Джефри Арчър
Синове на съдбата (15)

15.

Майкъл и Сюзан Картрайт бяха на седмото небе от щастие: бяха поканени в Белия дом, за да видят как синът им получава в градината с розите орден „За храброст“. След церемонията президентът Джонсън изслуша внимателно бащата на Нат, който се впусна да обяснява колко трудно ще им бъде на американците, ако всички вземат да доживеят до деветдесет години, а нямат добра застраховка „Живот“.

— През следващия век американците ще прекарват в пенсия точно толкова години, колкото и ще работят — отбеляза той и на другата сутрин Линдън Джонсън повтори думите му пред целия кабинет.

Докато се връщаха в Кромуел, майката на Нат го попита какво смята да прави оттук нататък.

— И аз не знам, не зависи от мен — отвърна той. — Имам заповед в понеделник да се явя във Форт Бенинг, там ще разбера какво ми готви полковник Тремлет.

— Още една пропиляна година — рече майка му.

— Така се изгражда характер — вметна баща му, който още сияеше от дългия непринуден разговор с президента.

— Нат едва ли се нуждае от това — достатъчно е изградил характера си — каза майката.

Нат се усмихна и се загледа през прозореца в пейзажа. Докато беше тътрил цели седемнайсет дни и седемнайсет нощи носилката почти без да спи и да се храни, се беше питал дали някога ще види отново родната земя. Замисли се над думите на майка си и волю-неволю се съгласи с нея. Ядоса се, че е пропилял цяла година в това да попълва формуляри, да козирува и да гледа как му козируват, да обучава следващите, които щяха да заемат мястото му. От командването му бяха дали да разбере, че няма да допуснат да се върне във Виетнам и да излагат на опасност живота на един от малкото всепризнати герои на Съединените щати.

Същия ден, докато вечеряха, баща му повтори няколко пъти разговора, който е провел с президента, и накрая помоли Нат да им разкаже още нещо за Виетнам.

Младежът цял час описва Сайгон, селата и хората и почти не спомена за службата си в интендантството.

— Виетнамците са работливи и сърдечни — каза той на майка си и баща си, — наистина се радват, че сме там, но никой и от двете страни не смята, че ще стоим в страната вечно. Опасявам се, че историята ще определи тази война като безсмислена: щом приключи, тя бързо ще се изличи от съзнанието на американците. — Той се извърна към баща си. — Твоята война поне е имала някаква благородна цел.

Майката на Нат кимна, а младежът се изненада, че този път баща му не е възразил.

— Има ли спомен, който се е врязал в паметта ти? — поинтересува се майката с надеждата Нат да разкаже какво е изживял на фронта.

— Да, има. Най-силно впечатление ми направи неравенството между хората.

— Да де, но ние правим всичко по силите си, за да помогнем на хората в Южен Виетнам — отбеляза баща му.

— Не ти говоря за виетнамците, татко — възрази Нат. — Говоря ти за хората, които Кенеди е описал като „моите събратя, американците“.

— Събратя американци ли? — учуди се майка му.

— Да, защото най-яркият ми спомен е как се отнасяме към бедните малцинства, най-вече към чернокожите. А те преобладаваха на бойното поле, и то не за друго, а защото не им е по джоба да наемат някой нашумял адвокат, който да им обясни как да изклинчат от военна повинност.

— Но най-добрият ти приятел…

— Знам, знам — прекъсна го Нат. — Радвам се, че Том не отиде във Виетнам, нищо чудно да го беше сполетяла участта на Дик Тайлър.

— Значи съжаляваш за решението си? — попита тихо майка му.

Известно време Нат мълча, сетне отговори:

— Не, не съжалявам, но често си мисля за Спек Форман, за жена му и трите му деца в Алабама и се питам за какво е послужила смъртта му.

* * *

На другата сутрин стана рано, за да хване първия влак за Форт Бенинг. Когато локомотивът навлезе в гара „Кълъмбъс“, Нат си погледна часовника. До срещата му с полковника имаше цял час, затова той реши да извърви пеш трите километра до военната академия. По пътя нямаше как да не забележи, че е в гарнизонен град: непрекъснато срещаше военни и онези, които бяха с чин, по-нисък от капитан, му козируваха. Някои дори се усмихваха, забелязали ордена „За храброст“, все едно са срещнали звездата от колежанския отбор по американски футбол.

Нат застана пред кабинета на полковник Тремлет цели петнайсет минути преди уговорената среща.

— Добро утро, капитан Картрайт. Полковникът нареди, веднага щом се явите, да ви отведа в кабинета му — каза му адютантът, по-младичък и от него.

