Джефри Арчър
Синове на съдбата (20)

20.

— Имаш ли някакви предположения? — попита Джими.

— Не, никакви — призна Флечър и погледна крадешком към мястото на главния прокурор, но никой от екипа му не изглеждаше прекалено самоуверен или притеснен.

— Винаги можеш да попиташ професор Ейбрахамс какво мисли — отбеляза Ани.

— Ама той още ли е тук?

— Току-що го видях да снове напред-назад из коридора.

Флечър стана от масата, бутна дървената преграда, отделяща местата за зрителите, и излезе забързано от съдебната зала в просторния мраморен коридор. Погледна в едната, после и в другата посока, ала съгледа професора чак когато навалицата при стълбището за ротондата се раздели — в ъгъла беше седнал изискан на вид мъж, който си записваше нещо в тефтера. Покрай него, без изобщо да го забелязват, минаваха припрени служители на съда и хора, дошли за делата. Флечър отиде притеснен при стареца и загледа как той продължава да пише нещо. Не искаше да го прекъсва, затова изчака професорът да вдигне поглед.

— А, Давънпорт! — възкликна Ейбрахамс и потупа пейката до себе си. — Сядай, де. Както гледам, искаш да ме питаш нещо. Казвай, дано успея да ти помогна.

Младежът седна до него.

— Исках само да попитам защо според вас съдебните заседатели се бавят толкова. Как да го тълкувам?

Професорът си погледна часовника.

— Малко над пет часа — отбеляза той. — Не, лично аз смятам, че не са се забавили много, все пак обсъждат престъпление, за което по закон се предвижда смъртно наказание. Съдебните заседатели обичат да показват, че са взели присърце процеса, освен ако, разбира се, случаят не е съвсем прост и ясен, а нашият не е такъв.

— А каква според вас ще бъде присъдата? — попита разтревожен Флечър.

— Човек никога не може да предвиди какво ще решат съдебните заседатели, Давънпорт: дванайсет подбрани наслуки души, които нямат почти нищо общо помежду си, макар че, мен ако питаш, с едно-две изключения ми се видяха свестни. Е, какъв е следващият ти въпрос?

— Не знам, господин професоре, какъв е следващият ми въпрос.

— Какво ще правиш, ако присъдата не е в твоя полза. — Ейбрахамс помълча-помълча и допълни: — Винаги трябва да си готов за такъв развой на събитията. — Флечър кимна. — Отговорът? Веднага искаш от съдията преразглеждане на присъдата. — Професорът откъсна един от жълтите листове в тефтера и го подаде на своя ученик. — Дано не ти се стори самонадеяно, но съм нахвърлял простичък отговор за всички възможни случаи.

— Включително за присъда, според която клиентката ми е виновна? — възкликна младежът.

— Излишно е да възприемаш толкова черногледо нещата, поне засега. Нека първо се спрем на възможността съдебните заседатели да не достигнат до решение. В средата на втория ред забелязах съдебен заседател, който не погледна нито веднъж обвиняемата, докато тя даваше показания. Но ми направи впечатление, че и ти си видял жената в края на първия ред: сведе очи, когато ти вдигна изгорената дясна ръка на госпожа Кърстен.

— Какво да правя, ако съдът не вземе решение?

— Нищо няма да правиш. Макар и да не е най-блестящият ум в юриспруденцията, съдията в апелативния съд е голям педант, освен това е честен човек и ще поиска от съдебните заседатели да одобрят присъдата с квалифицирано мнозинство.

— Което в нашия щат е десет на два гласа.

— Както и в още четирийсет и три други щата — напомни професорът.

— Но ако те пак не постигнат единодушие и не одобрят присъдата с квалифицирано мнозинство?

— Съдията няма да има друг избор, освен да разпусне съдебните заседатели и да се поинтересува дали главният прокурор ще поиска преразглеждане на делото. Още преди да си попитал, ще ти кажа, че не мога да предвидя как ще постъпи господин Стамп в този случай.

