Джефри Арчър
Синове на съдбата (24)

24.

— Луси.

— Но защо да не е Рут или Марта?

— Можем да я кръстим и с трите имена — склони Флечър, — тъкмо ще зарадваме бабите, но ще я наричаме Луси.

Положи внимателно, с усмивка дъщеричката си обратно в кошчето.

— Мислил ли си къде ще живеем? — попита Ани. — Не искам Луси да расте в Ню Йорк.

— И аз не искам — съгласи се бащата и погъделичка невръстната си дъщеря под брадичката. — Разговарях с Мат Кънлиф. Той ми обясни, че когато е постъпил в адвокатската кантора, се е натъкнал на същия проблем.

— И какво ти препоръча?

— Насочи ме към три-четири малки градчета в Ню Джърси, от Централната гара са на по-малко от час път. Смятах следващия петък да отидем с колата и в събота и неделя да Потърсим местенце, което да ни хареса.

— Сигурно в началото ще живеем под наем — отбеляза жена му. — Поне докато не съберем малко пари, за да си купим жилище.

— Явно няма да се наложи, кантората предпочита да купим своя къща.

— Кантората хубаво предпочита, но ако не ни е по джоба?

— И това, изглежда, не е проблем — обясни Флечър, — от „Алегзандър, Дюпон и Бел“ ще ни отпуснат безлихвен заем.

— Много щедро — зарадва се Ани. — Но доколкото го познавам, Бил Алегзандър сто на сто има някакви задни подбуди.

— А, не се и съмнявам — потвърди мъжът й. — Така се обвързваш с кантората, а в „Алегзандър, Дюпон и Бел“ се гордеят много, че сред юридическите кантори в Ню Йорк имат най-малкото текучество. Става все по-очевидно, че след като са си направили труда да те изберат и да те обучат, както те си знаят, нямат намерение да те преотстъпват на конкуренцията.

— Все едно се обричаш до гроб — отбеляза Ани. Известно време мълча. — Споменавал ли си на господин Алегзандър, че имаш политически амбиции?

— Не, ако бях споменал, нямаше да ме допуснат и да припаря до кантората, пък и знае ли човек как ще се чувствам след две-три години?

— Лично аз знам — увери го жена му. — Знам как ще се чувстваш и след две, и след десет, и след двайсет години. По-щастлив си, когато участваш в надпревара, няма да забравя никога, че когато преизбраха татко в Сената, ти бе единственият човек, който се радваше повече и от него.

— Само да не те чуе отнякъде Мат Кънлиф! — усмихна се Флечър. — Можеш да бъдеш сигурна, че до десет минути ще научи и Бил Алегзандър и тогава тежко ми! В кантората не търпят хора, които не са отдадени изцяло на работата. Нали помниш какъв им е девизът: „В денонощието има двайсет и пет работни часа.“

Когато се събуди, Су Лин чу, че Нат разговаря в съседната стая по телефона. С кого ли? Беше съвсем рано. След миг мъжът й затвори и се върна при нея в спалнята.

— Ставай, цветенце, и стягай багажа! След по-малко от час трябва да изхвърчим оттук.

— Моля?…

— След по-малко от час.

Су Лин скочи от леглото и се втурна към банята.

— Капитан Картрайт, разрешено ли ми е да знам къде ще ме водиш? — изкрещя тя, за да надвика струята шуртяща вода.

— Веднъж да се качим на самолета, госпожо Картрайт, и ще разбереш.

— В каква посока? — попита пак тя веднага щом затвори кранчетата.

— Ще ти кажа чак след излитането на самолета.

— У дома ли се прибираме?

— Не — отвърна Нат, но не добави нищо повече.

След като се подсуши, Су Лин започна да умува какво да облече, а мъжът й отново вдигна телефона.

— За час едно момиче не може да направи нищо — възропта тя.

— Точно това и целях — подметна Нат, след като каза на администраторката да им поръча такси.

— Ох, да го вземат мътните! — извика Су Лин, вторачена в множеството подаръци. — Къде да ги сложа, а?

Нат остави слушалката върху вилката, отиде при дрешника и извади куфар, който жена му не беше виждала.

