Джефри Арчър
Синове на съдбата (12)

12.

Ректорът на Йейлския университет погледна надолу към хилядата примрели в очакване първокурсници. След година някои от тях щяха да са решили, че следването тук е прекалено тежко, и щяха да са се преместили в други висши учебни заведения, други просто щяха да са се отказали. Флечър Давънпорт и Джими Гейтс седяха заедно с останалите в залата и поглъщаха жадно всяка дума, изречена от ректора господин Уотърман.

— Докато сте в Йейлския университет, не пилейте и миг от времето си, в противен случай до края на живота си ще съжалявате, че не сте се възползвали от всичко, което можем да ви дадем. Глупакът си тръгва от Йейл само с диплома, мъдрецът — с достатъчно знания, за да се изправи пред всичко, предложено му от живота. Възползвайте се от всяка предоставена ви възможност. Не се страхувайте от новите предизвикателства — и да се провалите, поне няма да имате причина да се срамувате. Ще научите много повече от грешките си, отколкото от победите. Не се плашете от съдбата си. Не се плашете от нищо. Отправяйте предизвикателство към всяка написана дума и не позволявайте да кажат за вас: той вървя по пътя, но така и не остави следа.

След като бе стоял прав близо час, ректорът на Йейлския университет Трент Уотърман си седна на мястото. Всички започнаха да му ръкопляскат и понеже не одобряваше подобни излияния, ректорът пак се изправи и напусна сцената.

— Мислех, че няма да ръкопляскаш заедно с другите — рече Флечър на приятеля си, докато излизаха от аулата. — Ако не ме лъже паметта, веднъж подметна, че си нямал намерение да ръкопляскаш само защото през последните десет години са го правили всички останали.

— Е, защо да си кривя душата, сгреших — призна си Джими. — Речта на ректора бе по-вълнуваща и от онова, което ми е разказвал баща ми.

— Сигурен съм, господин Уотърман ще бъде поласкан от одобрението ти — рече Флечър точно когато Джими забеляза на няколко крачки пред тях млада жена, понесла цяла купчина учебници.

— Възползвай се от всяка възможност — изшушука той в ухото на приятеля си.

Флечър се подвоуми дали да го спре, за да не става за смях, или да го остави да си троши главата — дано после му е за обица.

— Здравейте, казвам се Джими Гейтс. Да ви помогна ли с учебниците?

— В какъв смисъл да ми помогнете, господин Гейтс? Да ги пренесете или да ги прочетете? — попита жената, без да спира.

— Като начало смятам да ги понося, пък после ще му мислим.

— Господин Гейтс, имам две правила, които не нарушавам никога: не излизам с първокурсници и с червенокоси.

— Може би е крайно време да ги нарушите едновременно и двете, а? — възкликна Джими. — Така де, ректорът ни посъветва никога да не се плашим от новите предизвикателства.

— Знаеш ли, Джими… — подхвана Флечър.

— А, да, това е приятелят ми Флечър Давънпорт, много е умен, може да ви помогне с четенето.

— Съмнявам се, Джими.

— Освен това, както сама виждате, ни е и много скромен.

— Нещо, от което вие, господин Гейтс, явно не страдате.

— О, ама никак — увери я той. — Между другото, как се казвате?

— Джоана Палмър.

— Както гледам, не сте първокурсничка, Джоана — рече младежът.

— Не, не съм.

— В такъв случай сте идеалният човек, който да ми помогне и да ме подкрепи.

— В смисъл? — попита госпожица Палмър, докато се качваха към зала „Съдлър“.

— Ами поканете ме днес на вечеря и ще ми разкажете всичко, което трябва да знам за Йейлския университет — изтърси Джими точно когато спряха пред лекционната зала. — Ей, не трябваше ли и ние да дойдем тук? — подвикна той на Флечър.

— Да, и ние сме за тук. Опитах се да те предупредя.

— Да ме предупредиш ли? За какво? — учуди се Джими, след което отвори вратата, та госпожица Палмър да влезе, и я последва вътре с надеждата да седне до нея.

Всички студенти веднага се умълчаха и Джими се стъписа.

— Извинявам се от името на моя приятел, госпожице Палмър — прошепна Флечър, — уверявам ви, има златно сърце.

— В комплект с нечувано нахалство — отвърна Джоана. — Не му споменавайте, но, между другото, съм много поласкана, че ме е помислил за първокурсничка.