— Както гледам, сте си записали доста неща — отбеляза младежът и се взря в редовете, запълнени с четливия почерк на професора.

— Да, през следващия семестър смятам да включа случая в лекцията за разликата между предумишлено и непредумишлено убийство. За третокурсниците е, значи няма да се затрудниш.

— Дали не трябваше да приема предложението на главния прокурор да се споразумеем за три години затвор?

— Подозирам, че в близко бъдеще ще разберем отговора на този въпрос.

— Много ли грешки направих? — полюбопитства Флечър.

— Е, имаше грешчици — отвърна Ейбрахамс и разлисти бележника.

— Коя беше най-голямата?

— По мое мнение това, че не призова за свидетел лекар, който да опише най-подробно — нещо, което докторите си умират да правят — на какво се дължат синините и отоците по ръцете и краката на госпожа Кърстен. Съдебните заседатели обожават лекарите. Смятат ги за почтени хора, каквито те обикновено са. Но ако задаваш умело въпросите, и те като всички нас са склонни да преувеличават.

Флечър се почувства гузен, задето не се е възползвал от такова очевидно предимство, и съжали, че не се е вслушал в съвета на Ани и не е отишъл по-рано при професора.

— Но ти не се притеснявай, ще се наложи обвинението да преодолее още едно-две препятствия — съдията със сигурност ще приеме молбата ни за спиране на съдебното решение.

— Молбата ни ли? — възкликна младежът.

— Точно така, молбата ни — отвърна тихо професорът. — От доста години не съм се явявал пред съд и сигурно съм поизлязъл от форма, но все пак се надявам да ми разрешиш да ти помагам с този случай.

— Да бъдете мой юридически съветник ли? — не повярва Флечър.

— Да, Давънпорт — потвърди Ейбрахамс, — защото наистина ме убеди в едно: клиентката ти не бива да гние до гроб по затворите.

— Съдебното заседание започва — провикна се някой и гласът му проехтя в коридора.

— Успех, Давънпорт! — допълни професорът. — Още не сме чули решението, но знай, че за второкурсник се справи блестящо.

* * *

Вече наближаваха Кромуел и Нат усети, че Су Лин е все по-притеснена.

— Сигурен ли си, че майка ти ще одобри как съм се облякла? — попита тя и придърпа полата си.

Нат се извърна и погледна възхитен строгото жълто костюмче на младата жена, което само подчертаваше красивото й тяло.

— Ще одобри, ще одобри, къде ще ходи, а баща ми направо ще се прехласне по теб.

Су Лин го стисна по бедрото.

— А как ще се почувства, щом разбере, че съм корейка?

— Ще му напомня, че баща ти е ирландец — отвърна той. — При всички положения цял живот е работил с цифри, няма да му трябва много време, за да разбере колко си ни умна.

— Още можем да се върнем — простена Су Лин. — Хайде да отложим за другата неделя.

— Късно е — възрази младежът. — Пък и не ти ли е хрумвало, че и майка ми и баща ми се притесняват много? Постоянно им повтарям, че съм влюбен до уши в теб.

— Да де, но моята майка направо те боготвори.

— И моята ще боготвори теб.

Момичето мълча, докато Нат не обясни, че наближават предградията на Кромуел.

— Не знам какво да им кажа.

— Престани, Су Лин, няма да се явяваш на изпит.

— Как така няма да се явявам! Това си е точно изпит.

— Ето го и родния ми град! — вметна младежът и след като подкара по главната улица, се опита да се поуспокои. — Като малък си въобразявах, че това е огромен метрополис. Но да ти призная, мислех и Хартфорд за столица на света.

— Кога ще пристигнем? — попита младата жена. Той погледна през прозореца.

— След десетина минути. Но не очаквай палат, живеем в малка къща.

— А ние с майка ми живеем над химическото чистене — напомни Су Лин.

— Точно като Хари Труман — засмя се Нат.