Нат влезе при полковник Тремлет, застана мирно и изкозирува. Полковникът стана иззад писалището и прегърна младежа. Адютантът така и не успя да потули изненадата си — смяташе, че само френските офицери се прегръщат при среща. Тремлет покани с ръка Нат да се разположи на стола от другата страна на писалището. Седна на своя стол, отвори дебела папка и се зачете.

— Имаш ли представа какво искаш да правиш през следващата година?

— Не, господин полковник, но тъй като не ми разрешават да се върна във Виетнам, с радост бих приел някогашното ви предложение — да остана във военната академия и да ви помагам с новобранците.

— Мястото вече е заето — отвърна Тремлет, — пък и сега не съм сигурен, че това е най-доброто за теб.

— Нещо друго ли имате предвид? — поинтересува се Нат.

— Да — призна полковникът. — След като разбрах, че се връщаш в Щатите, се свързах с най-добрите юрисконсулти на академията — да ми дадат съвет. Като цяло мразя юристите и адвокатите — гадно племе са, знаят да се сражават само в съдебната зала, — но трябва да призная, че в този случай се проявиха като изключително изобретателни. — Младежът не каза нищо, изгаряше от нетърпение да разбере какво има предвид полковникът. — Правилниците и законите могат да се тълкуват по най-различни начини. Как иначе юристите ще си вадят хляба? — възкликна Тремлет. — Преди една година ти получи призовка и се яви да отбиеш военната си служба, без да увърташ и да клинчиш, после получи офицерско звание и беше пратен във Виетнам, където, слава Богу, доказа, че съм грешал.

На Нат му идеше да подкани полковника да говори по същество, но размисли.

— А, да, Нат, забравих да попитам дали искаш кафе.

— Не, благодаря — отвърна младежът, като се постара да прикрие нетърпението си.

Полковникът се усмихна.

— Аз ще пийна едно. — Той вдигна телефонната слушалка. — Я ми направи кафе, Дан — заръча Тремлет. — Може да донесеш и някоя и друга поничка. — Пак погледна Нат. — Сигурен ли си, че не искаш и ти?

— Забавлявате се, нали, господин полковник? — не се сдържа Нат и също се усмихна.

— Да ти призная, да — отвърна полковникът. — Отне ми доста седмици, докато убедя Вашингтон да приеме предложението ми, дано ми простиш, че протакам.

Нат пак се подсмихна и се облегна на стола.

— Както личи, разполагаш с няколко възможности, но според мен повечето са си чиста загуба на време. Би могъл например да подадеш молба за демобилизация въз основа на това, че си бил ранен по време на битка. Ако тръгнем по този път, накрая ще получиш малка пенсийка и след около шест месеца ще се измъкнеш оттук — бил си в интендантството, не е нужно да ти обяснявам колко дълго се точи оформянето на документите. Както сам каза, би могъл да останеш до края на службата тук, в академията, но за какво ми е един инвалид? — ухили се полковникът точно когато в кабинета влезе адютантът, понесъл табла с кафеник, над който се виеше пара, и две чаши. — От друга страна, би могъл да отидеш в някоя от базите в по-дружелюбна среда, например в Хонолулу, но мен ако питаш, едва ли се налага да биеш толкова път, колкото да си намериш танцьорка. Ала каквото и да ти предложа — допълни Тремлет и отново погледна надолу към досието на Нат, — накрая пак ще козируваш още цяла година. Затова ще те попитам без недомлъвки, Нат. Какво смяташ да правиш, след като отбиеш двегодишната военна служба?

— Смятам да се върна в университета и да си продължа следването.

— Така си и знаех — възкликна полковникът. — Значи ще направиш точно това.

— Да, но семестърът започва след седмица — напомни младежът, — а както сам казахте, оформянето на документите ще отнеме…

— Освен ако не подадеш молба да останеш в армията още шест години, тогава ще видиш колко бързо се уреждат документите.

— Да остана в армията още шест години ли? — повтори невярващо Нат. — Надявах се да се махна, не да оставам в нея.

— Това и ще направиш — натърти полковникът, — но само ако подадеш молба за още шест години служба. — При твоята подготовка, Нат — допълни той, след което стана и заснова напред-назад из кабинета, — можеш още сега да постъпиш в който поискаш университет и не само това, армията ще ти плаща обучението.

— Но аз вече съм си изкарал стипендия — напомни младежът на командващия.

— Знам, знам, тук го пише — рече полковникът и погледна към отворената папка пред себе си. — Университетът обаче не ти предлага в добавка и капитанска заплата.