Джоана Палмър остави учебниците върху дългата маса и се извърна към препълнената аудитория.

— Френската революция е повратна точка в историята на съвременна Европа — подхвана тя и всички я заслушаха с отворени уста. — Макар че Щатите вече са махнали един монарх — тя замълча. — Без да му махат главата.

Всички прихнаха. Джоана Палмър плъзна поглед по стъпаловидно наредените банки и се взря в Джими Гейтс. Той й намигна.

* * *

Вървяха през студентското градче, хванати за ръце — отиваха на първата си лекция. По време на репетициите се бяха сприятелили, през седмицата на представленията бяха неразделни, а през пролетната ваканция и двамата едновременно бяха изгубили девствеността си. Когато Нат съобщи на любимата си, че се е записал не в Йейлския университет, а в Университета на щат Кънектикът, тя се почувства едва ли не гузна, задето се е зарадвала толкова на тази новина.

Сюзан и Майкъл Картрайт харесаха Ребека в мига, в който я видяха, и разочарованието им, че Нат не е приет още първата година в Йейлския университет, се поразсея, когато те усетиха, че за пръв път в живота си синът им се е поотпуснал и е по-спокоен.

Първата лекция в аудитория „Бъкли“ беше по американска литература, четеше я професор Хейман. През лятната ваканция Нат и Ребека бяха изчели от кора до кора всички писатели в списъка: Джеймс, Фокнър, Хемингуей, Фицджералд и Белоу, после бяха обсъдили най-подробно „Площад Вашингтон“, „Гроздовете на гнева“, „За кого бие камбаната“, „Великият Гетсби“ и „Хърцог“. Затова, когато онзи вторник сутринта влязоха в аудиторията, и двамата бяха сигурни, че са много подготвени. Ала още в началото на лекцията на професор Хейман си дадоха сметка, че всъщност само са изчели произведенията. Не бяха осмислили влиянието, което възпитанието, образованието, вероизповеданието и просто обстоятелствата са оказали върху отделните писатели, не бяха осъзнали и че разказваческата дарба няма нищо общо с обществената, расовата и верската принадлежност.

— Да вземем например Скот Фицджералд — продължи професорът. — В своя разказ „Бърнъс си реши косата“…

Нат вдигна поглед и видя тила на онзи тип. Призля му. Вече не слушаше професор Хейман, който излагаше възгледите си за Фицджералд, само гледаше студента отпред, който по едно време се обърна и заговори с момчето до него. Най-големите страхове на Нат се потвърдиха. Ралф Елиот не само следваше в същия университет, но бе записал и същата специалност. Най-неочаквано Елиот се обърна, сякаш усетил, че го гледат. Но не забеляза Нат и се вторачи в Ребека. Нат също се извърна към нея, тя обаче бе погълната от лекцията — записваше си как по време на престоя в Холивуд Фицджералд се е пропил и изобщо не забеляза Елиот, който я зяпаше като невидял.

Нат изчака той да си тръгне от аудиторията, после събра учебниците и се изправи.

— Кой беше онзи, дето все се извръщаше и те зяпаше? — попита Ребека, докато вървяха към кафенето.

— Казва се Ралф Елиот — рече й той. — Бяхме съученици в „Тафт“, но ми се стори, че гледа теб, а не мен.

— Много е красив — отбеляза момичето и се подсмихна. — Прилича ми малко на Джей Гетсби. Това ли е момчето, за което господин Томпсън все повтаряше, че от него щял да излезе чудесен Малволио?

— Да. Ако не ме лъже паметта, Томо каза, че Елиот е направо роден за ролята.

Докато обядваха, Ребека настоя Нат да й разкажел още нещичко за Елиот, той обаче отвърна, че нямало какво толкова да й разказва — непрекъснато се опитваше да смени темата. Каза си, че е готов да се примири с присъствието на Ралф Елиот в същия университет, ако това е цената да бъде заедно с Ребека.

Елиот не дойде на лекцията следобед, посветена на испанското влияние в колониите, и вечерта, когато отиде да изпрати Ребека до стаята й, Нат почти бе забравил за дразнещото присъствие на отколешния си съперник.

Женското общежитие беше в южния край на студентското градче и възпитателят на Нат го бе предупредил, че по правилник момчетата не могат да ходят там, след като се стъмни.

— Който е писал правилника, явно е смятал, че студентите правят любов само по мръкнало — отбеляза Нат, докато лежеше на единичното легло до Ребека.