— Я, „Гучи“! — възкликна тя, изненадана от необичайното разточителство на мъжа си.

— А, не! Де се е чуло и видяло „Гучи“ за десет долара! Су Лин се засмя, а мъжът й пак вдигна телефона.

— Пратете пиколото и пригответе, ако обичате, сметката, след малко се изнасяме. — Той замълча, заслуша и после каза: — След десет минути.

Извърна се към жена си, която си закопчаваше шемизетата. Сети се как снощи тя най-после се е унесла, а той е решил да си тръгнат час по-скоро от Корея. Всеки миг, прекаран в града, само напомняше за…

На летището Нат се нареди на билетното гише и благодари на жената, че е откликнала толкова бързо на молбата му от сутринта. Докато предаваше багажа, Су Лин отиде да вземе закуска. Нат се качи с ескалатора на първия етаж и завари жена си да седи в ъгъла на кафенето и да си бъбри с келнерката.

— Още не съм поръчала за теб — обясни му тя. — Тъкмо обяснявах на сервитьорката, че сме женени само от седмица и не съм сигурна дали ще се появиш.

Нат погледна момичето.

— Какво ще обичате, господине?

— Две яйца на очи, бекон, кюфтета и кафе без захар и сметана.

Келнерката се взря в тефтера.

— Жена ви вече поръча за вас това. Нат се извърна към Су Лин.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Ще разбереш чак когато тръгнем да се качваме на самолета, а ако продължаваш да подпитваш, нищо чудно да ти кажа и едва след като кацнем.

— Ама… — възропта тя отново.

— Ако се наложи, ще ти вържа очите, така да знаеш — закани се Нат точно когато келнерката се върна с кана кафе, над която се виеше пара. — А сега няколко сериозни въпроса — рече той и забеляза, че жена му трепва. Направи се, че не е забелязал. Очевидно й се въртеше само едно в главата и той си напомни, че поне първите няколко дни трябва да внимава с шегите. — Спомням си, спомена пред мама, че щом японците влязат в крак с компютърната революция, целият напредък в технологиите също ще се ускори.

— В Япония ли отиваме?

— Не, не отиваме в Япония — отсече мъжът й и погледна към поръчаните ястия — бяха ги сложили на масата пред него. — А сега внимавай, сигурно ще се наложи да разчитам на твоя опит.

— Точно сега целият отрасъл е във възход — уточни Су Лин. — „Канон“, „Сони“, „Фуджицу“ вече са настигнали американците. Защо питаш? Да не смяташ да проучваш новите фирми за информационни технологии? Ако наистина е така, погледни…

— И да, и не — прекъсна я Нат, после се заслуша кои пътници викат по високоговорителите.

Плати с последните корейски банкноти, които му бяха останали, и се изправи.

— Отиваме ли някъде, капитан Картрайт? — попита Су Лин.

— Да, аз отивам — отвърна той, — това беше последното повикване, така че, ако имаш други планове, у мен са и билетите, и пътническите чекове.

— Значи нямам друг избор, трябва да дойда с теб — отбеляза момичето, след което гаврътна кафето и се взря в информационното табло за заминаващите самолети. Бяха най-малко десетина. — Хонолулу? — попита пак, след като настигна Нат.

— За какво ми е да те водя в Хонолулу? — учуди се той.

— За да се излежаваме на плажа и да се любим по цял ден.

— Не, отиваме на друго място. През деня ще се срещаме с бившите ми любовници, а през нощта пак ще правим любов.

— В Сайгон ли? — възкликна Су Лин точно когато върху таблото се появи поредният град. — Значи ще отидем на мястото, където капитан Картрайт е направил последните си завоевания.

— Пак сбърка посоката — поправи я той и продължи да върви към залата за международни полети.

След като им провериха паспортите и билетите, Нат не си направи труда да се отбива в безмитния магазин и продължи към терминалите.

— Бомбай — пак се опита да налучка жена му, докато подминаваха първия терминал.

— В Индия няма да намерим много от бившите ми любовници — увери я Нат, докато подминаваха изходи едно, две, три и четири.

Су Лин продължи да се взира в табелите, които подминаваха.

— Сингапур, Манила, Хонконг?

