Джефри Арчър
Синове на съдбата (23)

23.

Нат се обърна и загледан в Су Лин, която вървеше бавно към него, си спомни деня, когато се запознаха. Беше я гонил надолу по хълма и когато тя се бе извърнала, бе останал без дъх.

— Голям късметлия си, ще знаеш! — пошушна Том.

— Съсредоточи се върху задачата си. Между другото, къде е халката?

— Халката ли? Каква халка? — Нат се извърна и изгледа кума на кръв. — Ох, да му се не види, знаех си аз, че трябва да взема нещо — изшушука припряно приятелят му. — Задръж малко, ще изтичам да я потърся у нас.

— Ти какво искаш, да те удуша с голи ръце ли? — ухили се Нат.

— Да, ако обичаш — отвърна другият младеж, захласнат по Су Лин, която вървеше към тях. — Нека тя бъде последният ми спомен от тленния свят.

Нат насочи вниманието си към младоженката, озарила го със същата усмивка, както в деня на първата им среща на входа на кафенето. Тя пристъпи и понавела глава, застана до него в очакване отчето да започне венчавката. Нат се сети за решението, което са взели в деня, след като загуби изборите, и си даде сметка, че никога няма да съжалява за него. Защо да пречи на професионалното израстване на Су Лин, колкото за да се опита да спечели отново изборите — не беше изключено отново да не успее. Мисълта, че през първата седмица на следващия семестър пак ще организира кампания, заради която ще моли Су Лин да го чака още една година, ако и този път се провали, разсея и последните му съмнения: той знаеше какво да направи. Свещеникът се извърна към паството.

— Скъпи братя и сестри…

Когато Су Лин обясни на професор Мълдън, че ще се омъжва и че бъдещият й съпруг следва в Университета на щат Кънектикът, той веднага предложи Нат да се прехвърли в Харвард и да вземе там бакалавърска степен. Вече знаеха, че е воювал във Виетнам и е пожънал големи успехи в лекоатлетическия отбор, но натежаха най-вече оценките му. В приемната комисия в Харвардския университет се изненадаха, че Нат не е постъпил в Йейл: бяха наясно, че няма да се налага да носят на гръб съпруга на Су Лин.

— Взимаш ли тази жена за законна съпруга?

На Нат му идеше да изкрещи: „Да.“ Но вместо това промълви тихичко: — Да.

— Взимаш ли този мъж за свой законен съпруг?

— Да — отвърна и Су Лин, все така навела глава.

— Можеш да целунеш младоженката — подкани отчето.

— Имаше предвид мен — намеси се Том и пристъпи напред.

Нат прегърна Су Лин и я целуна, като междувременно вдигна крак и изрита приятеля си по пищяла.

— Така значи! Това ли заслужих за всички жертви, които съм правил през годините? Е, поне дочаках и на мен да ми дойде редът.

Нат се извърна рязко, прегърна Том и го притисна до себе си, а всички в църквата избухнаха в смях.

„Том се оказа прав“ — помисли си той. Макар да бе убеден, че ако Нат се яви повторно, ще удържи съкрушителна победа, приятелят му дори не го укори, задето не е подал искане резултатите от изборите да се отменят. А на другата сутрин господин Ръсел се беше обадил на Нат и му беше предложил сватбената гощавка да бъде у тях. Как ли щеше да им се отплати?

— Мисли му отсега! — рече Том. — Веднага щом завършиш икономика в Харвардския институт, татко очаква да постъпиш при него в банката като стажант.

— Нищо чудно това да се окаже най-доброто предложение, което съм получил — усмихна се Нат.

Младоженците се извърнаха към близките и приятелите си. Сюзан не се и опита да прикрие сълзите, Майкъл пък грееше от гордост. Майката на Су Лин пристъпи напред и им направи снимка в първия миг, след като са се венчали.