Тя се засмя и си облече пуловера.

— А това означава, че през пролетния семестър можеш да стоиш тук чак до девет часа — отбеляза момичето.

— Струва ми се, че пак по правилника след летния семестър ще мога да стоя при теб по цяла нощ — вметна Нат, без да дава повече обяснения.

С облекчение установи, че през първия семестър почти не се натъква на Елиот. Съперникът му не се вълнуваше от кросове и надбягвания, от театър и музика, затова Нат се изненада, когато последната неделя от семестъра го завари да приказва пред параклиса с Ребека. Още щом се приближи, Елиот побърза да се махне.

— Какво иска? — попита младежът така, сякаш се отбраняваше.

— Обясняваше как според него може да се подобри работата на студентския съвет. Кандидатирал се е за представител на първокурсниците и питаше дали и ти смяташ да го направиш.

— Не, не смятам — отсече твърдо Нат. — Приключих с изборите.

— Жалко — въздъхна Ребека и го стисна за ръката, — знам, че мнозина от първокурсниците се надяват да се кандидатираш.

— За нищо на света, докато и Елиот се мотае тук — отвърна той.

— Защо го мразиш толкова много? — попита Ребека. — Само защото те е победил в онези тъпи ученически избори ли? — Нат загледа как застанал малко по-встрани, Елиот разговаря с неколцина студенти: същата неестествена усмивка и без съмнение същите щедри обещания. — Ами ако се е променил? — възкликна момичето.

Нат не си направи труда да отговаря.

* * *

— Точно така — отбеляза Джими, — първите избори, на които можеш да се кандидатираш, са за представител на първокурсниците в студентския съвет на Йейлския университет.

— Мислех първата година да пропусна изборите и да хвърля всичките си сили в учението — напомни Флечър.

— Не можеш да поемаш такъв риск — заяви приятелят му.

— Защо? — възкликна другият младеж.

— Защото според статистиката, ако в първи курс те изберат в студентския съвет, почти е сигурно, че след три години ще станеш негов председател.

— Ами ако не искам да ставам председател? — ухили се Флечър.

— Сигурно и Мерилин Монро не е искала да печели „Оскар“ — отвърна Джими и извади от джоба си някаква брошура.

— Това пък какво е?

— Правилникът на първокурсниците — издаден е в хиляда двайсет и една бройки.

— Както виждам, пак си подхванал кампанията, без да се допиташ до кандидата.

— Видях се принуден да я започна, само това оставаше, да седя със скръстени ръце и да те чакам да се наумуваш. Проведох малко проучване и установих, че нямаш почти никакви шансове да те изберат в студентския съвет, ако не се явиш на дебатите на първокурсниците, насрочени след месец и половина.

— И защо да нямам шансове? — учуди се Флечър.

— Защото само тогава всички от първи курс се събират в една аудитория и имат възможност да изслушат един по един кандидатите.

— А как те включват в дебатите?

— Зависи от мнението ти по обсъждания въпрос.

— И какъв е този въпрос?

— Радвам се, че започваш да се палиш, защото това е следващият ни проблем. — Джими извади от джоба си листовка.

Предложение: Щатите да прекратят войната във Виетнам.

— Не виждам никакъв проблем — отбеляза другото момче.

— С удоволствие ще говоря против такова предложение.

— Точно това му е лошото — заяви Джими. — Който се обяви против войната, се превръща в история, дори да изглежда като Кенеди и да говори като Чърчил.

— Но ако защитя добре становището си, вероятно ще решат, че съм достоен да ги представлявам в студентския съвет.

— Колкото и да си убедителен, Флечър, това пак ще си бъде живо самоубийство, защото почти всички в студентското градче са против войната. Остави да го направи някой ненормалник, който и бездруго не ламти да влезе в съвета.

— Както ми го описваш този ненормалник, това май съм аз, пък и смятам…

— Пет пари не давам какво смяташ — прекъсна го Джими.

— Единственото, което ме вълнува, е да те изберат.

— Ти нямаш ли съвест бе, човек?

— Откъде да я имам! — възкликна другото момче. — Баща ми е политик, майка ми продава недвижими имоти.

— Въпреки твоя прагматизъм не мога да се насиля и да подкрепя подобно предложение.

— Тогава си обречен до гроб да дремеш над книгите и да държиш ръката на сестра ми.