— Не, не и не — повтаряше мъжът й вече след като бяха оставили зад гърба си изходи единайсети, дванайсети и Су Лин не каза нищо, докато вървяха покрай терминалите, откъдето излитаха самолетите за Банкок, Цюрих, Париж и Лондон. Накрая Нат спря пред изход двайсет и първи.

— С нас за Венеция и Рим ли ще пътувате, господине? — попита жената зад гишето на „Пан Ам“.

— Да — потвърди той. — Билетите са на името на господин и госпожа Картрайт — добави и се извърна към жена си.

— Знаеш ли, господин Картрайт? — възкликна Су Лин. — Друг като теб няма!

* * *

Цели четири съботи и недели обикаляха да оглеждат къщи, накрая Ани им изгуби дирята. Някои бяха прекалено големи, други — твърде малки, имаше и къщи в квартали, където те не искаха да живеят, харесаха ли пък квартала, се оказваше, че цената е твърде солена — дори с помощта, обещана от „Алегзандър, Дюпон и Бел“. Накрая един неделен следобед откриха в Риджуд точно каквото им трябва — десетина минути след като прекрачиха прага, си кимнаха зад гърба на посредника. Ани звънна веднага на майка си.

— Идеална е — оповести тя. — В тих квартал, където има повече църкви, отколкото кръчми, и повече училища, отколкото киносалони, дори има река, която криволичи през центъра на града.

— А цената? — попита Марта.

— Малко повече, отколкото смятахте, но посредникът очаква да му се обади моята агентка Марта Гейтс. Ако ти, мамо, не смъкнеш цената, не знам кой ще го направи.

— Изпълни ли каквото ти казах? — попита другата жена.

— Дума по дума. Обясних, че и двамата сме учители. Нали ме предупреди, че гледат да смъкнат повечко пари от адвокатите, банкерите и лекарите. Човекът беше доста разочарован.

Целия следобед Флечър и Ани се разхождаха из градчето и се молеха Марта да се спазари за приемлива цена, защото дори гарата беше на две крачки от къщата.

След месец пазарлъци, на първи октомври 1974 година Флечър, Ани и Луси Давънпорт прекараха първата нощ в новия си дом в Риджуд, щата Ню Джърси. Още затворили-незатворили входната врата, и Флечър оповести:

— Как мислиш, можеш ли да оставиш за седмица-две Луси на майка си?

— Детето не ми пречи. Ще подредим къщата и без помощта на майка ми — отвърна жена му.

— Друго имах предвид — натърти той. — Крайно време е да отидем на почивка, на нещо като втори меден месец.

— Ама…

— Никакво „ама“… ще направим нещо, за което открай време ми говориш: ще отидем в Шотландия и ще потърсим корените на предците си, на родовете Давънпорт и Гейтс.

— Кога смяташ да заминем? — попита Ани.

— Самолетът излита утре в единайсет сутринта.

— О, господин Давънпорт, знаеш как да ощастливиш едно момиче!

* * *

— Какво си намислил пак? — попита Су Лин, след като се надвеси и видя, че мъжът й проучва колонките с цифри върху финансовите страници в „Ейшън Бизнес Нюс“.

— Гледам как през последната година са се променяли валутните курсове.

— Така ли Япония се вмества в уравнението? — поинтересува се жена му.

— Ами да! Йената е единствената сериозна валута, чийто курс спрямо долара постоянно се покачва вече десет години, и мнозина икономисти предричат, че това ще продължи и в обозримото бъдеще. Според тях йената и досега е силно подценявана. Ако експертите, както и ти с твърденията си за все по-ключовото място на Япония в новите технологии се окажете прави, значи съм открил в нашия несигурен свят Добра инвестиция.

— За това ли ще пишеш диплома?

— Не, макар че идеята не е лоша — отвърна Нат. — Смятам да вложа малко пари във валутния пазар и ако се окажа прав, всеки месец ще припечелвам нещичко.

— Не е ли рисковано?