Нат не помнеше от сватбената гощавка кажи-речи нищо, освен че господин и госпожа Ръсел надали са щели да направят повече и за родния си син. Той обикаляше от маса на маса и благодареше най-вече на онези, които бяха пристигнали отдалеч. Чак когато чу как среброто звънти о кристал, се сети да провери дали е сложил във вътрешния си джоб приветственото слово. Върна се на мястото си на масата, сложена на най-видно място, точно когато Том стана на крака — като кум предстоеше да вдигне наздравица. Първо обясни защо гощавката е в неговия дом.

— Не забравяйте, че много преди младоженеца направих на Лин предложение за женитба, но този път, кой знае защо, тя предпочете него.

Нат се усмихна през масата на леля Абигейл от Бостън, а гостите започнаха да ръкопляскат.

Запита се дали шегичките на приятеля му колко бил влюбен в Су Лин всъщност не прикриват истинските му чувства. Погледна кума и си спомни как, понеже е закъснял — благодаря ти, мамо! — за първия учебен ден в „Тафт“, е седнал на последния чин, до разплаканото дребосъче. Наистина бе благословен да има такъв приятел — надяваше се не след дълго и той да му кумува.

Всички посрещнаха с овации наздравицата на Том. Той седна и отстъпи място на младоженеца. В началото Нат изказа своята признателност на господин и госпожа Ръсел, разрешили толкова щедро сватбената гощавка да бъде в дома им. После благодари на майка си — за мъдростта, и на баща си — за външния вид, и всички се засмяха и изръкопляскаха.

— Но искам да благодаря най-вече на Су Лин, задето кривна от правия път, и на родителите си, задето са ме възпитали така, че да я последвам и да я предупредя, че е допуснала грешка.

— Направила е много по-голяма грешка, когато е хукнала да те гони нагоре по хълма — обади се Том.

Нат поизчака смехът да утихне и рече:

— Влюбих се в Су Лин още в мига, когато я видях, но както вече обясних, съм благословен с външността на баща си. И така, разрешете накрая да ви поканя на златната ни сватба, ще бъде на единайсети юли 2024 година. — Той помълча-помълча и добави: — Могат да не присъстват само смотаняците и онези, които междувременно умрат. — Нат вдигна чашата. — Да пием за моята съпруга Су Лин.

Когато тя се качи горе, за да се преоблече, Том най-после попита Нат къде ще карат медения месец.

— В Корея — изшушука Нат. — Смятаме да намерим родното село на Су Лин и да потърсим другите й роднини. Но не казвай на майка й, искаме да я изненадаме, когато се върнем.

На алеята пред къщата се изсипаха триста гости, които изръкопляскаха, когато автомобилът с младоженците се отправи към летището и се скри от погледите им.

— Къде ли ще карат медения месец? — попита майката на булката.

— Нямам понятие — излъга Том.

* * *

Флечър прегърна Ани. От погребението на Хари-Робърт беше минал цял месец, а тя пак винеше себе си.

— Бива ли такова нещо! — укори я мъжът й. — Ако има виновен, то това съм аз. Виж под каква пара беше Джоана, когато роди, а пак се справи блестящо.

Ала Ани беше неутешима. Лекарят обясни на Флечър кой е най-бързият начин тя да преглътне болката и младежът с радост се съгласи.

От ден на ден Ани си възвръщаше силите, ала се вълнуваше главно от едно: мъжът й да стане първенец на курса.

— Дължиш го на Карл Ейбрахамс — току му напомняше. — Вложил е много в теб, има само един начин да му се отплатиш.

През лятото преди последния курс го вдъхновяваше да работи денонощно. Освен любима и приятелка му стана и помощничка, често ходеше да му прави справки. Не се вслуша само в настойчивия му съвет да продължи следването.