— Защо не! — възкликна Флечър. — Още повече че както гледам, теб не те бива да завържеш с жена връзка, която да трае повече от едно денонощие.

— Джоана Палмър е на друго мнение — подсмихна се Джими. Флечър също се засмя.

— Ами другата ти приятелка, Одри Хепбърн, де. Отдавна не съм я виждал в студентското градче.

— Аз също — рече второто момче. — Но е въпрос само на време да запленя сърцето на госпожица Палмър.

— Гладна кокошка просо сънува.

— Ах, ти, невернико! В най-скоро време ще се наложи да ми се извиняваш! Предричам, че това ще стане още преди пагубния ти принос в студентската дискусия.

— Джими, няма да ме накараш да променя мнението си! Дори и да участвам в дебатите, то ще е, за да се обявя против предложението.

— Само ми усложняваш живота, Флечър. Е, едно е сигурно, организаторите ще се радват, ако се включиш и ти.

— Защо? — учуди се приятелят му.

— Защото досега не са намерили студент, който да става за съвета и да се обявява против прекратяването на войната във Виетнам.

* * *

— Сигурна ли си? — попита едва чуто Нат.

— Да, сигурна съм — потвърди Ребека.

— В такъв случай трябва да се оженим незабавно — рече младежът.

— Защо? — попита тя. — Живеем през шейсетте години, във времето на „Бийтълс“, на тревата, на свободната любов! Защо да не направя аборт?

— Това ли искаш? — учуди се Нат.

— И аз не знам какво искам — призна си момичето. — Разбрах едва днес сутринта. Трябва ми време да помисля.

Той я хвана за ръката.

— Ако искаш, съм готов да се оженя още днес за теб.

— Знам, знам — увери го Ребека и му стисна ръката, — но това ще предопредели целия ни живот занапред. Не бива да взимаме прибързани решения.

— Да де, но аз нося отговорност пред теб и детето.

— Аз пък трябва да помисля за бъдещето си — възрази тя.

— Дали да не кажем на родителите си, да видим те на какво мнение са!

— И дума да не става — извика Ребека. — Майка ти ще настоява да се венчаем още днес следобед, а баща ми ще цъфне в университета с пушка в ръка. Не, обещай ми, че няма да казваш на никого, че съм бременна. Най-вече на родителите ни.

— Но защо? — настоя Нат.

— Защото има още нещо…

— Докъде стигна със словото?

— Току-що приключих с първата чернова — отвърна бодро-бодро Флечър — и с радост мога да ти съобщя, че след нея ще стана най-мразеният студент в университета.

— Само ми усложняваш задачата…

— Крайната ми цел е да я направя невъзможна — призна си второто момче. — Между другото, кой ще ни бъде опонент?

— Някакво момче на име Том Ръсел.

— Какво научи за него?

— Завършил е „Тафт“.

— Значи вече сме с едни гърди пред него — ухили се Флечър.

— Де да беше така! — възкликна Джими. — Снощи го срещнах в кафене „Мори“ и трябва да ти кажа, че е много умен и всички се въртят около него. Не знам човек, който да не го харесва.

— Няма ли да ми кажеш нещо, което да е в наша полза?

— Ще ти кажа, разбира се: тоя Том си призна чистосърдечно, че изобщо не му се участва в дебатите. Предпочитал да подкрепи друг кандидат, стига той да му допаднел. Смята, че по го бива да организира кампании, отколкото да бъде водач.

— Защо тогава не го поканиш в нашия щаб! — възкликна Флечър. — Продължавам да си търся човек, който да ми организира кампанията.

— Колкото и да ти е странно, той предложи на мен да се заема с това — вметна приятелят му.

Флечър го изгледа.

— Ама наистина ли?

— Да, наистина — потвърди Джими.

— Значи не е за подценяване. — Известно време той мълча. — Дали довечера да не прегледаме словото? Тъкмо ще ми кажеш дали…

— Довечера не мога — прекъсна го приятелят му. — Джоана ме е поканила на вечеря.

— О, добре, че ме подсети. И аз не мога довечера: Джаки Кенеди ме покани да я придружа на опера в „Метрополитън“.

— Понеже стана дума, Джоана попита дали следващия четвъртък можете да дойдете с Ани да пийнем заедно по нещо. Споменах й, че сестра ми ще дойде за дискусията в Ню Хейвън.

— Сериозно ли говориш? — учуди се Флечър.