— Ще ми плащат да следвам ли? — възкликна Нат.

— Да, ще получаваш цяла капитанска заплата плюс командировъчни, ако заминеш за чужбина.

— Да замина за чужбина ли? Но аз не кандидатствам за университета на Виетнам, искам да се върна в Кънектикът, а после да постъпя в Йейлския университет.

— Така и ще направиш. По закон, ако си служил в чужбина, в район, където се води война, цитирам дословно… — Полковникът обърна още една страница в досието на Нат. — „Кандидатствалият да продължи образованието си получава същия статут, както на последното място, където е служил.“ Реших, че юристите вече са ми симпатични — вдигна очи полковникът, — защото те, моля ти се, измислиха нещо още по-добро. — Тремлет отпи от кафето, а Нат продължи да мълчи. — Ти не само ще получаваш цялата капитанска заплата и командировъчните — продължи полковникът, — но заради раняването, след като изтекат шестте години, автоматично отиваш в запас и тогава вече ще ти плащат и капитанска пенсия.

— Как в Конгреса са приели такъв закон? — учуди се Нат.

— Явно са решили, че никой няма да отговаря и на четирите условия едновременно — отвърна Тремлет.

— Сигурно има и някаква уловка — вметна младежът.

— О, да, има — потвърди вече сериозно полковникът. — Дори в Конгреса гледат да си подсигурят гърба. — И този път Нат реши да не го прекъсва. — Първо, ще бъдеш длъжен всяка година да минаваш във Форт Бенинг половинмесечно интензивно обучение, за да не излизаш от форма.

— Ще ми бъде приятно — зарадва се Нат.

— В края на шестте години — продължи полковникът така, сякаш младежът не го е прекъсвал, — ще подлежиш на мобилизация, докато навършиш четирийсет и пет години — в случай на нова война ще бъдеш призован.

— Това ли е? — попита невярващо Нат.

— Да, това е.

— И какво да правя оттук нататък?

— Подпиши шестте документа, изготвени от юрисконсултите, и ние ще имаме грижата следващата седмица по това време да са ги получили в Университета на Кънектикът. Между другото, вече разговарях с ректора, в понеделник те чакат. Помоли да съм ти предадял, че първата лекция започва в девет. Вижда ми се късничко — допълни той.

— Знаели сте и как ще реагирам, нали? — попита Нат.

— Защо да си кривя душата — призна си Тремлет, — бях наясно, че това ще ти се стори по-приемливо, отколкото следващите дванайсет месеца да ми правиш кафе. Между другото, още ли си сигурен, че не ти се пие? — попита полковникът и си наля втора чаша.

* * *

— Взимаш ли тази жена за своя законна съпруга? — попита напевно епископът на Кънектикът.

— Да — потвърди Джими.

— Взимаш ли този мъж за свой законен съпруг?

— Да — каза Джоана.

— Взимаш ли тази жена за своя законна съпруга? — повтори епископът.

— Да — рече Флечър.

— Взимаш ли този мъж за свой законен съпруг?

— Да — промълви Ани.

Двойните сватби бяха рядкост в Хартфорд и епископът си признаваше чистосърдечно, че му се случва за пръв път да венчае две двойки наведнъж.

Сенатор Гейтс се ръкуваше със сякаш безкрайната върволица от гости. Познаваше почти всички. Все пак и двете му деца се женеха в един ден.

— Кой да се досети, че Джими ще вземе най-умното момиче в курса! — току повтаряше гордо-гордо Хари Гейтс.

— Че защо да не го вземе? — възкликна Марта. — Пък и не забравяй, че благодарение на Джоана синът ти се дипломира с отличие.

— Щом всички седнат по местата си, ще разрежем тортата — оповести оберкелнерът. — Нека младоженците застанат отпред, а родителите им отзад, за да направим и снимки.

— Не е нужно да подканяте мъжа ми — отбеляза Марта Гейтс. — Види ли фотографски светкавици, и моментално се изтъпанва пред апарата — професионално заболяване.

— Само колко е права! — призна сенаторът.

После се извърна към Рут Давънпорт, която гледаше малко тъжно снаха си.

— Понякога се питам дали и двамата не са прекалено младички.

— Ани е на двайсет — уточни сенаторът. — Ние с Марта се оженихме, когато тя беше на нейната възраст.

— Но Ани още не се е дипломирала.

— Какво от това? Заедно са от шест години. Хари Гейтс се обърна да посрещне поредния гост.

— Понякога ми се ще… — подхвана пак Рут.

