Джефри Арчър
Синове на съдбата (5)

5.

— Мъж за чудо и приказ! Достоен за „Хочкис“! — възкликна госпожица Никъл, докато оглеждаше Андрю в огледалото в антрето.

Бяла ризка, синьо сако, светли кадифени панталони. Бавачката оправи вратовръзката на сини и бели райета на момчето и махна една прашинка от ризата му.

— Наистина мъж за чудо и приказ! — повтори тя. „Какъв мъж съм аз! Висок съм само метър и петдесет и осем“, понечи да възрази Андрю, но точно тогава при тях в антрето влезе баща му. Момчето си погледна часовника, подарък от дядо му по майчина линия, който и досега уволняваше всекиго, закъснял за работа.

— Вече съм качил куфарите в колата — рече баща му и го докосна по рамото.

Андрю се вцепени при тези нехайно изречени думи, напомнили му, че наистина напуска родния дом.

— До Деня на благодарността остават някакви си три месеца — допълни Робърт Давънпорт.

На момчето му идеше да отвърне, че три месеца са си една четвърт от годината, доста голям процент от живота, ако си само на четиринайсет.

Излезе на застлания с чакъл двор, решен да не се обръща и да не поглежда любимия дом, който нямаше да види още четвърт година. Отвори вратата на автомобила — да се качи майка му. После се ръкува с госпожица Никъл, сякаш тя му е стара приятелка, и каза, че очаква с нетърпение да се видят отново в Деня на благодарността. Не беше сигурен, но му се стори, че жената се е просълзила. Извърна се, махна на иконома и готвачката и се метна в автомобила.

Докато прекосяваха Фармингтън, гледаше познатите сгради, които досега му се бяха стрували център на света.

— Постарай се да ни пишеш всяка седмица — помоли майка му.

Андрю не обърна внимание на тази излишна забележка ако не за друго, то най-малкото за това, че от месец госпожица Никъл му го повтаряше поне по два пъти на ден.

— И ако ти трябват още пари, на всяка цена ми звънни — допълни баща му.

Явно и той не беше чел правилника на училището. Но Андрю не му напомни, че първокурсниците в „Хочкис“ имат право само на по десет долара на срок. Пишеше го на страница седма и госпожица Никъл му го беше подчертала с червено.

Докато пътуваха към гарата, която бе съвсем наблизо, не си казаха почти нищо — всички бяха притеснени. Баща му спря и слезе. Андрю обаче не се и помръдна, вътре в автомобила се чувстваше на сигурно. Накрая майка му отвори вратата. Момчето бързо слезе — не му се щеше да забележат колко е нервен. Тя се опита да хване сина си за ръка, той обаче изтича припряно да помогне на баща си да свалят куфарите от багажника.

При тях дойде носач със синя фуражка и с количка. Натовариха багажа, мъжът ги поведе по перона и спря пред осми вагон. Зае се да качва куфарите на влака, а Андрю се обърна да се сбогува с баща си. Бе настоял само единият от родителите му да го придружи с влака до Лейквил и тъй като баща му беше възпитаник на „Тафт“, решиха с него да пътува майка му. Момчето вече съжаляваше, че е предпочел нея.

— На добър път! — пожела баща му и му стисна ръката. Какви смехории говорят родителите по гарите! Бе далеч по-важно да му пожелае да работи усърдно.

— И не забравяй да пишеш.

Момчето се качи заедно с майка си на влака и докато потегляха, не се обърна нито веднъж да погледне баща си с надеждата, че така ще изглежда по-голям.

— Искаш ли да закусиш? — попита майката, докато носачът редеше куфарите на горния рафт.

— Да, с удоволствие — отвърна Андрю и за пръв път от сутринта се поободри.

Друг униформен мъж ги отведе на една от масите във вагон-ресторанта. Докато оглеждаше листа с менюто, Андрю се запита дали майка му ще позволи да си хапне добре.

— Поръчай си каквото искаш — рече тя, сякаш прочела мислите му.

Андрю се усмихна на келнера.

— Две кюфтета, две яйца на очи, бекон и препечена филия. Не поръча само гъби от страх да не би сервитьорът да си помисли, че майка му го държи гладен.

