха как техните герои продължават да бият всички наред — рекорд, с какъвто, както те знаеха, можеше да се похвали и „Тафт“.

Тъй като „Хочкис“ щеше да играе на чужд терен с „Тафт“, родителите на Джими поканиха Флечър да хапне с тях. Той не сподели с никого от момчетата от подготвителния клас, не искаше да му завиждат. Не стига че беше първенец на подгответата, ами сега го канеха да гледа мача с „Тафт“ от централната трибуна.

— Баща ти симпатяга ли е? — попита Джими, след като вечерта преди срещата угасиха осветлението.

— Страхотен е — отвърна Флечър, — но трябва да те предупредя, че е завършил „Тафт“ и е републиканец. А твоят? Никога не съм виждал сенатор.

— Моят е политик до мозъка на костите, най-малкото така го описват журналистите — рече Джими. — Не че знам какво означава това.

сдържаше вълнението си, когато стрелката на часовника върху светлинното табло наближи два. Впери очи в трибуната отсреща, където противниковата агитка се дереше:

— Хайде, Т, хайде, А… И се влюби.

* * *

Нат не можеше да откъсне поглед от лицето над буквата „А“.

— Той ни е най-умният в класа — каза Том на баща му Майкъл, който се усмихна.

— Но не забравяй, че по успех Ралф Елиот ме следва по петите — напомни Нат така, сякаш се бранеше.

— Дали не е син на Макс Елиот? — попита баща му едва ли не себе си.

— Кой е Макс Елиот?

— В застраховането, където работя, наричат хора като него неприемлив риск.

— Защо? — попита Нат, баща му обаче предпочете да не обяснява и видя с облекчение, че синът му се е зазяпал по момичетата от агитката, които, закачили на китките си синьо-бели помпони, изпълняваха войнствения си обреден танц.

Нат впери поглед във второто момиче отляво и му се стори, че то му се усмихва, макар че от отсрещната трибуна той сигурно приличаше на мъничка прашинка.

— Май си порасъл — рече баща му, забелязал, че панталоните на сина му са на цели три сантиметра от обувките.

Колко ли често щеше да се налага да купува нови дрехи на момчето?

— Едва ли е от храната в училище — каза Том, който продължаваше да е най-дребният в класа.

Нат продължи да мълчи, все така загледан в агитката.

— Коя си хареса? — попита Том и удари лекичко приятеля си по ръката.

— Моля?

— Чу ме много добре.

Нат се извърна — да не би баща му да чуе.

— Втората отляво, с буквата „А“ върху фланелата.

— Даян Култър — рече Том, доволен, че поне веднъж знае повече от своя приятел.

— Откъде знаеш името й?

— Сестра е на Дан Култър.

— Най-голямата грозотия в отбора! — възкликна другото момче. — С уши като зелеви листа и счупен нос.

— И Даян щеше да изглежда така, ако всяка седмица през последните пет години бе играла в отбора — прихна Том.

— Какво още знаеш за нея? — попита съзаклятнически неговият приятел.

— Бре, бре, бре, тя работата била дебела! — ухили се пак Том. Този път бе ред на Том да го сръга в ребрата.

— Прибягваме до физическо насилие, а? Това противоречи на правилника на „Тафт“ — допълни Том. — „Победи противника със силата не на пестника, а на доводите.“ Ако не ме лъже паметта, го е казал Оливър Уендъл Хоулмс.^[1]

— Стига си опявал, де! Отговори — подкани Нат.

— Да ти призная, не знам много за Даян. Помня само, че учи в „Уестоувър“ и е дясно крило в отбора по хокей на трева.

— Какво си шушукате вие двамата? — намеси се бащата на Нат.

— Говорим си за Дан Култър, един от нашите защитници — отвърна, без да трепне, Том. — Тъкмо обяснявах на Нат, че всяка сутрин на закуска той излапва по осем яйца.

— А ти откъде знаеш? — поинтересува се майката на Нат.

— Знам, защото едно от яйцата е мое — отвърна уж покрусено момчето.

Майката и бащата на Нат прихнаха, а той продължи да гледа като омагьосан буквата „А“ в „ТАФТ“. За пръв път обръщаше внимание на момиче. Най-неочаквано вниманието му беше привлечено от мощен рев: всички от тази страна на стадиона станаха на крака, за да посрещнат играчите на „Тафт“, които излязоха на игрището. След броени мигове и момчетата от отбора на „Хочкис“ се появиха, само че от другата страна на стадиона. И те бяха приветствани с мощни възгласи от привържениците си, които също се бяха изправили.