— А, не, без тия — отсече младата жена. — Искам да бъда твоя съпруга и ако е рекъл Господ…

* * *

След като се върна в Йейлския университет, Флечър се примири, че не след дълго трябва да започне да си търси работа. Няколко адвокатски кантори вече го бяха поканили на интервю, една-две дори му бяха предложили направо да го назначат, на него обаче не му се работеше в Далас или Денвър, във Финикс и Питсбърг. Но седмиците отминаваха, от „Алегзандър, Дюпон и Бел“ така и не го потърсиха и малко по малко младежът си даде сметка, че ако разчита да го назначат в някоя от големите кантори, волю-неволю трябва да тръгне по интервюта.

Джими вече бе разпратил над петстотин молби, а бе получил всичко на всичко три отговора, само в един от който му предлагаха работа. Той беше готов дори да замине за Далас или Денвър, за Финикс и Питсбърг, ако не беше Джоана. Ани и Флечър обсъдиха в кои градове все пак биха живели, след което тя направи малко проучване на водещите юридически кантори в съответните щати. С общи усилия съчиниха молба, която размножиха петдесет и четири пъти и в първия ден от семестъра разпратиха.

Когато по-късно същата сутрин отиде в университета, Флечър намери в пощенската си кутия писмо.

— Пуснахме писмата преди някакъв си час, а ето че вече имаме отговор! — възкликна Ани.

Мъжът й се засмя, после обаче забеляза пощенското клеймо. Отвори писмото. В горния край на листа видя изчистената черно-бяла емблема на „Алегзандър, Дюпон и Бел“. Ами да, прочутата адвокатска кантора провеждаше интервютата едва през март, защо да прави изключение за Флечър Давънпорт?

През дългите зимни месеци преди интервюто той не спря да работи усърдно, но въпреки това замина със свито сърце за Ню Йорк. Още щом слезе на Централната гара от влака, се почувства опиянен от гълчавата: толкова много езици, толкова много нозе, които тук се движеха по-бързо, отколкото във всеки друг град. Докато пътуваше с таксито към Петдесет и четвърта улица, се взираше през отворения прозорец и вдъхваше от миризмата, каквато няма никъде другаде.

Автомобилът спря пред седемдесет и два етажния стъклен небостъргач и Флечър на мига разбра, че не иска да работи никъде другаде. Позабави се малко на приземния етаж: не искаше да чака в едно помещение заедно с още неколцина кандидати. Когато най-сетне слезе на трийсет и шестия етаж от асансьора, секретарката отбеляза с чавка името му в списъка. После му връчи лист хартия с часовете на интервютата, които щяха да му отнемат целия ден чак до вечерта.

Най-напред Флечър има среща със старши съдружника Бил Алегзандър, която според него мина добре, макар че адвокатът не се държа чак толкова сърдечно, както у Карл Ейбрахамс. Все пак попита как е Ани и изрази надеждата, че се е възстановила напълно след тежката загуба на непрежалимия Хари. По време на срещата младежът разбра и че не е единственият, когото са повикали на интервю — пред господин Алегзандър имаше списък с още шест преобърнати имена.

После Флечър разговаря цял час с трима други съдружници, специалисти в областта, която беше избрал и той: наказателното право. След края на интервюто го поканиха на обяд. На него той видя за пръв път останалите петима кандидати и по време на разговора доби представа колко силна е конкуренцията. Колко ли дни адвокатската кантора бе заделила за интервюта и с други кандидати?

Нямаше откъде да знае обаче, че преди да покани когото и да било на интервю, кантората месеци наред отсяваше по-будните младежи, завършващи право, та накрая да включи в окончателния списък на кандидатите шестима души, попаднали в него било по препоръки, било благодарение на показаните резултати. Флечър не знаеше и че в кантората ще бъдат назначени един, най-много двама души. Както и при отлежалото вино, имаше години, когато в нея не постъпваше никой просто защото „реколтата“ не беше добра.

Следобед се яви на още няколко интервюта, подир които вече беше убеден, че няма да се справи и не след дълго ще му се наложи да тръгне да обикаля юридическите кантори, отговорили на молбата му и поканили го на разговор.