— А виж той колко се издигна — отвърна момичето. Завиха по авеню Сидър.

— Нашата къща е третата вдясно.

— Не можем ли да пообиколим няколко пъти квартала? — примоли се Су Лин. — Нека помисля какво да кажа.

— А, не, никакви обиколки — отсече Нат. — Спомни си как се е държал на първата ви среща преподавателят по статистика в Харвардския университет.

— Да де, но аз не се омъжвам за сина му.

— Не се и съмнявам, че е щял да се съгласи, само и само да те привлече в екипа си.

Младата жена се засмя за пръв път от цял час точно когато Нат спря пред къщата. Той заобиколи забързано автомобила и отвори вратата на Су Лин. Тя слезе и си изтърва обувката в канавката.

— Ох, колко съм непохватна! — заповтаря, докато я обуваше. Нат се засмя и я прегърна.

— Недей, де — възропта момичето. — Ами ако ни види майка ти?

— Дано ни види — отвърна той.

Усмихнат, я хвана за ръката и я поведе по късата алея.

Вратата се отвори много преди да са стигнали пред нея, Сюзан се завтече да ги посрещне. Веднага прегърна Су Лин и възкликна.

— Нат не е преувеличавал. Наистина си много красива!

* * *

Флечър се отправи бавно към съдебната зала, изненадан, че професорът е тръгнал с него. При летящата врата младият адвокат реши, че наставникът му пак ще седне два-три реда зад Ани и Джими, той обаче продължи към предната част на съдебната зала и седна до него. Ани и Джими едвам прикриха изненадата си. Съдебният пристав оповести:

— Всички да станат, влиза съдия Абърнати.

Той зае мястото си, кимна на главния прокурор и после насочи вниманието си към защитника на подсъдимата: за втори път по време на процеса върху лицето му се изписа учудване.

— Виждам, че вече имате помощник, господин Давънпорт. Да впишем ли името в протокола?

Флечър се извърна към професора, който се изправи и заяви:

— Бих желал да го направите, господин съдия.

— Името? — попита Абърнати, сякаш не го е чувал никога през живота си.

— Карл Ейбрахамс, господин съдия.

— Отговаряте ли на изискванията, за да се явите пред съда? — попита тържествено съдията.

— Смятам, че отговарям — потвърди Ейбрахамс. — През 1937 година съм приет за член на адвокатската колегия в щат Кънектикът, макар и да не съм имал честта да се явя пред вас, господин съдия.

— Благодаря ви, господин Ейбрахамс. Стига главният прокурор да не възразява, ще впиша името ви като юридически съветник на господин Давънпорт.

Главният прокурор се изправи, кимна едва доловимо на професора и заяви:

— За мен е чест да бъда в една съдебна зала с консултанта на господин Давънпорт.

— В такъв случай да не губим време и да призовем съдебните заседатели — рече съдията.

Флечър се взря в лицата на седмината мъже и петте жени, заели отново местата си. Професорът му беше казал, че ако някой съдебен заседател погледне в лицето неговата клиентка, това означава, че присъдата ще бъде оправдателна. На младежа му се стори, че двама-трима се извръщат към госпожа Кърстен, но не беше сигурен.

— Стигнахте ли до решение по случая? — попита съдията.

— Не, не успяхме — отговори представителят на съдебните заседатели.

Флечър усети, че дланите му са плувнали в пот дори повече отколкото първия път, когато той се е обърнал към съдебните заседатели. Съдията попита още веднъж:

— Не успяхте ли да вземете решение с квалифицирано мнозинство?

— Не, не успяхме, господин съдия — натърти другият мъж.

— Как смятате, ако разполагате с още време, ще вземете ли единодушно решение?

— Едва ли, господин съдия. През последните три часа се разделихме в мнението си.

— Нямам друг избор, освен да обявя, че заседателите не са стигнали до единодушно решение, и да разпусна съдебния състав. Благодаря ви за участието в процеса.