* * *

Флечър също стана прав, без обаче да сваля очи от водачката на агитката с буквата „А“ върху фланелката. Почувства се гузен, задето първото момиче, което някога е забелязвал, е от викачите на „Тафт“.

— Нашият отбор май не те вълнува особено — изшушука в ухото му сенаторът, който се бе навел към него.

— Няма такова нещо, драги ми господине! — възкликна Флечър и тутакси се извърна към играчите на „Хочкис“, които вече загряваха.

Капитаните на двата отбора изтичаха при съдията, който ги чакаше на централната линия. Той метна във въздуха монета, която проблесна на следобедното слънце и тупна в калта. Пандите видяха профила на Вашингтон и се потупаха един друг по гърбовете.

— Трябваше да изберем ези — отбеляза Флечър.

* * *

Нат продължи да гледа Даян и когато тя тръгна да се качва на трибуната. Как ли да се запознае с нея? Нямаше да бъде лесно. Дан Култър си беше истински бог. Къде ти момче от подготвителния клас можеше да се надява да изкачи Олимп?

— Добър пас! — ревна Том.

— Кой го би? — попита Нат.

— Как кой, Култър, разбира се!

— Култър ли?

— Само не ми казвай, че още си зяпал сестра му, когато ония от „Хочкис“ преминаха в нападение.

— Няма такова нещо!

— Тогава я ми кажи кой хвана пръв топката — погледна Том приятеля си. — Така си и знаех, изобщо не следиш мача — въздъхна той уж отчаяно. — Май е крайно време да ти се притека на помощ.

— В смисъл?

— В смисъл да ти уредя среща.

— Можеш ли?

— Че защо да не мога! Бащата на Даян има автосалон, купуваме си колите само от него, единственото, което трябва да направиш, е да дойдеш у нас за през ваканцията.

Том така и не чу дали приятелят му е приел поканата: отговорът му беше заглушен от поредните бурни възгласи на привържениците на „Тафт“, чийто играчи отново бяха осуетили нападението на противника.

Когато съдията оповести със свирката края на първата четвъртина, Нат изкрещя колкото му глас държи, така и не забелязал, че засега неговият отбор губи. Продължи да стои прав с надеждата, че момичето с буйната къдрава руса коса и най-пленителната усмивка най-после ще го забележи. Но как да му обърне внимание, при положение че не спираше да подскача и да приканя привържениците на „Тафт“ да викат още по-силно!

Свирката, оповестяваща началото на втората четвъртина, прозвуча твърде скоро, „А“ отново се качи на трибуните, за да бъде изместена от трийсет яки мускулести момчета, и ще не ще, Нат си седна на мястото и се престори на погълнат от срещата.

* * *

— Бихте ли ми дали бинокъла си, господине? — попита Флечър бащата на Джими.

— Ама разбира се, моето момче — отвърна сенаторът и му го подаде. — Върни ми го, щом започне втората четвъртина.

Флечър така и не долови тънкия намек в гласа на мъжа — беше се прехласнал по момичето с буквата „А“ върху фланелката. Щеше му се то по-често да поглежда към трибуните на противника.

— Коя си си харесал? — пошушна сенаторът.

— Просто гледах отбора на „Тафт“.

— Да де, но той още не е излязъл на игрището — подсмихна се мъжът. Флечър се изчерви като домат. — „Т“, „А“, „Ф“ или „Т“? — полюбопитства сенаторът.

— „А“, господине.

Сенаторът взе бинокъла, насочи го към второто момиче отляво и зачака то да се обърне.

— Одобрявам избора ти, млади момко, но какво смяташ да предприемеш?

— Нямам представа, господине — отвърна безпомощно Флечър. — Да ви призная, дори не знам как се казва.

— Даян Култър — поясни мъжът.

— Откъде знаете? — учуди се Флечър — дали пък сенаторите не знаеха всичко?

— Направих малко проучване, моето момче. В „Хочкис“ още ли не сте учили за това? — Флечър го погледна стъписано. — Всичко е написано на единайсета страница от програмата на мача — допълни сенаторът и му подаде отворената брошурка.

Единайсета страница беше посветена на агитките на двете училища.

— Даян Култър — повтори Флечър, вторачен в снимката. Беше по-малка от него — на тринайсет години жените още нямат нищо против да съобщават възрастта си, — свирела на цигулка в училищния оркестър. Флечър съжали, че не се е вслушал в съвета на майка си и не е тръгнал на пиано.