— Ако решите да дойдете, много те моля, кажи на Ани да не се заседява, ние с Джоана си лягаме в десет.

* * *

Нат намери бележката на Ребека, пъхната под вратата, и хукна презглава към другия край на студентското градче: какво ли се беше случило?

Влезе в стаята на момичето и се опита да го целуне, но то само се извърна и без да дава никакви обяснения, врътна ключа. Нат седна при прозореца, а Ребека — на крайчеца на леглото.

— Трябва да ти кажа нещо — подхвана тя. — Каня се от няколко дни, но все не набирам смелост.

Нат само кимна — виждаше, че Ребека дълго търси думите. Сетне последва мълчание, сторило му се безкрайно.

— Знам, че ще ме намразиш, Нат…

— Избий си го от главата, не съм способен да те мразя — прекъсна я той и я погледна право в очите.

Тя сведе глава.

— Не съм сигурна, че детето е от теб.

Нат стисна с все сила страничните облегалки на стола.

— Как така? — пророни накрая.

— Онази събота и неделя, когато ти замина на кроса в Пенсилвания, отидох на купон и май попрекалих с пиенето. — Ребека отново замълча. — По едно време се появи и Ралф Елиот. По-нататък не си спомням ясно какво точно се е случило, но когато на сутринта се събудих, го видях да спи до мен.

Беше ред на Нат да мълчи дълго.

— Каза ли му, че си бременна?

— Не — отвърна момичето. — Защо да му казвам? Оттогава почти не сме разговаряли.

— Ще го убия това копеле — надигна се той от стола.

— Надали ще ми помогнеш особено — пророни Ребека.

— Това не променя нищо! — отсече Нат и отиде да я прегърне. — Пак искам да се оженим. Пък и е далеч по-вероятно детето да е мое.

— Но не можем да бъдем сигурни — възрази Ребека.

— На мен не ми пречи.

— Затова пък на мен ми пречи — заинати се тя. — Има още нещо, което не съм ти казала…

* * *

Още щом влезе в препълнената зала „Улзи“, Флечър съжали, че не се е вслушал в съвета на Джими. Седна срещу Том Ръсел, който го озари с радушна усмивка, а студентите — към хиляда на брой — започнаха да скандират:

— Ей, ей, Линдън Джонсън, колко деца изтреби днес? Флечър погледна опонента си, който стана на крака, за да открие дискусията, но още преди да е отворил уста, бе приветстван от насъбралите се с бурни възгласи. Флечър бе изненадан, че Том е не по-малко притеснен от него: по челото му бяха избили ситни капчици пот.

Множеството замълча веднага щом младежът заговори, ала след първите му две-три думи пак екна дюдюкане.

— Линдън Джонсън… — Том поизчака. — Линдън Джонсън ни убеждава, че е дълг на Съединените щати да разгромят северновиетнамците и да отърват света от попълзновенията на комунизма. Аз пък твърдя, че дълг на президента е да не жертва живота и на един американец върху олтара на доктрина, която с времето ще се самоопровергае.

Залата отново се взриви, този път от одобрителни възгласи, и трябваше да мине цяла минута, докато Том продължи. Всъщност студентите го прекъсваха толкова често, за да го подкрепят, че когато изтече определеното време, той бе стигнал едва до средата на словото си.

Веднага щом Флечър стана на крака, одобрителните възгласи бяха изместени от дюдюкане. Той вече беше решил, че това е последната реч, която държи в живота си. Напразно зачака да се възцари тишина, после някой се провикна:

— Хайде, какво се мотаеш! Той подхвана плахо:

— Навремето древните гърци, римляните, англичаните са поемали жезъла на световното водачество.

— Не виждам причина да го правим и ние! — прекъсна го някой от дъното на залата.

— След края на Втората световна война и краха на Британската империя — продължи Флечър — тази отговорност беше прехвърлена на Съединените американски щати, най-великата нация по земята. — Някой изръкопляска. — Можем, разбира се, да се спотайваме и да признаем, че не сме дорасли за такава отговорност, можем обаче и да поемем водачеството на милиони хора по света, които се прекланят пред нашата представа за свобода и се стремят да се доближат до нашия начин на живот. Можем да седим със скръстени ръце и да оставим същите тези милиони да страдат под ботуша на комунизма, докато той поглъща свободния свят, можем обаче и да ги подкрепим в опитите им да наложат демокрация. Единствена историята ще каже дали сме взели правилното решение, а историята не бива да отсъжда, че сме нехаели.

