Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sons of Fortune, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
История
- — Корекция
17.
— Всички да станат. Ще се гледа делото „Щатът срещу госпожа Анита Кърстен“ със съдия Абърнати.
Съдията зае мястото си и погледна към адвоката на обвиняемата.
— Смятате ли се за виновна, госпожо Кърстен? Флечър стана иззад писалището.
— Клиентката ми не се смята за виновна, господин съдия. Абърнати вдигна очи.
— Вие ли сте защитникът на обвиняемата?
— Да, господин съдия.
Абърнати се взря в листа пред себе си.
— Май не съм ви срещал досега, господин Давънпорт.
— Не, не сте, господин съдия, явявам се за пръв път в съдебната зала.
— Бихте ли дошли при мен, господин Давънпорт?
— Да, господин съдия.
Флечър излезе иззад малкото писалище и се отправи към съдията, при тях дойде и прокурорът.
— Добро утро, уважаеми господа — поздрави съдия Абърнати. — Разрешете да попитам, господин Давънпорт, имате ли квалификацията, каквато се изисква, за да пледирате пред съда?
— Не, нямам, господин съдия.
— Ясно. Клиентката ви знае ли?
— Да, знае, господин съдия.
— И все пак няма нищо против да я защитавате, макар и да знае, че за престъплението, в което е обвинена, се полага смъртно наказание.
— Да, господин съдия.
Съдията се извърна към главния прокурор на щат Кънектикът.
— Възразявате ли господин Давънпорт да защитава госпожа Кърстен?
— Ни най-малко, господин съдия, всъщност щатската прокуратура приветства това.
— Не се и съмнявам — вметна Абърнати, — но разрешете да попитам, господин Давънпорт, имате ли някакъв опит като юрист?
— Опитът ми не е голям, господин съдия — призна си Флечър. — Следвам право в Йейлския университет, във втори курс съм и това е първото ми дело.
Съдията и главният прокурор се усмихнаха.
— А кой ви преподава? — попита Абърнати.
— Професор Карл Ейбрахамс.
— Тогава с гордост ще ръководя първото ви дело, господин Давънпорт, защото професорът е преподавал и на мен. А вие, господин Стамп, къде сте завършили?
— В Южна Каролина.
— Макар това да е твърде необичайно, в крайна сметка решава обвиняемата. Да започваме.
Главният прокурор и Флечър се върнаха на местата си. Съдията погледна младежа.
— Искате ли освобождаване под гаранция, господин Давънпорт?
Флечър пак стана на крака.
— Да, господин съдия.
— Въз основа на какво?
— Госпожа Кърстен не е осъждана досега и не представлява обществена опасност. Има две деца, Алън на седем години и Дела на пет, сега живеят при баба си в Хартфорд.
Съдията се извърна към главния прокурор.
— Обвинението възразява ли обвиняемата да бъде пусната под гаранция?
— Да, господин съдия. И то не само защото за престъплението, в което госпожа Кърстен е обвинена, се полага смъртно наказание, но и защото убийството е предумишлено. Ето защо съм на мнение, че обвиняемата представлява опасност за обществото и може да се опита да се укрие от щатското правосъдие.
Флечър скочи от стола.
— Възразявам, господин съдия.
— Въз основа на какво, господин Давънпорт?
— За такова престъпление наистина е предвидено смъртно наказание, така че, и да напусне щата, госпожа Кърстен не може да се укрие от правосъдието, още повече че живее в Хартфорд, където работи като чистачка в болница „Сейнт Мери“, освен това и двете й деца ходят в местно училище.
— Някакви други съображения, господин Давънпорт?
— Нямам, господин съдия.
— Отказвам да пусна обвиняемата под гаранция — оповести Абърнати и удари с чукчето. — Насрочвам следващото съдебно заседание за понеделник, седемнайсети този месец.
— Всички да станат на крака.
На излизане от съдебната зала господин Абърнати намигна на Флечър.
* * *
Трийсет и четири минути и десет секунди. Нат не успя да прикрие радостта си, че не само е счупил собствения си рекорд, но и се е наредил шести в лекоатлетическите състезания в университета и със сигурност ще го включат в отбора за турнира с Бостънския университет.
Докато правеше обичайните упражнения за разтягане, при него дойде Том.
— Браво на теб! — поздрави го той. — Обзалагам се, че до края на сезона ще смъкнеш от времето още една минута.
Докато си обличаше долнището на анцуга, Нат погледна големия червен белег отзад на крака си.
— Хайде да вечеряме заедно — предложи приятелят му — и да го ознаменуваме. Искам да обсъдя нещо с теб, преди да се прибера в Йейл.
