Джефри Арчър
Синове на съдбата (14)

14.

Още преди лейтенант Нат Картрайт да е пристигнал в Сайгон, името му вече бе написано върху табелката на малкия кабинет в щаба. Той бързо разбра, че по време на цялата си служба ще седи зад бюро и няма да му разрешат дори да види къде е предната линия. Когато частта му бе прехвърлена във Виетнам, той не замина с останалите на бойното поле, а бе пратен направо в службата за материално-техническо обезпечение. Заповедите на полковник Тремлет очевидно го бяха изпреварили.

Нат се водеше нещо като интендант, заради което началниците го отрупваха с какви ли не книжа, а подчинените се престараваха в изпълнението на нарежданията му. Сякаш всички бяха замесени в заговора — заговор Нат да прекарва цялото време в попълването на формуляри за най-различни неща, като се почне от консерви зрял боб и се стигне до хеликоптери „Чинук“. Всяка седмица в столицата със самолет пристигаха седемстотин двайсет и два тона провизии и оборудване и Нат имаше задължението те да бъдат доставени на предната линия. Всеки месец разпределяше общо девет хиляди артикула. И всичко освен самия той пристигаше по предназначение. Накрая Нат се видя принуден да прибегне до хитрост — преспа с Моли, секретарка на командващия, не след дълго обаче установи, че макар и да притежава завидни умения в невъоръжените схватки, тя няма никакво влияние над шефа си.

Тръгваше си все по-късно от кабинета и по едно време дори се чудеше дали изобщо е в чужда държава. Какво можеше да докаже, че изобщо е напускал Щатите, при положение че обядваше сандвич „Биг Мак“ с кока-кола, вечеряше пиле на „Кентъки Фрайд Чикън“ с бира „Будвайзер“ и гледаше в спалните помещения за офицери новините по Ей Би Си и блудкави сериали?

Направи няколко плахи опита да отиде при полка си на предната линия, ала бързо се убеди, че полковник Тремлет има влияние навсякъде: молбите му се връщаха само след месец обратно върху писалището с клеймо: „Отказ. След един месец можете да подадете нова молба.“

И да поискаше среща с някого от щабните офицери, с когото да обсъди въпроса, го пращаха най-много при някой майор. Всеки път той бе различен и неизменно го убеждаваше в продължение на половин час колко добре се справя в интендантството. Бойното му досие бе най-тънкото в Сайгон.

Малко по малко започна да осъзнава, че „принципното му поведение“ не се е увенчало с нищо. След месец Том щеше да започне втори курс в Йейлския университет, а с какво можеше да се похвали Нат за усилията си освен с късата си подстрижка и с поверителната информация от колко точно кламера месечно има нужда войската във Виетнам?

Тъкмо седеше в кабинета си и се готвеше да посрещне следващата партида новобранци, които трябваше да пристигнат в понеделник, когато всичко това се промени.

Още от сутринта до късно вечерта се беше занимавал с разквартируването, облеклото и пътните листове. Върху повечето документи бе сложил печат „Спешно“: командващият държеше да се запознае най-подробно с пълната документация на новопристигналите части още преди самолетите да са ги разтоварили в Сайгон. Нат не бе усетил кога е замръкнал — след като попълни и последния формуляр, реши да занесе документите в кабинета на началника „Личен състав“ и да хапне нещо в офицерската столова.

Докато минаваше покрай щаба, се ядоса: само си беше губил времето с това обучение във Форт Дикс и Форт Бенинг. Макар да наближаваше осем часът, в щаба имаше десетина души, някои от които Нат познаваше: говореха по телефона или осъвременяваха голяма карта на Северен Виетнам с нанесени на нея бойни действия.

На връщане от „Личен състав“ се отби отново в щаба да види дали някой не се е освободил — не му се вечеряше сам. Чу съобщенията за придвижването на Петстотин и трети въздушнодесантен полк от Втори батальон. Ако това не беше неговият полк, Нат щеше да се измъкне незабелязано и да отиде сам в столовата. Втори батальон се бил натъкнал на масиран артилерийски обстрел и за да не понася повече жертви, се бил изтеглил на завзетия от виетнамците северен бряг на река Дин. Червеният телефон върху писалището пред Нат се раззвъня на пожар. Той дори не трепна.