— Какво ти се ще? — намеси се и Робърт Давънпорт, застанал от другата страна на жена си.

Рут се обърна — да не би сенаторът да я чуе.

— Не знам някой да обича Ани повече от мен, но понякога ми се ще и двамата… — Тя се поколеба. — И двамата да са излизали и с други.

— Флечър познава колкото щеш други момичета, но просто не е искал да излиза с тях, освен това… — допълни Робърт, като междувременно поднесе чашата — да му налеят още от шампанското. — Колко пъти ми се е случвало да идвам с теб на пазар и да виждам как накрая купуваш роклята, която първо си харесала?

— Това не ми попречи да се запозная с доста други мъже, преди да избера теб — натърти Рут.

— Да, но при нас е различно — никой от другите не те искаше.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш, Робърт Давънпорт…

— Нима си забравила колко пъти съм ти предлагал да се омъжиш за мен, докато накрая приемеш? Дори се опитах да те изиграя, като направя така, че да забременееш.

— Никога досега не си ми го споменавал — извърна се с лице към него Рут.

— Очевидно си забравила колко време трябваше да мине, докато накрая родиш Флечър.

Рут се извърна отново към снаха си.

— Да се надяваме, че тя няма да има такива затруднения.

— Че защо да има! — възкликна мъжът й. — Така де, Флечър няма да ражда. Обзалагам се, че какъвто си е бащичко, и той като мен няма да погледне до края на живота си друга жена.

— Нима си седнал да ме убеждаваш, че откакто сме се оженили, не си поглеждал друга жена? — попита Рут, докато се ръкуваше с поредните двама гости.

— Не — потвърди мъжът й и пак си сръбна от шампанското. — Спал съм с много, но не съм поглеждал никоя.

— Колко чаши си изпил, Робърт?

— Не съм ги броил — призна си той, а Джими излезе от редицата.

— На какво се смеете вие двамата, господин Давънпорт?

— Тъкмо разправях на Рут за безбройните си завоевания, но тя не иска да ми повярва. Я кажи, Джими, какво смяташ да правиш, след като се дипломираш?

— Ще уча заедно с Флечър право. Никак няма да ми е лесно, но все ще се справя: вашият син ще ми помага денем, а Джоана — нощем. Сигурно се гордеете много с него — рече младежът.

— Отличник и председател на студентския съвет! — възкликна Робърт. — Гордеем се, как да не се гордеем! — допълни той и поднесе чашата на сервитьора, който минаваше покрай тях.

— Ти се напи — укори го Рут, опитвайки да не се усмихва.

— Както винаги, си права, скъпа, това обаче не ми пречи да съм неимоверно горд с единствения си син.

— Но без помощта на Джими той никога нямаше да стане председател на съвета — отсече жена му.

— Много мило от ваша страна, госпожо Давънпорт, не забравяйте обаче, че Флечър спечели изборите едва ли не с пълно мнозинство.

— Но едва след като ти убеди Том… как му беше фамилията… Да подкрепи Флечър.

— Това сигурно е натежало, но все пак именно Флечър отвоюва промените, които ще оказват влияние върху цяло поколение възпитаници на Йейлския университет — уточни Джими точно когато при тях дойде Ани. — Здравей, малка сестричке.

— Когато стана председател на управителния съвет на „Дженеръл Мотърс“, пак ли ще ме наричаш с това гадно „малка сестричке“?

— Ще те наричам, я. А ти какво си въобразяваш — подсмихна се брат й. — Освен това за нищо на света няма да карам кадилаци.

Ани замахна да го удари, ала точно тогава оберкелнерът подкани да разрежат тортата. Рут прегърна снаха си.

— Не му обръщай внимание — посъветва я тя, — веднъж да завършиш, и ще му натриеш носа.

— Няма да доказвам нищо на брат си, излишно е — отвърна Ани. — При нас тон винаги е давал синът ти.

— Значи ще удариш и него в земята — усмихна се свекървата.

— Нямам такова намерение — призна си младоженката. — Флечър спомена, че след като завърши право, смята да се захване с политика.

— Това не пречи и ти да направиш кариера.

— Наистина не пречи, но аз не съм от горделивите — готова съм и на жертви, ако това ще му помогне да постигне целите си.

— Ти обаче си в правото си да имаш своя кариера — повтори Рут.

— Защо ми е кариера? Само защото напоследък е модно ли? Сигурно не съм като Джоана — отсъди тя и погледна снаха си. — Знам, Рут, какво искам и ще направя нужното, за да го постигна.

— И какво искаш? — попита тихо другата жена.