Джими бе изненадан, че студентите слушат внимателно и само от време на време прекъсват приятеля му, и беше направо изумен, когато след двайсетина минути всички изръкопляскаха на Флечър. В края на дебатите присъстващите в залата признаха, че той е бил по-убедителен, макар и да подкрепиха с над двеста гласа предложението на Том.

Докато четяха резултатите от гласуването и множеството ликуваше, Джими не загуби самообладание и пак изглеждаше весел.

— Това си е истинско чудо! — възкликна той.

— Какво чудо бе, мой човек? — попита Флечър. — Не видя ли, че губим с двеста двайсет и осем гласа?

— Очаквах за нас да не гласува никой и за мен това, че сме загубили само с толкова, наистина си е чудо. Разполагаме с пет дни, през които да убедим сто и четиринайсет студенти Да променят мнението си: според повечето първокурсници тъкмо ти си достоен да ги представляваш в студентския съвет — изтъкна Джими, докато излизаха от зала „Улзи“. Мнозина от присъствалите на дебатите шушукаха на Флечър:

— Справи се блестящо!

— Браво на теб!

— Според мен Том Ръсел говори добре — отбеляза той — и което е по-важно, той изразява техните възгледи.

— Няма такова нещо. Том просто разчиства терена за теб.

— Не бъди толкова сигурен — възрази Флечър. — Ами ако реши да стане председател на съвета?

— Никога няма да стане. Намислил съм нещо — натърти Джими.

— И какво, ако мога да попитам?

— Пратих един от нашите на събрание, на което Том е агитирал в своя полза. Дал е четирийсет и три обещания, повечето от които е изключено да изпълни. Достатъчно е да му го напомняме по двайсетина пъти на ден, и името му надали ще се появи сред кандидатите за председател.

— Чел ли си „Князът“ на Макиавели, Джими? — попита Флечър.

— Не, а трябва ли?

— Не, не си прави този труд, Макиавели няма на какво да те научи. Какво ще правиш довечера? — попита той, когато към тях се запъти Ани, която го притисна до себе си. — Браво на теб — рече му, — речта ти беше блестяща.

— Жалко само, че двеста души не са на същото мнение — отвърна младежът.

— На същото мнение са, но още преди да влязат в залата, вече бяха решили как ще гласуват.

— Точно това се опитвам да му обясня и аз — намеси се Джими и се обърна към своя приятел. — Малката ми сестричка е права, освен това…

— Джими, в случай че си забравил, след няколко седмици ставам на осемнайсет — свъси се Ани.

— Не, не съм забравил, освен това някои приятели са седнали да ме убеждават, че си ни била хубавичка, макар че лично аз не виждам какво толкова ти харесват.

Флечър прихна.

— Е, ще дойдеш ли с нас в „Дино“?

— Не. Изглежда, сте забравили, че ние с Джоана сме ви поканили на вечеря при нея.

— Не, аз не съм забравила — рече Ани — и изгарям от нетърпение да видя жената, ходила с брат ми повече от седмица.

— Откакто се запознах с Джоана, не съм поглеждал друга — изшушука Джими.

* * *

— Въпреки това искам да се оженя за теб — натърти Нат, без да пуска Ребека.

— Въпреки че не си сигурен чие е детето?

— Ето още една причина да се оженим, тогава вече ще бъдеш сигурна в чувствата ми.

— Никога не съм се съмнявала в тях — отбеляза тя, — не се съмнявам и че си добър, свестен човек, но не ти ли е хрумвало, че може би не те обичам достатъчно, за да искам да прекарам остатъка от живота си с теб? — Нат я пусна и се взря в очите й. — Попитах Ралф какво би сторил, ако се окаже, че детето е негово, и той отвърна, че ще ме посъветва да направя аборт. — Ребека долепи длан до бузата на младежа. — Малко от нас са достойни да живеят със Себастиан, а аз със сигурност не съм Оливия.

Тя дръпна ръка и без да казва и дума повече, излезе забързано от стаята.

Нат лежа дълго на леглото й, без да забелязва, че се мръква. Мислеше само за едно: колко много обича Ребека и колко силно мрази Елиот. Накрая заспа и се събуди чак когато иззвъня телефонът.

Чу познатия глас и след като научи новината, поздрави стария си приятел.