— Не стойте като истукан, лейтенанте, вдигнете и вижте какво искат — нареди му един от щабните офицери.

Той веднага се подчини.

— Помощ, помощ, тук капитан Тайлър, чувате ли ме?

— Да, капитане, тук е лейтенант Картрайт. С какво можем да помогнем?

— Взводът ми попадна в засада точно над река Дин, квадрат четирийсет и втори на югоизток и седемдесет и първи на север, североизток. Пратете хеликоптери с пълно медицинско оборудване. С мен има още деветдесет и шестима мъже, единайсет са извън строя, трима загинали, осем ранени.

Един от щабните сержанти затвори другия телефон.

— Как да поискам спешна помощ? — попита Нат.

— Свържете се с база „Кос“ на летище „Айзенхауер“. Използвайте белия телефон и съобщете на дежурния офицер местонахождението на взвода.

Нат грабна слушалката на белия апарат, отговори сънен глас.

— Обажда се лейтенант Картрайт. Имаме искане за незабавна помощ. Два взвода, попаднали в засада на северния бряг на река Дин, местонахождение върху картата четирийсет и втори квадрат югоизток и седемдесет и първи север, североизток.

— Предайте, че след пет минути излитаме — каза мъжът — вече се беше разсънил.

— Мога ли да участвам и аз? — попита Нат, като обхвана с длан слушалката — очакваше да чуе неизбежния отказ.

— Имате ли право да летите с хеликоптер?

— Да — излъга той.

— А скачали ли сте с парашут?

— Минал съм подготовка във Форт Бенинг, имам шестнайсет скока от сто и осемдесет метра, пък и това е моят полк.

— Тогава нямам нищо против, лейтенанте, стига да се явите навреме.

Нат затвори белия телефон и се върна при червения.

— Тръгват, капитане — беше единственото, което каза. Изскочи от щаба и хукна презглава към паркинга. Зад волана на един от джиповете дремеше дежурен ефрейтор. Нат се метна на седалката до него, натисна с все сила с длан клаксона и нареди:

— До пет минути да сме в база „Кос“.

— Но тя е на около шест-седем километра оттук, лейтенанте — възропта шофьорът.

— В такъв случай трябва да побързаш, ефрейторе — изкрещя Нат.

Шофьорът включи двигателя и изхвърча със запалени фарове от паркинга, като държеше с едната ръка волана, а с другата натискаше клаксона.

— По-бързо, по-бързо — току повтаряше Нат, а хората, останали и след вечерния час по улиците на Сайгон, отскачаха заедно с някоя и друга подплашена кокошка.

След три минути Нат зърна на летището отпред десетина хеликоптера, витлата на някои вече се въртяха.

— Дай газ! — повтори той.

— Няма повече накъде, лейтенанте — отвърна ефрейторът, когато пред тях изникна порталът на летището.

Нат пак започна да брои: вече се въртяха витлата на седем от хеликоптерите.

— Ох, да му се не види — изруга той, забелязал, че първият излита.

Джипът удари скърцащи спирачки пред портала, където дежурният от военна полиция им поиска документите.

— След по-малко от минута трябва да бъда на един от тези хеликоптери — провикна се Нат, докато му ги показваше. — Не може ли по-чевръсто?

— Просто си върша работата, лейтенанте — отвърна полицаят.

След като той им провери личните карти, Нат посочи хеликоптер, чието витло още не се въртеше, и ефрейторът се стрелна с джипа към него. Закова пред отворената врата. Пилотът погледна надолу и се усмихна.

— За малко да ни изпуснеш, лейтенанте — рече той. — Качвай се, де!

Вертолетът се извиси във въздуха още преди Нат да е пристегнал предпазния колан.

— Какво искаш да чуеш по-напред, лошата новина или лошата новина? — попита пилотът.

— Казвай, де!

— При извънредна ситуация има едно правило. Който е излетял последен, се приземява пръв на вражеска територия.

— А лошата новина?

* * *

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита Джими. Джоана се обърна и погледна мъжа, донесъл й през последната година щастие, за каквото тя не бе и мечтала.