— В края на месеца ще ми съобщят дали са ме одобрили за следващия етап — сподели младежът с Ани, която го чакаше на гарата. — Ти обаче продължавай да пращаш молби, макар че, да ти призная, вече не ми се работи никъде другаде освен в Ню Йорк.

Докато се прибираха с влака, тя продължи да го разпитва най-подробно. Трогна се, че Бил Алегзандър си е спомнил за нея, и още повече, че си е направил труда да разбере как се е казвал синът им.

— Сигурно трябваше да му кажеш — рече Ани, докато спираше с автомобила пред тях.

— Да му кажа какво? — учуди се Флечър.

— Че отново съм бременна.

* * *

На Нат му хареса в Сеул, град, кипящ от живот и решен Да загърби спомените от войната. На всеки ъгъл се извисяваха небостъргачи, старо и ново се стремяха да съжителстват в разбирателство. Нат бе възхитен от възможностите на такава високообразована интелигентна работна сила, задоволяваща се с една четвърт от онова, което би било приемливо в Съединените щати. Су Лин веднага забеляза, че тук жените задължително свирят втора цигулка, и благодари наум на майка си, имала смелостта и предвидливостта да се изсели в Щатите.

Нат взе кола под наем, за да се придвижват свободно от село на село. Когато излязоха на има-няма няколко километра от столицата, бяха изумени колко различен е начинът на живот в провинцията. След стотина километра се бяха върнали и стотина години назад във времето. Съвременните небостъргачи бързо бяха изместени от схлупени дървени къщурки, а шумотевицата и суетнята — от по-бавен и милостив ритъм.

Майката на Су Лин рядко й бе говорила за годините, които е прекарала в Корея, въпреки това младата жена знаеше в кое село се е родила и името на роднините си. Знаеше и че двама от вуйчовците й са загинали във войната, затова, когато пристигнаха в Кейпин с население от седем хиляди триста и трима жители — така поне пишеше в пътеводителя, — тя не се и надяваше да открие някого, който да помни майка й.

Започна издирването от кметството, където имаше регистър с имената на местните жители. Оказа се обаче, че от седемте хиляди души в селото близо хиляда имат същото презиме, както майка й: Пен. То бе написано и върху гишето на чиновничката, която ги обслужваше. Жената разказа на Су Лин как сестрата на баба й, вече прехвърлила деветдесетте, се кълняла, че знаела всички в рода, обясни и че стига Су Лин да искала, можела да й уреди да се срещне със старицата. Тя кимна, след което чиновничката й каза да дойдела отново малко по-късно.

Следобед Су Лин се върна, за да разбере, че Су Сей Пен я канела на другия ден на чай. Чиновничката в кметството се извини и чак тогава обясни любезно, че американският съпруг на момичето не е включен в поканата.

На следващия ден вечерта Су Лин се върна в хотелчето с лист хартия и щастлива усмивка.

— Бихме толкова път, колкото да ни кажат да сме се върнели в Сеул — обясни тя.

— Защо? — изненада се Нат.

— Просто е. Су Сей Пен си спомня, че майка ми е заминала да търси работа в столицата и повече не се е върнала. Но по-младата сестра на бабката — някоя си Кай Пай Пен, още живеела в Сеул, даде ми адреса й.

— Значи назад към столицата! — оповести мъжът й, след което звънна на рецепцията, за да предупреди, че се изнасят веднага.

Малко преди полунощ отново бяха в Сеул.

— Според мен е по-разумно да я посетя сама — обясни Су Лин на другия ден, докато закусваха. — Току-виж отказала да говори, ако разбере, че съм омъжена за американец.

— Както кажеш — съгласи се Нат. — Надявах се да отскоча до пазара в другия край на града, искам да купя нещо.

— Какво? — полюбопитства младата жена.

— Ще видиш.