— Довечера не мога — отвърна Нат, докато вървяха към съблекалнята. — Имам среща с едно момиче.
— Познавам ли го?
— Не — рече другото момче. — Но това ми е първата среща от доста месеци и да ти призная, съм доста притеснен.
— Капитан Картрайт притеснен! Ново двайсет! — прихна приятелят му.
— Точно там е проблемът — каза Нат. — Тя ме мисли за някаква кръстоска между Дон Жуан и Ал Капоне.
— Както гледам, ти е разбрала спатиите — подсмихна се Том. — Разказвай, де!
— Няма нищо за разказване. Срещнах я по време на крос на билото на хълма. Умна е, свирепа, доста хубавка и ме мисли за изпечен негодник.
После Нат повтори разговора им пред кафенето.
— Ралф Елиот явно те е изпреварил със своята си версия — отбеляза Том.
— Остави го Елиот. Как мислиш, дали да сложа сако и вратовръзка?
— Не си ми искал такива съвети още откакто бяхме гимназисти.
— Когато се налагаше да взимам от теб сако и вратовръзка. Е, какво ще ме посъветваш?
— Парадна униформа с всичките му ордени и медали.
— Без майтап!
— Е, така поне ще затвърдиш мнението й за теб.
— Точно него се опитвам да разсея.
— В такъв случай погледни нещата през нейните очи.
— Казвай, де.
— Как според теб ще бъде облечена тя?
— Нямам представа, виждал съм я всичко на всичко два пъти в живота си и първия беше по наплескани с кал шорти.
— Много секси, няма що! Все пак надали ще ти се изтърси по анцуг. А втория път?
— Облечена по модата, но без да се набива на очи.
— Ами и ти се облечи така, което няма да е никак лесно, понеже по теб няма нищо модно, а както ми я описваш, тя е убедена, че правиш всичко възможно да биеш на очи.
— Отговори ми, де — подкани другото момче.
— Лично аз щях да се облека спортно — отвърна Том. — Но не с тениска, а с риза, панталон и пуловер. Като твой съветник по облеклото бих могъл, естествено, да ви правя компания по време на вечерята.
— А, без тия! Ще вземеш да се влюбиш в нея.
— Явно държиш много на това момиче — отбеляза тихо Том.
— Според мен е божествена, което не й пречи да си мисли какви ли не небивалици за мен.
— Е, щом е приела да вечеряте заедно, едва ли те мисли чак за такъв негодник.
— Да, но условията бяха доста необичайни — поясни Нат и разказа какво е предложил на момичето, само и само то да склони да се срещнат.
— Е, вече ти казах, хлътнал си не на шега, това обаче не променя факта, че искам да те видя. Дай да закусим заедно. Или смяташ да похапнеш и на закуска със загадъчната дама от Изтока?
— Ще се изненадам много, ако тя склони — отвърна натъжен Нат. — И ще бъда разочарован.
* * *
— Колко според теб ще продължи делото? — попита Ани.
— Ще приключим за една сутрин, ако признаем убийството, но пледираме, че е непредумишлено. Тогава сигурно ще се наложи да се явим пред съда само още веднъж — за да чуем присъдата.
— Възможно ли е? — поинтересува се Джими.
— Да, от прокуратурата ми предлагат да се споразумеем.
— Виж ти! — учуди се Ани.
— Ако се съглася да я съдят за непредумишлено убийство, Стамп ще поиска най-много три години затвор, което ще рече, че с добро поведение и предсрочно освобождаване Анита Кърстен ще лежи само година и половина. Ако не приемем, прокурорът смята да иска смъртна присъда за предумишлено убийство.
— В нашия щат за нищо на света няма да пратят на електрическия стол жена, убила мъжа си.
— Така си е — съгласи се Флечър, — но ако съдебните заседатели се заинатят, нищо чудно да дадат на подсъдимата деветдесет и девет години строг тъмничен затвор, а тя е едва на двайсет и пет, ето защо съм склонен да приема, че за нея е по-добре да лежи само година и половина, така поне ще може да се надява да прекара със семейството си остатъка от живота.
— Вярно си е — подкрепи го Джими. — Питам се обаче защо ли главният прокурор е готов да се съгласи само на три години, при положение че има всички основания да иска по-тежка присъда? Не забравяй, става въпрос за чернокожа, обвинена, че е убила бял мъж, а най-малко двама от съдебните заседатели ще бъдат чернокожи. Ако си изиграеш добре картите, могат да станат и трима и нищо чудно накрая на ваша страна да са всички съдебни заседатели.