— Ако в деня на дипломирането си ми зададеш същия въпрос, първокурснико, отговорът ще бъде „да“, но днес е „не“.

— Защо? Какво толкова ще се промени за година-две?

— Ще бъдеш малко по-стар и да се надяваме, малко по-мъдър — усмихна се Джоана. — Аз съм на двайсет и пет години, а ти още не си навършил и двайсет.

— И какво от това? Нали искаме да прекараме заедно остатъка от живота си?

— Да де, но може и да не си на същото мнение, когато аз стана на петдесет, а ти бъдеш на четирийсет и пет.

— Не си наясно с нещата — прекъсна я Джими. — На петдесет ти ще бъдеш в разцвета на силите си, а аз ще съм грохнал старец, затова ме взимай, докато още имам някакви силици.

Джоана прихна.

— В такъв случай ще се наложи да си изкарам карта за влака до Ню Йорк — нямам намерение да те изпускам от поглед.

— Ще те чакам на гарата, първокурснико, но докато ме няма, се надявам да излизаш и с други жени. После, ако след дипломирането си пак изпитваш същото към мен, на драго сърце ще приема предложението ти — добави тя точно когато иззвъня будилникът.

— Майко мила! — възкликна Джими и изскочи като тапа от леглото. — Нека пръв вляза в банята — в девет имам лекция, а дори не знам за какво е.

— За Наполеон и влиянието му върху развитието на американското законодателство — поясни Джоана.

— Нали каза, че законодателството ни е повлияно най-вече от римляните и англичаните?

— Голям всезнайко си, първокурснико, но няма да е зле да дойдеш на лекцията ми в девет часа, ако искаш да разбереш защо. Между другото, ще направиш ли за мен две неща?

— Само две ли? — възкликна Джими и пусна душа.

— Ще престанеш ли по време на лекции да ме зяпаш като пребито пале?

Момчето надзърна иззад вратата на банята.

— Не, няма да престана — каза Джими и загледа как тя си съблича нощницата. — Какво е второто?

— Поне да се преструваш, че слушаш лекцията, и може би от време на време да си водиш записки?

— Защо да си давам този труд, при положение че именно ти оценяваш писмените ми работи?

— Защото няма да останеш доволен от оценката, която съм сложила на последното ти творение — отвърна Джоана и дойде при него под душа.

— Виж ти! Пък аз се надявах да оцениш с отличен този мой шедьовър — отвърна младежът и се зае да сапунисва гърдите й.

— Случайно да помниш кой е имал най-силно влияние върху Наполеон?

— Жозефина — отговори без колебание Джими.

— Това би могло дори да е верният отговор, но в есето си написал друго.

Той се дръпна от душа и взе хавлиената кърпа.

— И какво съм написал? — попита, след като се извърна с лице към нея.

— Джоана.

* * *

След броени минути и дванайсетте хеликоптера се понесоха, подредени във формата на буквата Л. Нат погледна към двамата стрелци отзад, вторачени в черното безоблачно небе. Сложи си слушалките — да чуе лейтенанта, ръководещ отряда.

— Тук „Кос едно“, след четири минути напускаме нашето въздушно пространство, точно от запад очаквам вражески огън.

Нат усети, че слуша с изопнат гръб младичкия пилот. Погледна през страничния прозорец към звездите, каквито не можеш да видиш в Америка. Вече наближаваха вражеската линия и Нат почувства, че сърцето му бие като обезумяло. Най-сетне участваше в тая проклета война. Изненада се само, че не изпитва страх. Може би той щеше да се появи по-нататък.

— Навлизаме във вражеска територия — оповести пилотът така, сякаш прекосяваха оживен път. — Чувате ли ме на земята?

Линията запука, сетне някой каза:

— Чувам те, „Кос едно“, къде се намирате?

Нат позна провлачения южняшки говор на капитан Дик Тайлър.

— На около седемдесет километра южно от вас.

— Чакаме ви след четвърт час.

— Прието. Ще ни видите в последния момент, угасили сме светлините по корпуса.

— Добре — чу се същият провлачен говор.

— Намерихте ли къде да кацнем?