Обърна се към главния прокурор, но точно тогава се изправи господин Ейбрахамс.

— Дали мога да поискам напътствията ви и да помоля за едно дребно уточнение?

Съдията го погледна озадачен, главният прокурор също се изненада.

— Изгарям от нетърпение да чуя въпроса ви, господин Ейбрахамс.

— Разрешете първо да ви попитам, господин съдия. Прав ли съм да смятам, че ако бъде насрочено повторно гледане на делото, имената на защитниците трябва да се оповестят най-късно до две седмици?

— Такъв е редът, господин Ейбрахамс.

— В такъв случай вероятно ще улесня съда, ако още сега заявя, че при повторно гледане на делото ние с господин Давънпорт отново ще защитаваме обвиняемата.

— Признателен съм ви за дребното уточнение — рече съдията — беше се отърсил от стъписването. — А сега, господин Стамп — обърна се той към главният прокурор, — нека ви попитам дали обвинението смята да възбуди ново дело по случая.

Всички се извърнаха към петимата от екипа на прокурора, които бяха събрали глави и водеха оживен разговор. Абърнати дори не опита да ги прекъсва и подканя. След малко господин Стамп стана на крака.

— Не смятаме, господин съдия, че е в интерес на щата да възбуждаме ново дело.

В съдебната зала се чуха ръкопляскания, а професорът откъсна един от жълтите листове в бележника и го побутна към ученика си. Флечър го погледна, стана и прочете дума по дума написаното.

— При тези обстоятелства, господин съдия, настоявам клиентката ми да бъде пусната незабавно на свобода. — Погледна следващото изречение на професора и прочете и него: — Разрешете да благодаря на господин Стамп и на екипа му за професионализма и съпричастността.

Съдията кимна, а господин Стамп се изправи още веднъж.

— Разрешете и аз да поздравя адвоката и неговия консултант. Те се явяват за пръв път в съдебната зала. Пожелавам на господин Давънпорт успех в неговата, убеден съм, многообещаваща кариера.

Флечър озари Ани с усмивка, а професор Ейбрахамс отново стана от мястото си.

— Възразявам, господин съдия. — Всички се вторачиха в професора. — Лично аз не съм чак толкова убеден в това — допълни той. — Смятам, че има да се свърши много работа, докато това обещание се изпълни.

— Съгласен съм — рече съдия Абърнати.

* * *

— Когато навърших девет години, благодарение на майка си вече знаех два езика и бях готова да се влея в образователната система на Сторс.

— И аз съм започнала там — отбеляза Сюзан.

— Но съвсем малка установих, че ми е по-приятно да боравя с цифри, отколкото с думи. — Майкъл Картрайт кимна с разбиране. — Извадих голям късмет, хобито на учителя ми по математика беше статистиката, той беше запален и по компютрите и смяташе, че в бъдеще те ще играят голяма роля.

— И ние, застрахователите, разчитаме все повече на тях — вметна Майкъл и се зае да пълни лулата си.

— Колко голям е компютърът на застрахователното ви дружество, господин Картрайт? — поинтересува се Су Лин.

— Горе-долу колкото тази стая.

— Следващото поколение студенти ще работят с компютри колкото плота на банките в аудиториите, по-следващото пък ще ги държат в дланта си.

— Нима наистина смяташ, че е възможно? — изуми се Сюзан.

— Техниката се развива с шеметна скорост, търсенето ще расте все повече и затова и цената ще пада. Стане ли това, компютрите ще се превърнат в онова, което телефонът и телевизорът са били през петдесетте и шейсетте години, ще ги притежават все повече хора.

— Но някои компютри ще си останат обемисти, нали? — попита Майкъл. — Така де, застрахователното ни дружество има четирийсет хиляди клиенти.

— Не е задължително — отвърна младата жена. — Компютърът, пратил първия човек на Луната, е бил по-голям от вашата къща, но ние ще доживеем да видим как на Марс каца космическа сонда, направлявана от компютър с размерите на тази маса.