— Освен това клиентката ми се ползва с добро име, работи на отговорно място и досега не е била осъждана. Това неминуемо ще повлияе на всеки съдебен заседател, независимо дали е бял или чернокож.
— На твое място нямаше да съм толкова сигурна — намеси се Ани. — Клиентката ти е отровила мъжа си със свръхдоза кураре, предизвикало парализа, а после е седнала на стълбите и е зачакала той да умре.
— Но съпругът й я е биел от години, посягал е и на децата — възкликна Флечър.
— Имаш ли доказателства, адвокате? — попита Джими.
— Не, но в деня, когато жената се съгласи да я защитавам в съда, направих доста снимки на синините и цицините по тялото й, както и на белега от изгорено върху дланта, който ще й остане за цял живот.
— От какво й е? — попита Ани.
— Онзи негодник, мъжът й, е долепил ръката й до нагорещения котлон и я е държал, докато жената е припаднала.
— Голям симпатяга, няма що! — отбеляза Ани. — Защо тогава не отстояваш мнението, че става въпрос за непредумишлено убийство, и не се позовеш на смекчаващите вината обстоятелства?
— Не го правя само защото ме е страх да не загубя делото и госпожа Кърстен да прекара остатъка от живота си зад решетките.
— Защо изобщо е наела теб за адвокат? — учуди се Джими.
— Другите са й отказали — натърти Флечър. — Пък и госпожа Кърстен реши, че хонорарът ми е неустоим.
— Въпреки това ще се изправиш срещу главния прокурор на щата.
— За мен това си е пълна загадка — за кой дявол му е да представлява обвинението в дело като това?
— Отговорът е прост — отсече другото момче. — Чернокожа жена убива бял мъж в щат, където едва двайсет на сто от населението са чернокожи и над половината от тях не си дават труда да гласуват, освен това — изненада, изненада! — през май предстоят избори.
— Колко време ти е отпуснал Стамп, за да му съобщиш решението си? — поинтересува се Ани.
— Следващото заседание е в понеделник.
— Ще намериш ли време, ако процесът се проточи? — попита жена му.
— Не, но не мога да оправдавам с това някакви компромиси.
— Значи ще караме ваканцията по съдилищата? — подсмихна се Ани.
— Няма да се учудя — потвърди Флечър и я прегърна.
— Защо не се посъветваш с професор Ейбрахамс? — възкликна жена му.
Джими и Флечър я погледнаха невярващо.
— Той съветва само президенти и държавни глави — напомни мъжът й.
— И от дъжд на вятър някой губернатор — допълни Джими.
— Ами значи е крайно време да даде съвет и на второкурсник. Нали за това му плащат.
— Да де, ама как да го поискам този съвет? — затюхка се Флечър.
— Позвъни му и го помоли да те приеме — обясни Ани. — Обзалагам се, че ще бъде поласкан.
* * *
Нат дойде в „Марио“ четвърт час по-рано. Беше избрал ресторантчето, защото беше непретенциозно: маси, застлани с покривки на бели и червени карета, букетчета цветя, черно-бели снимки на Флоренция по стените. Освен това Том му беше казал, че спагетите са домашни, правела ги жената на съдържателя, и това бе пробудило спомените от пътуването им до Рим. Нат се бе вслушал в съвета на приятеля си и дойде облечен в спортна синя риза, сив панталон и тъмносин пуловер, без вратовръзка и сако — Том го беше одобрил.
Представи се на Марио, който му предложи закътана маса в ъгъла. След като изчете няколко пъти листа с менюто, си погледна часовника и се притесни още повече. Сигурно десетина пъти бе проверявал дали има достатъчно пари в брой, в случай че тук не работят с кредитни карти. Вероятно щеше да е по-разумно да се поразходи по улицата.
Още в мига, в който видя Су Лин, разбра, че пак е сгафил. Тя беше облечена в добре скроен син костюм по последната мода, светла шемизета и тъмносини обувки. Нат стана от стола и й махна. Су му се усмихна — усмивка, с каквато не го беше озарявала дотогава и която я правеше още по-очарователна.
— Извинявай — рече Нат и стана, за да издърпа като истински кавалер стола й.
— За какво се извиняваш? — учуди се момичето.
— За облеклото. Признавам си, доста умувах какво да облека и пак не улучих.
— Аз също — каза Су Лин. — Очаквах да ми се изтърсиш в униформа, окичена с медали — добави тя, след което съблече сакото и го сложи върху облегалката на стола.