— На хребета долу има равна полянка — отговори Тайлър, — тя обаче ще побере най-много един хеликоптер, освен това в тоя дъжд, да не говорим пък за калта, ще ви бъде адски трудно да кацнете.

— Къде точно се намирате?

— Пак на същото място северно от река Дин. — Известно време Тайлър мълча. — Почти сигурен съм, че виетнамците са тръгнали да прекосяват реката.

— Колко души сте?

— Седемдесет и осем.

Нат знаеше, че два взвода правят деветдесет и шест души.

— И колко трупа? — попита пилотът, все едно се интересуваше колко яйца иска капитанът за закуска.

— Осемнайсет.

— Добре, бъдете готови да качите във всеки хеликоптер по шестима бойци и два трупа. Веднага щом ме видиш, се мятай на борда.

— Ще бъдем готови — отвърна капитанът. — Колко показва твоят часовник?

— Осем и трийсет и три — уточни пилотът.

— В осем и четирийсет и осем ще изстрелям червена сигнална ракета.

— Осем и четирийсет и осем, една червена сигнална ракета — повтори пилотът. — Прието. Изключвам.

Нат беше изненадан колко спокоен е — само след двайсетина минути и той, и вторият пилот, и стрелците отзад можеха да са мъртви. Но полковник Тремлет често му беше повтарял, че не храбреците, а спокойните мъже обикновено спасяват човешкия живот. Следващия четвърт час всички мълчаха. Нат имаше време да обмисли решението, което е взел: дали и той щеше да е мъртъв след двайсет минути?

После изживя петнайсетте най-дълги минути в живота си — не откъсваше очи от непроходимата джунгла, осветена само от нащърбената месечина. Радиостанцията мълчеше. Нат се извърна към стрелците в дъното на вертолета точно когато той се понесе току над дърветата. Момчетата вече стискаха оръжието с пръст върху спусъка и внимаваха отнякъде да не изникне опасност. Нат се беше загледал през страничния прозорец, когато най-неочаквано високо в небето блесна червена сигнална ракета. Волю-неволю си помисли, че точно в този миг е могъл да пие кафе в столовата.

— Тук „Кос едно“ — обади се пилотът и наруши мълчанието по радиостанцията. — Не включвайте светлините отдолу на корпуса, докато до срещата не останат трийсет секунди. И не забравяйте, аз ще се приземя пръв.

Пред пилотската кабина се стрелна сноп зелени трасиращи куршуми, стрелците веднага отговориха на огъня.

— Виетнамците ни надушиха — рече отсечено пилотът. Гмурна се с хеликоптера вдясно и Нат за пръв път зърна неприятеля. Виетнамците напредваха нагоре по хълма, само на неколкостотин метра от мястото, където вертолетът щеше да опита да кацне.

* * *

Флечър прочете във „Вашингтон Поуст“ статията за героичната случка, запленила въображението на американците във война, за която никой не искаше и да знае. Седемдесет и осем пехотинци, попаднали в засада в джунглата в Северен Виетнам и обкръжени от враг, който ги превъзхождал значително по численост, били спасени от отряд хеликоптери, прелетели над опасния терен и не успели да кацнат заради вражеския огън. Флечър разгледа внимателно подробната рисунка на страницата отсреща. Лейтенант Чък Филипс, командир на отряда, се снишил пръв и спасил десетина хванати като в капан бойци. По време на спасителната операция прелетял с вертолета само на няколко метра над земята. Така и не забелязал, че докато маневрирал и после се извисявал, за да направи място на втория хеликоптер, друг офицер — лейтенант Картрайт, скочил от управляваната от него машина.

Сред труповете в третия хеликоптер било и тялото на командващия — капитан Дик Тайлър. Лейтенант Картрайт поел незабавно командването и започнал да направлява контранастъплението, като същевременно координирал спасяването на другите бойци. Останал последен на бойното поле и се качил след всички на дванайсетия хеликоптер. Всички дванайсет машини се отправили обратно към Сайгон, но на летище „Айзенхауер“ кацнали само единайсет.