— С размерите на масата ли? — повтори Сюзан и се опита да си го представи.

— Силиконовата долина в Калифорния се е превърнала в люпилня на нови технологии. „Ай Би Ем“ и „Хюлет Пакард“ вече се убеждават, че и последните модели остаряват за няколко месеца, които вероятно ще станат седмици, когато и японците се впуснат в надпреварата.

— А как фирми като моята ще издържат на такова лудешко темпо? — притесни се Майкъл.

— Просто ще сменяте компютрите толкова често, както и автомобилите, и в обозримо бъдеще ще можете да носите в малкото си джобче най-подробни сведения за всички свои клиенти.

— Повтарям, в момента имаме четирийсет хиляди клиенти — натърти мъжът.

— И двеста хиляди да имате, господин Картрайт, няма страшно — работа ще ви върши и компютърче колкото дланта ви.

— Помислете само за последиците! — възкликна Сюзан.

— Те са много вълнуващи, госпожо Картрайт — изтъкна Су Лин. Замълча и се изчерви. — Извинявайте, поувлякох се с дърдоренето.

— Няма такова нещо! — рече другата жена. — Наистина е много интересно, макар да се надявах да те поразпитам за Корея, държава, в която винаги съм мечтала да отида. Дано въпросът не ти се стори нелеп, но на кого приличате повече — на китайците или на японците?

— Не приличаме нито на едните, нито на другите — обясни Су Лин. — Различаваме се от тях точно както руснаците от италианците. Първоначално корейците са били племенен народ, появил се още през II век.

* * *

— Само като си помисля! А аз ги предупредих, че си ни притеснителна — рече Нат вечерта, докато си лягаше до нея.

— Извинявай — отвърна Су Лин. — Престъпих златното правило на майка ми.

— И какво гласи то?

— Когато се срещат двама души, разговорът трябва да бъде поделен поравно, когато разговарящите са трима, на теб се падат трийсет и три на сто от разговора, ако пък сте четирима, ти се полага една четвърт. А аз дрънках близо деветдесет на сто от времето. — Тя замълча, сетне добави: — Ще си умра от срам! Държах се безобразно, и аз не знам какво ме прихвана. Бях ужасно притеснена. Сигурна съм, сега не искат и да помислят, че ще им ставам снаха.

Нат се засмя.

— Много те харесаха — увери я той. — Баща ми беше очарован от познанията ти за компютрите, майка ми — от корейските обичаи, макар че ти не й спомена какво става в Корея, ако едно момиче приеме поканата да пие чай с родителите на ухажора си.

— Това не важи за американците първо поколение като мен.

— Ходиш с къса пола и розово червило — каза Нат и взе червилото на Су Лин.

— Не знаех, че си слагаш червило. Това да не ти е поредният навик, останал от Виетнам?

— Да, слагам си, но само при нощни набези. А сега легни по корем.

— Да легна по корем ли?

— Да — отсече твърдо той. — Мислех, че корейките са много покорни. Хайде, обръщай се!

Тя залепи лице до възглавницата.

— Какво още ще заповядате, капитан Картрайт?

— Да си съблечеш нощницата, цветенце.

— Всички ли млади американки са подложени на това още на втората среща?

— Събличай нощницата, де!

— Слушам, капитане! — Тя смъкна бавно през главата бялата копринена нощница и я метна на пода. — Сега какво? — попита. — Ще ме биеш ли?

— Не, това ще стане чак на третата среща. Сега ще те питам нещо.

Нат изписа с червилото върху Мургавата й кожа шест думи, следвани от въпросителна.

— Какво написа, капитан Картрайт?

— Виж сама.

Су Лин стана от леглото и погледна през рамо голямото огледало. След малко върху лицето й грейна усмивка. Младата жена се обърна и видя, че Нат се е проснал възнак на леглото и държи червилото високо над главата си. Отиде бавно при него, грабна червилото, взря се в широките му рамене и написа: „ДА!“