Нат прихна и двамата сякаш така и не спряха да се смеят цели два часа, чак докато той попита момичето дали иска кафе.
— Да, без сметана — отговори Су Лин.
— Разказах ти за майка си и баща си, сега е твой ред — подкани младежът. — И ти ли като мен си единствено дете?
— Да, баща ми е бил сержант в Корея, където се е запознал с майка ми. Били са женени само от няколко месеца, когато той е загинал в битката при Юдамни.
На Нат му се прииска да се наведе и да й хване ръката.
— Моите съболезнования — рече той.
— Благодаря — отвърна простичко момичето. — Мама решила да се изсели в Щатите, за да се запознаем с баба ми и дядо ми. Но така и не ги открихме. — Този път вече Нат я хвана за ръката. — Била съм съвсем малка, не съм осъзнавала какво става, но мама не се дава току-така. Намерила си работа в химическо чистене „Сторс“ недалеч от книжарницата, собственикът я пуснал да живее над ателието.
— Знам го това химическо чистене — прекъсна я Нат. — Татко си носи ризите само в него, много е доволен и…
— Така е, откакто мама работи там, но се е наложило да жертва всичко, за да ми даде добро образование.
— Явно прилича на моята майка — отбеляза Нат точно когато при тях дойде Марио.
— Всичко наред ли е, господин Картрайт?
— Беше много вкусно, признателен съм ви, Марио — отвърна младежът. — Сега остава само да ми донесете сметката.
— Веднага, господин Картрайт. За нас е чест да посетите заведението ни.
— Благодаря — отвърна Нат, опитвайки се да потули притеснението си.
— Какъв бакшиш му даде, за да ги говори тези неща? — подсмихна се Су Лин, след като съдържателят се отдалечи.
— Десет долара. Никога не ме подвежда.
— Но дали винаги действа? — попита тя.
— О, да, повечето момичета, които съм канил на среща, започват да се събличат още преди да сме се върнали в колата.
— Значи ги водиш всичките тук.
— А, не. Ако очаквам да е авантюра за една нощ, ги водя в „Макдоналдс“, после в мотел, ако е сериозно, ги каня в „Олтнейви Ин“.
— А коя група е за „Марио“? — продължи с въпросите момичето.
— Не мога да ти отговоря — рече Нат, — защото не съм водил тук никого.
— Поласкана съм — отбеляза Су Лин, докато Нат й държеше сакото. На излизане от ресторанта го хвана за ръка. — Всъщност изобщо не си такъв отворко, нали?
— Да, срамежлив съм си — потвърди той. Отправиха се към студентското градче.
— Което не може да се каже за най-заклетия ти враг — Ралф Елиот. — Нат не отвърна нищо. — Тъкмо се запознахме, и ми определи среща.
— Да ти призная, и аз щях да го направя, но ти си тръгна.
— По-скоро избягах — напомни Су Лин. Младежът се извърна към нея и се усмихна. — Но още по-интересното е, че почти не си участвал в бойни действия във Виетнам, а си ни станал герой. — Нат понечи да възрази, но тя добави: — Събира ти се, има-няма, половин час.
— Откъде знаеш? — учуди се той.
— Направих малко проучване, капитан Картрайт, и както се е изразил Стайнбек, установих, че „плаваш из житейското море под лъжовен флаг“. Срещнах този цитат днес — вметна момичето, — не си мисли, че съм кой знае колко начетена. Когато си скочил в хеликоптера, дори не си носел оръжие. Бил си офицер в интендантството и изобщо не е трябвало да бъдеш в машината. Всъщност си е било нарушение да се метнеш без разрешение в хеликоптера, освен това пак без разрешение си скочил и от него. Ако не си го направил, са щели да те изправят пред военен съд, така да знаеш.
— Вярно си е — потвърди Нат, — но не казвай на никого, защото това ще ме лиши от обичайните три момичета на нощ.
Су Лин сложи ръка пред устата си и прихна.
— Аз обаче не спрях дотук, продължих да чета нататък и трябва да отбележа, че след като хеликоптерът се е разбил в джунглата, ти си се държал като истински храбрец. Искало се е доста смелост с разкъсан от снаряда крак да влачиш с носилката онзи клетник, който по-късно е издъхнал — това сигурно е оставило незаличима следа. — Нат не каза нищо. — Извинявай — рече Су Лин, когато навлязоха в студентското градче. — Беше доста нетактично да ти го казвам това последното.
— Признателен съм ти, че си се постарала да откриеш истината — взря се Нат в тъмнокафявите й очи. — Малцина ще си направят този труд.