Нат отиде с такси до квартал Кирай и цял ден се разхожда из най-големия открит пазар в света: безкрайни редици от сергии, отрупани с какво ли не, като се почне от часовници „Ролекс“ и култивирани перли, от чанти „Гучи“ и парфюми „Шанел“ и се стигне до дамски часовници „Картие“ и сърчица на „Тифани“. Не обръщаше внимание на възгласите: „Насам, насам, американецо, ела да ми видиш стоката, при мен е най на сметка“, понеже не беше сигурен дали изобщо нещо от стоката тук е оригинално.

Вечерта се прибра в хотела капнал от умора и накамарен с шест пазарски плика, пълни предимно с подаръци за жена му. Качи се с асансьора на третия етаж и влезе в стаята — надяваше се Су Лин да се е върнала от старицата. Тъкмо затвори вратата, и чу хлипове. Застина и нададе ухо. Звуците долитаха откъм спалнята.

Нат пусна пликовете на пода, прекоси хола и нахълта в спалнята. Су Лин се беше свила на кравай върху леглото и ридаеше ли, ридаеше. Той си свали обувките и сакото, легна До нея и я прегърна.

— Какво е станало, цветенце? — попита я, като я милваше нежно.

Тя не отговори. Нат я притисна още по-силно до себе си — знаеше, че ако поизчака, Су Лин сама ще му каже.

Навън се мръкна, неоновото улично осветление замига и той стана да дръпне пердетата. После седна до жена си и я хвана за ръката.

— Винаги ще те обичам — каза му тя, без да го поглежда в лицето.

— Аз също — увери я младежът и пак я притисна до себе си.

— Помниш ли, вечерта след като се оженихме, се зарекохме да нямаме тайни един от друг, затова трябва да ти кажа какво разбрах днес следобед.

Нат не я беше виждал толкова тъжна.

— Каквото и да си разбрала, ще те обичам все така силно — рече й, за да я поуспокои.

Су Лин притегли мъжа си до себе си и отпусна глава върху гърдите му, сякаш се страхуваше да го погледне в очите.

— Сутринта отидох в уречения час при сестрата на баба ми — подхвана младата жена. — Старицата помни добре майка ми и ми обясни защо тя е напуснала селото и е дошла при нея в Сеул.

Все така притисната до Нат, Су Лин му разказа от начало до край какво е научила от Кай Пай. После се дръпна и го погледна за пръв път в лицето.

— Е, вече знаеш истината. Още ли ме обичаш? — попита тя.

— Едва ли изобщо е възможно да те обичам повече. Представям си и каква смелост се иска, за да споделиш това с мен. — Известно време той мълча. — Сега връзката между нас ще стане още по-силна и никой няма да е в състояние да ни раздели.

* * *

— Едва ли е разумно да идвам с теб — рече Ани.

— Но ти ми носиш късмет, пък и…

— Пък и доктор Редпат изрично подчерта, че няма да е разумно.

Ще не ще, Флечър се примири, че ще отиде сам в Ню Йорк. Ани караше седмия месец на бременността и макар да нямаше усложнения, той предпочиташе да не спори с лекаря.

Много се радваше, че са го повикали на второ интервю, и се питаше колко ли от другите кандидати са отпаднали. Имаше чувството, че Карл Ейбрахамс знае, той обаче не беше от хората, които ще тръгнат да разгласяват тайни.

От гара „Пенсилвания“ Флечър отиде с такси на Петдесет и четвърта улица и пристигна пред огромното фоайе цели двайсет минути по-рано. Бяха го предупредили, че един от кандидатите закъснял веднъж с три минути и изобщо не го допуснали до интервю.

Качи се с асансьора на трийсет и шестия етаж и секретарката го прати в просторен кабинет, лъскав едва ли не колкото кабинета на старши съдружника. Флечър беше сам — запита се дали това е добро предзнаменование, малко преди девет обаче при него влезе и втори кандидат, който му се усмихна.