* * *

Отборът на „Тафт“ отбиваше доста трудно атаките на противника, които следваха една след друга — най-сетне прекоси централната линия и премина в настъпление. Както би могло да се очаква, Даян отново се появи при страничната линия и даде знак на викачите.

— Както гледам, работата наистина е сериозна — отбеляза Том. — Явно ще се наложи да ви представя един на друг.

— Ама наистина ли я познаваш? — пак не му повярва Нат.

— То оставаше да не я познавам! — подсмихна се другото момче. — От двегодишни ходим на едни и същи купони.

— Дали си има гадже? — попита Нат.

— Нямам и понятие. Защо през ваканцията не дойдеш да ни погостуваш една седмица? Другото остави на мен.

— Ама сериозно ли?

— Да, срещу една дребна услуга.

— Каква?

— Преди да дойдеш у нас, да напишеш всички домашни, които ще ни дадат за през ваканцията, така няма да се налага и аз да правя справки.

— Става — съгласи се Нат.

* * *

Съдията изсвири със свирката и даде началото на третата четвъртина. След няколко блестящи паса беше ред на отбора на „Хочкис“ да премине в настъпление — имаше преимущество чак до края на четвъртината.

— „Така ти се пада, «Тафт», ще ти натрием носа!“ — изтананика фалшиво сенаторът, когато отборите поискаха прекъсване.

— Остава още една четвъртина — напомни му Флечър, когато той му подаде бинокъла.

— Реши ли, млади момко, на чия страна си, или Мата Хари на ония негодници от „Тафт“ съвсем ти е завъртяла главата?

Флечър го погледна озадачен. Реши да провери коя е тази Мата Хари веднага щом се прибере в пансиона.

— Сигурно живее някъде тук — допълни сенаторът, — в такъв случай ще пратя някой от сътрудниците си да поразузнае, ще му отнеме най-много две-три минути да научи всичко за нея.

— Дори адреса и телефона ли? — смая се Флечър.

— Дори дали си има гадже — отвърна сенаторът.

— Това не е ли злоупотреба със служебното положение? — възкликна момчето.

— Злоупотреба е, и още как! — засмя се сенатор Гейтс. — Но всеки политик ще постъпи като мен, ако това ще му осигури на изборите в необозримото бъдеще още два гласа.

— Дори и да е така, това пак не решава един друг проблем: все пак живея във Фармингтън, не виждам как ще се срещна с нея.

— Я ела след Коледа да ни погостуваш някой и друг ден, а аз ще имам грижата да я поканя заедно с майка й и баща й на тържеството в Капитолия.

— Наистина ли ще го направите заради мен?

— Че защо да не го направя? Но ако си имаш взимане-даване с политици, трябва да се научиш и да се отплащаш за услугите.

— Готов съм на всичко! — възкликна Флечър.

— Никога не го казвай, моето момче! Така веднага се озоваваш в по-неизгодно положение. Единственото, което искам в замяна, е да помогнеш на Джими да не е последен по успех в класа. Така ще ми се отплатиш за услугата.

— Разбрахме се, сенаторе — ръкува се с него момчето.

— Радвам се — рече Гейтс. — Доколкото виждам, Джими ти подражава.

За пръв път някой казваше на Флечър, че би могъл да бъде лидер. Дотогава това дори не му беше хрумвало. Той се замисли върху думите на сенатора и така и не забеляза, че отборът на „Тафт“ е победил и Даян е изтичала от трибуните, за да се впусне в ритуал, какъвто за съжаление изпълняват само победителите. Тази година нямаше да им дадат още един ден ваканция.

В другия край на стадиона Нат и Том стояха пред съблекалните заедно с цяла тумба привърженици на „Тафт“, които с едно изключение чакаха да поздравят своите герои. Когато излезе Даян, Нат сръга Том в ребрата и той пристъпи бързо напред.

— Здравей, Даян — поздрави я и без да чака отговор, добави: — Искам да те запозная с един свой приятел — Нат. Всъщност не аз, а той много иска да се запознае с теб. — Нат се изчерви, и то не само защото на живо Даян му се стори по-хубава, отколкото на снимката. — Живее в Кромуел — поясни Том, — но след Коледа ще дойде да ни погостува някой и друг ден, тогава ще го опознаеш по-добре.

Нат беше сигурен само в едно: за каквото и да беше орисан Том, то не включваше дипломатическата кариера.