Бригаден генерал Хейуорд веднага изпратил втори спасителен отряд: същите единайсет пилоти заедно с екипажите настояли да се върнат, за да намерят изчезналия вертолет, но макар че многократно навлизали във вражеска територия, така и не открили и следа от него. По-късно Хейуорд описал Нат Картрайт, който при мобилизирането си бил първокурсник в Университета на щат Кънектикът и който бил зарязал следването, за да се запише доброволец, — като пример за подражание на всички американци и като човек, който по думите на Линкълн е „проявил висша степен на родолюбие“. „Ще го открием жив или мъртъв“, се зарекъл бригаден генерал Хейуорд.

Флечър се натъкна на дописка, от която научи, че Нат Картрайт е роден на същия ден, в същия град и същата болница като него, и от този ден нататък не пропускаше вестникарска статия, където се споменаваше името му.

* * *

Нат скочи от първия хеликоптер, увиснал на няколко метра от земята. Помогна на капитан Тайлър да насочи първата група към вертолета, по чийто нос се сипеше градушка от куршуми и снаряди.

— Ти поеми нещата тук — заръча Тайлър, — а аз ще се върна и ще организирам хората си. Ще ти ги пращам на групи от по петима-шестима.

— Върви! — изкрещя Нат точно когато първият хеликоптер се гмурна вляво и се извиси в небето.

Приближи се и вторият вертолет и макар и под постоянен обстрел, Нат помогна спокойно на следващата група бойци да се качат. Погледна към подножието на хълма и видя, че Дик Тайлър отбива набезите на противника и същевременно дава заповед следващата група да отиде при Нат. Когато Нат се обърна, над малкото квадратче разкаляна пръст вече се снишаваше третият хеликоптер. Покрай него притичаха един щабен сержант и петима редници, които започнаха да се качват в кабината.

— Мамка му! — изруга щабният сержант, който се бе извърнал назад. — Улучиха капитана.

Нат също погледна натам и видя, че Тайлър се е проснал ничком в калта и двама редници го вдигат, а после го носят към чакащия хеликоптер.

— Поемете командването тук, сержанте! — провикна се той и хукна към билото.

Грабна картечницата на капитана, залегна и започна да стреля по настъпващия противник. Криво-ляво успя да подбере още шестима бойци, които изтичаха горе при четвъртия хеликоптер. Стоя на хребета някакви си двайсетина минути: опитваше се да изтласка напредващия враг, макар че редниците ставаха все по-малко и по-малко: Нат продължи да ги изпраща на групички при следващия вертолет.

Последните шестима мъже на билото не се изтеглиха, докато не видяха, че се снижава и последният, дванайсети вертолет. Когато накрая и Нат се обърна и хукна към него, в крака го уцели куршум. Знаеше, че би трябвало да усети болка, това обаче не му попречи да тича презглава, както не бе бягал никога дотогава. Без да престава да стреля, стигна при отворената врата на хеликоптера, откъдето сержантът му извика:

— Мятай се бързо, да го вземат мътните!

— Добре ли си? — попита пилотът.

— Май да — простена Нат и видя, че се е проснал върху трупа на редник.

— Така е в армията, човек не може да е сигурен дали е жив или мъртъв — добави той. — С повечко късмет и попътен вятър ще се приберем тъкмо за закуска.

Нат се взря в тялото на войника, който допреди няколко мига бе стоял до него. Ако не друго, близките му поне щяха да го погребат като хората, вместо да получат съобщение, че той е зарязан да издъхне на безмилостната чужда земя.

— Божичко, ами сега! — възкликна пилотът.

— Някакъв проблем ли има? — успя да изрече Нат.

— Би могло да се каже. Горивото ни изтича, ония копелдаци явно са улучили резервоара.

— А аз си мислех, че резервоарите са два — рече Нат.

— С какво според теб съм стигнал дотук?

Пилотът почука по горивомера, сетне провери и показателя на километрите. Мигащата червена светлинка показваше, че след има-няма петдесетина километра ще се наложи да се приземят аварийно. Мъжът се извърна и погледна Нат, който още лежеше върху мъртвия войник.

— Трябва да намеря къде да кацнем.

Нат се взря през отворената врата, но не видя друго освен непроходима гора, разпростряла се докъдето поглед стига.