— Логан Фицджералд — представи се той и му протегна ръка. — Слушах ви на дискусията на първокурсниците в Йейлския университет. Словото ви за Виетнам беше блестящо, макар че не съм съгласен и с дума от онова, което казахте.

— И вие ли сте следвали в Йейл?

— Не, бях на гости на брат си. Завършил съм Принстънския университет. Е, и двамата знаем защо сме тук.

— Имате ли представа колко още ще се явят на интервю? — попита Флечър.

— Ако се съди от часовника, ние двамата май сме последните. Успех!

— Сигурен съм, че ми го желаете искрено — подсмихна се другият младеж.

Вратата се отвори и една жена, която, както помнеше Флечър, бе секретарка на господин Алегзандър, им каза:

— Елате с мен, господа.

— Благодаря ви, госпожо Таунзенд — отвърна той. Веднъж баща му му беше казал никога да не забравя името на секретарката, понеже тя в крайна сметка прекарвала с шефа си повече време дори от съпругата му. Двамата излязоха заедно с нея от стаята и Флечър се запита дали и Логан си умира от притеснение. От двете страни на коридора имаше тежки дъбови врати, на които със златни букви бяха написани имената на съдружниците. Кабинетът на Уилям Алегзандър беше в дъното, точно преди заседателната зала.

Госпожа Таунзенд почука тихичко, отвори вратата и се дръпна, а хората вътре: двайсет и един мъже и три жени, станаха на крака и изръкопляскаха.

— Заповядайте, седнете — покани Бил Алегзандър младежите, след като отново се възцари тишина. — Нека пръв ви честитя, че получихте възможност да постъпите на работа в „Алегзандър, Дюпон и Бел“, но отсега да си знаете — колегите ще ви ръкопляскат отново така едва когато бъдете поканени за съдружници, а това ще стане най-малко след седем години. Сутринта ще се срещнете с някои от членовете на изпълнителния съвет, които ще отговорят на всичките ви въпроси. Ти, Флечър, ще работиш при Мат Кънлиф, завеждащ отдел „Наказателни дела“, а ти, Логан, си пряко подчинен на Греъм Симпсън, който оглавява отдел „Търговско право“. В дванайсет и половина отново ще се върнете — за обяд заедно със съдружниците.

След дългите разговори обядът им подейства доста разтоварващо: съдружниците престанаха да се държат като господин Хайд и отново станаха доктор Джекил, роли, които всеки ден изпълняваха с клиенти и противници.

— Доколкото разбрах, и двамата ще бъдете първенци на випуска — отбеляза Бил Алегзандър, след като им донесоха основното блюдо: супа и аперитиви нямаше, единствената напитка бе бутилираната вода. — И дано наистина е така, защото още не съм решил в кой отдел да ви сложа.

— А ако някой не успее да стане пръв в курса? — попита притеснен Флечър.

— Тогава първата година ще прекарате в секретариата — ще разнасяте призовките. — Известно време господин Алегзандър мълча. — При това пеш.

Никой не се засмя и Флечър не разбра дали говори сериозно. Старши съдружникът тъкмо се канеше да каже още нещо, когато пак се почука и при тях в помещението влезе секретарката.

— Търсят ви на трета линия, господин Алегзандър.

— Нали ви помолих, госпожо Таунзенд, да не ни прекъсвате?

— Спешно е, господине.

Бил Алегзандър вдигна слушалката на апарата в заседателната зала, заслуша напрегнато и смръщеното му лице грейна в усмивка.

— Ще му съобщя — обеща той и затвори. — Нека съм първият, който ти честити, Флечър! — възкликна старши съдружникът. Младежът се изненада, защото окончателните оценки щяха да излязат най-малко след седмица. — Вече си гордият баща на мъничко момиченце. Майката и дъщерята са добре. Още щом го видях онова момиче, разбрах, че е от жените, които ние в „Алегзандър, Дюпон и Бел“ ценим много.