— Да подкрепям до края на живота си мъжа, когото обичам, да отгледам децата му, да се радвам на успехите му, да се справям с трудностите на седемдесетте години, което вероятно ще се окаже далеч по-сложно, отколкото да се дипломирам с отличие във „Васар“ — отвърна Ани, след което взе сребърния нож с ръкохватка от слонова кост. — Знаеш ли, подозирам, че през двайсет и първи век ще има много по-малко златни сватби, отколкото през двайсети.

— Голям късметлия си, Флечър — рече майка му точно когато Ани разряза долния етаж от тортата.

— Знаех го още преди да й махнат шините от зъбите — отвърна той.

Ани подаде ножа на Джоана.

— Пожелай си нещо — изшушука й Джими.

— Вече съм го направила, малкият — каза му тя, — и не само това, ами желанието ми се сбъдна.

— А, говориш за привилегията да се омъжиш за мен ли?

— Божичко, не, много по-голямо е от това.

— Че какво може да е по-голямо?

— Ще си имаме дете.

Джими я притисна в обятията си.

— Кога е станало?

— Не мога да ти посоча минутата, но престанах да взимам хапчета веднага щом се убедих, че въпреки всичко ще се дипломираш.

— Каква новина! Ела да я съобщим на гостите.

— А си казал и дума, а съм нарязала теб вместо тортата. Всъщност винаги съм знаела, че ще сбъркам, ако се омъжа за рижо хлапе.

— Обзалагам се, че и детето ще е с червена коса.

— Не бъди толкова сигурен, малкият — само да си посмял да кажеш на някого! Направиш ли го, ще съобщя на всички, че не съм сигурна кой е бащата.

— Госпожи и господа — провикна се Джими точно когато жена му вдигна ножа, — имам важно съобщение. — Всички замълчаха. — Ние с Джоана ще си имаме бебе.

Петстотинте гости замълчаха, после залата се взриви от бурни ръкопляскания.

— С теб е свършено, труп си, малкият — закани се Джоана и забучи ножа в тортата.

— Още от мига, в който те срещнах, госпожо Гейтс, знам, че с мен е свършено, но нека все пак първо си направим най-малко три деца, пък после ме убивай.

— Е, сенаторе, ще ставаш дядо — отбеляза Рут. — Честито! И аз изгарям от нетърпение да си имам внуче, но сигурно ще се наложи да почакам, докато Ани роди първата си рожба.

— Готов съм да се обзаложа, че докато не завърши, няма да мисли за това — отсече Хари Гейтс, — особено пък след като разберат какво съм намислил за Флечър.

— Ами ако той реши да прави друго, което не се вмества в плановете ти? — попита Рут.

— Няма такава опасност, поне докато ние с Джими не му внушаваме, както досега, че идеята е хрумнала именно на него.

— А не мислиш ли, че вече може би се е досетил какво си наумил?

— Досещал се е винаги, още от деня, когато преди десетина години се запознахме на мача на „Хочкис“ срещу „Тафт“. Още тогава знаех, че ще вдигне летвата по-високо и от мен. — Сенаторът прегърна Рут през раменете. — Но има нещо, за което вероятно ще опра до помощта ти.

— Какво? — попита тя.

— Мен ако питаш, Флечър и досега не е решил какъв е, републиканец или демократ, а аз знам колко държи мъжът ти…

— Каква прекрасна новина за Джоана, нали? — обърна се Флечър към тъща си.

— О, да — потвърди Марта. — Хари вече брои колко още гласове ще получи на изборите, след като стане дядо.

— Защо е толкова сигурен, че гласовете ще се увеличат? — полюбопитства младежът.

— Хората от третата възраст са най-бързо разрастващата се прослойка сред електората и щом избирателите видят как Хари тика бебешката количка, резултатите му със сигурност ще скочат най-малко с един процент.

— А ако и ние с Ани имаме дете, процентите ще се увеличат ли с още един?

— Не, не — отговори Марта, — важен е моментът. Просто помни, че Хари ще се явява отново на избори чак след две години.

— Нима наистина смяташ, че трябва да насрочим раждането на първото си дете така, че то да съвпадне с датата на следващите избори, на които ще се яви Хари?

— Ще се изненадаш колко политици правят точно това.

— Честито, Джоана — възкликна сенаторът и прегърна снаха си.

— Дали синът ти ще се научи някога да пази тайна? — изсъска младоженката, докато вадеше ножа от тортата.

— Не, ако с това ще зарадва приятелите си — призна сенаторът, — но ако е убеден, че тайната ще нарани някого, когото обича, ще я пази до гроб.