Пилотът включи всички светлини и затърси сред дърветата голо място. Нат усети как хеликоптерът се разтриса.

— Приземявам се — съобщи пилотът съвсем спокойно, както се бе държал по време на цялата операция. — Както е тръгнало, май ще поотложим закуската.

— Там вдясно — изкрещя Нат, съгледал насред гората полянка.

— Видях я — отвърна пилотът и се опита да завие натам, но тритонният звяр продължи право напред. — Щем не щем, се приземяваме.

Витлата се въртяха все по-бавно, по едно време на Нат му се стори, че хеликоптерът се плъзга. Сети се за майка си и го загриза съвестта, задето не е отговорил на последното й писмо, после и за баща си, който щеше да се гордее с него, след това и за Том и как той е спечелил изборите за студентския съвет в Йейлския университет — дали след време щеше да стане негов председател? Спомни си и Ребека, която още обичаше и сигурно щеше да обича винаги. Вкопчи се във вратата и изведнъж се почувства съвсем млад: все пак беше само на деветнайсет. След време щеше да разбере, че пилотът на хеликоптера, известен като „Кос дванайсет“, е бил само една година по-голям от него.

Витлата спряха, машината се заплъзга тихо към дърветата.

— Ако случайно не се видим отново — обади се щабният сержант, — се казвам Спек Форман, за мен беше чест да се запознаем.

Стиснаха си ръцете, както правим в края на всяка игра.

* * *

Флечър се взря в снимката на Нат, поместена на първата страница на „Ню Йорк Таймс“, точно под изписаното с големи букви заглавие „АМЕРИКАНСКИ ГЕРОЙ“. Човек, отишъл в армията веднага след като е получил призовката, макар и да е могъл да посочи цели три причини и да поиска отлагане на военната служба. Бил е повишен в лейтенант и по-късно, като офицер в интендантството, е поел командването на операция по спасяването на взвод, озовал се в засада на брега на река Дин, завзет от неприятеля. Явно никой не можеше да обясни какво е търсел офицер от интендантството в хеликоптер по време на операция на предната линия.

Флечър знаеше, че до края на живота си ще се пита какво решение е щял да вземе, ако и той е получел кафяв плик с призовка, въпрос, на който можеха да отговорят единствено онези, преминали през такова изпитание. Но дори Джими беше съгласен, че лейтенант Картрайт очевидно е невероятен човек.

— Ако това се беше случило една седмица преди гласуването — каза той на Флечър, — сигурно щеше да победиш Том Ръсел — всичко е въпрос на време.

— Не, нямаше да го победя — отсече Флечър.

— Защо? — учуди се другото момче.

— Точно това е най-странното. Оказа се, че Нат е най-добрият приятел на Том.

* * *

Отрядът от единайсет хеликоптера се върна да търси безследно изчезналите, но след седмица единственото, което откри, бяха останките от машина, очевидно взривила се в мига, когато е докоснала върхарите на дърветата. Бяха разпознати и три трупа, единият от които на пилота — лейтенант Карл Мулд, но въпреки че районът бе претърсен педя по педя, лейтенант Картрайт и щабен сержант Спек Форман сякаш бяха изчезнали вдън земя.

Съветникът по национална сигурност Хенри Кисинджър призова американците да скърбят и да почетат мъжете, превърнали се в олицетворение на смелостта, която проявява всеки войник, сражаващ се на фронта.

— Беше излишно да ни призовава да скърбим — отбеляза Флечър.

— Защо? — възкликна Джими.

— Защото Картрайт още е жив.

— Ти пък откъде си толкова сигурен?

— Не мога да ти кажа, но от мен да го знаеш: Картрайт е жив — отговори Флечър.

* * *

Нат не помнеше кога са се врязали в дърветата и той е изхвърчал от хеликоптера. Когато дойде на себе си, усети, че прежурящото слънце напича изпръхналото му лице. Лежеше и се питаше къде ли се намира, после изневиделица си спомни онзи зареден с напрежение час.