— За вас, госпожо? — попита той, насочил вниманието си към другия край на масата.

— За мен само кафе и препечена филия хляб.

— Днес сигурно е първият учебен ден на момчето — възкликна мъжът.

Госпожа Давънпорт се усмихна и кимна.

„Откъде ли знае?“, учуди се Андрю.

Загълта припряно, не знаеше дали днес ще му дадат нещо за ядене. В правилника не пишеше нищо за храната, а дядо му бе споменал, че когато той е учил в „Хочкис“, са им давали ядене само по веднъж на ден. Майка му му напомни да оставя ножа и вилицата, докато се храни.

— Това не са ти самолетчета, не бива да стоят във въздуха повече от необходимото — рече му тя.

Малчуганът нямаше как да знае, че и майка му е не по-малко притеснена от него.

Ако покрай масата минеше момче в същата красива униформа, Андрю се извръщаше към прозореца с надеждата да не го забележи — само неговата беше съвсем нова. Майка му пиеше третото кафе, когато влакът навлезе в гарата.

— Пристигнахме — оповести тя, макар че Андрю го виждаше и без нея.

Продължи да седи и да гледа табелата, на която пишеше „Лейквил“. От влака наскачаха няколко момчета, които се спуснаха да се ръкуват и завикаха едно през друго:

— Здравей! Как прекара ваканцията? Радвам се да те видя. Накрая Андрю премести очи към майка си — прииска му се тя да изчезне яко дим. Заради нея всички щяха да разберат, че днес му е първият учебен ден.

Две високи момчета в сини сака с двуредно закопчаване и сиви панталони поведоха новаците към чакащия автобус. Андрю се замоли да не пускат в него родители.

— Как се казваш? — попита един от младежите в сините сака, когато той слезе от влака.

— Давънпорт, господин учителю — отвърна Андрю, извърнал очи нагоре.

Дали и той някога щеше да порасне толкова висок? Младежът се усмихна едва ли не дяволито.

— Не ме наричай „господин учителю“. Аз съм само възпитател, така се обръщаме към преподавателите.

Андрю сведе глава. Бе казал някакви си две-три думи, а бе станал за смях.

— Натовариха ли багажа ти в автобуса, Флечър? „Флечър ли? — учуди се момчето. — Ами да, казвам се Флечър-Андрю Давънпорт.“ Но не поправи младежа, да не би пак да обърка нещо.

— Да — каза му.

Божеството насочи вниманието си към майка му.

— Благодаря ви, госпожо Давънпорт — рече младежът и пак си погледна списъка. — Приятен път на връщане. Не се безпокойте за Флечър — добави той добродушно.

Андрю протегна ръка с надеждата да спре майка си и тя да не хукне да го прегръща. Защо ли тия майки не умееха да четат мисли! Потрепери, когато тя все пак го притисна до себе си. И досега не си даваше сметка колко й е тежко. Когато тя най-после го пусна, Андрю се завтече към момчетата, които се качваха на чакащия автобус. Забеляза хлапе, по-дребно и от него — седеше само и гледаше през прозореца. Веднага се настани до него.

— Казвам се Флечър — представи се той с името, предпочетено от божеството. — А ти?

— Джеймс — отвърна малчуганът, — но приятелите ми викат Джими.

— Нов ли си? — поинтересува се Флечър.

— Да — промълви другото дете — още не смееше да вдигне очи.

— Аз също.

Джими извади носна кърпа — уж да си избърше носа — и чак тогава се престраши да се извърне към новото си другарче.

— Откъде си? — попита го.

— От Фармингтън.

— Това къде е?

— Недалеч от Уест Хартфорд.

— Там работи татко — поясни другото момченце. — Държавен служител е. А твоят баща какъв е?

— Продава лекарства — отвърна Флечър.

— Падаш ли си по американския футбол? — полюбопитства Джими.

— Да — рече Флечър, но само защото знаеше, че от четири години отборът на „Хочкис“ е несменяем шампион — още нещо, което госпожица Никъл беше подчертала в правилника.

По-нататък разговорът се състоеше от несвързани въпроси, на които другото момче рядко знаеше отговорите. Странно начало за приятелство, продължило цял живот.