Макар и да не беше сигурен, че има Бог, отправи кратка молитва. После вдигна дясната си ръка. Движеше се както всички ръце, затова Нат размърда и пръстите — и петте си бяха на мястото. Свали дясната си ръка и вдигна лявата. Тя също се подчини на съобщението, пратено от мозъка, Нат отново размърда пръсти — откликнаха и петте. Отпусна и тази ръка и зачака. Вдигна бавно десния си крак, повтори упражнението с пръстите. Свали го, вдигна и левия и чак тогава усети болка.

Огледа се и долепи длани до земята. Отново отправи молитва, подпря се и с триста мъки се надигна. Изчака малко с надеждата дърветата да спрат да се въртят и се опита да се изправи. Пристъпи плахо първо с единия, сетне и с другия крак, като малко дете, което прохожда, и се опита да се придвижи. Да, да, да! Слава Богу! След това отново усети болката, сякаш допреди миг е бил под упойка.

Свлече се на колене и огледа левия си прасец, пронизан от куршума. По раната пъплеха мравки — нехаеха, че човекът май се мисли за жив. Нат доста дълго ги маха една по една, сетне превърза крака си с ръкава на куртката. Вдигна очи и видя, че слънцето отстъпва към баирите. Разполагаше със съвсем малко време, за да провери дали някой от колегите му е оживял.

Завъртя се кръгом и забеляза, че от гората се вие дим. Закуцука натам и се изповръща, препънал се о овъгления труп на младичкия пилот, чието име не знаеше — куртката му висеше от един клон. Разбра чия е единствено по лейтенантските нашивки върху пагоните. Реши да го погребе по-късно — сега се надпреварваше със слънцето. Точно тогава чу стоновете.

— Къде си? — изкрещя колкото му глас държи. Стенанието стана малко по-силно. Нат се завъртя и видя едрото тяло на щабен сержант Форман, заклещено сред клонаците само на няколко метра от разбития хеликоптер. Приближи се още малко, стоновете станаха още по-силни.

— Чуваш ли ме? — попита Нат.

Докато сваляше сержанта на земята, той само отвори и затвори очи. Чу се да казва:

— Не се притеснявай, ще те върна у дома.

Прозвуча така, сякаш го е изрекъл школски герой от комикс. Нат откачи от колана на сержанта компаса, погледна към слънцето и видя предмета — беше се закачил на дърветата. Би дал всичко, само и само да го свали. Дотътри се до ствола на дървото. Подскочи със сетни сили на един крак, хвана един от клоните и го дръпна с надеждата предметът да се откачи. Тъкмо да се откаже, когато той се смъкна с два-три сантиметра. Нат разтресе още по-силно клона — предметът пак се плъзна надолу и най-неочаквано, изневиделица се свлече на земята. Щеше да падне върху главата на Нат, ако той не се беше проснал на земята. Не можеше да отскочи.

Почина си малко, после повдигна бавно щабния сержант и го положи внимателно върху носилката. Остави я на земята и загледа как слънцето се скрива зад най-високото дърво: за днес бе изпълнило своя дълг по тези земи.

Нат беше чел някъде как след автомобилна катастрофа една майка спасила детето си, като цяла нощ му говорела. И той говори чак до заранта на щабния сержант.

* * *

Докато четеше, Флечър направо не можеше да повярва, че с помощта на местни селяни лейтенант Нат Картрайт е влачил носилката от село на село триста трийсет и осем километра и е гледал цели седемнайсет пъти как слънцето изгрява и залязва, докато накрая е стигнал предградията на Сайгон, където двамата мъже били откарани по спешност в най-близката военнополева болница.

След три дни щабен сержант Спек Форман издъхнал — така и не разбрал как се казва лейтенантът, който го бил спасил и който сега се борел за живота си.

Флечър не пропускаше нищо, свързано с лейтенант Картрайт — не се и съмняваше, че той ще оживее.

Една седмица по-късно откарали със самолет Нат в базата „Зама“ в Япония, където го оперирали, за да му спасят крака. След месец му разрешили да се върне в Щатите и го настанили във военна болница „Уолтър Рийд“ във Вашингтон, където той да се възстанови напълно.

След това Флечър видя Нат Картрайт на първа страница на „Ню Йорк Таймс“ — той се ръкуваше с президента Джонсън в розовата градина в Белия дом.

Беше удостоен с орден „За храброст“.