— Ако смяташ да реализираш печалба, винаги има риск. Разковничето е да премахнеш онова, което увеличава риска. — Су Лин не изглеждаше особено убедена. — Ще ти кажа какво имам предвид — допълни Нат. — Сега ми плащат по четиристотин долара на месец като капитан от въоръжените сили. Ако с годишната си капитанска заплата купя йени по днешния курс, а после, след дванайсет месеца, отново ги обърна в долари, и ако курсът долар — йена продължи да се покачва, както през последните седем години, ще печеля годишно към четиристотин-петстотин долара.

— А ако курсът се обърне в другата посока? — възкликна жена му.

— През последните седем години само се е покачвал.

— И все пак, ако се обърне?

— Ще изгубя четиристотин долара, или една месечна заплата.

— Предпочитам всеки месец да си получавам сигурната сума.

— Ако караш на едната заплата, никога не можеш да натрупаш капитал — възрази младежът. — Повечето хора гледат да заделят по нещичко и накрая спестяванията им отиват я за застраховка „Живот“, я за акции, които могат да се обезценят от инфлацията. Питай баща ми.

— Но за какво са ти тези пари?

— За любовниците.

— И къде са тези прословути любовници?

— Повечето са в Италия, има обаче и няколко, които висят по стените в най-големите световни столици.

— За това ли отиваме във Венеция?

— И във Флоренция, Милано и Рим. Когато ги оставих, повечето бяха голи-голенички. Едно от нещата, които ми харесват най-много у тях, е, че не остаряват — е, може да се понапукат тук-там, ако ги държиш на слънце.

— Късметлийки! — възкликна Су Лин. — А имаш ли фаворитка?

— Не, падам си по безразборния полов живот, всеяден съм, макар че, ако трябваше да избирам, си признавам, че има една дама, която живее в малък дворец във Флоренция — виж, нея я обожавам и копнея да я видя отново.

— Случайно да е девица? — подсмихна се Су Лин.

— Бре, умничка си ми! — възкликна Нат.

— И е позната с името Мария?

— Край, разконспирира ме, макар че в Италия Марии — под път и над път.

— „Поклонението на влъхвите“, Тинторето.

— Не.

— Белини, „Богородица с Младенеца“.

— Не, те все още са във Ватикана.

Стюардесата мина да помоли всички да пристегнат предпазните колани. Су Лин изчака и попита:

— Караваджо?

— Браво на теб! Оставих въпросната дама в двореца „Пити“, върху дясната стена в галерията на третия етаж. Зарече се да ми е вярна, докато се върна.

— Там и ще си остане. Такава любовница ще ти струва доста повече от четиристотин долара на месец, а ако още се надяваш да се хванеш с политика, няма да ти е по джоба да си купиш дори рамката.

— Няма да се хващам с политика, докато не изкарам пари, с които да си купя цялата галерия — увери Нат жена си.

* * *

Ани започна да проумява защо англичаните гледат с такова презрение американските туристи, които кой знае как успяваха да разгледат за някакви си три дни Лондон, Оксфорд, Бленъм и Стратфорд. Впечатлението й съвсем се затвърди, докато тя гледаше как пред Кралския Шекспиров театър в Стратфорд се изсипват цели автобуси с туристи, които още в първия антракт се изнасят, та местата им да бъдат заети от други нейни сънародници, и те слезли от поредния автобус. Щеше да каже, че това е невъзможно, ако след антракта не се беше върнала и не бе заварила на двата реда отпред свои сънародници, които виждаше за пръв път. Питаше се дали туристите, присъствали на второто действие, са разказали на американците, гледали първото, какво е станало с Розенкранц и Гилденщерн, или онзи автобус вече е отпрашил към Лондон.

Почувства се по-малко гузна, след като прекараха десет спокойни дни в Шотландия. Зарадваха се, че могат да присъстват на фестивала в Единбург и да избират между Марлоу, Моцарт, Пинтър и Ортън. Но и за двамата най-вълнуващо в пътуването беше дългата екскурзия по крайбрежието. Гледката бе чудно хубава и им се стори, че никъде по света няма по-голяма красота.

В Единбург се опитаха да открият корените на Гейтс и Давънпорт, накрая обаче единственото, което намериха, бе голямо цветно родословно дърво на двата рода и шотландска пола на пъстри карета в крещящи цветове, каквито са носели всички Давънпортови и която Ани се съмняваше, че ще облече някога, след като се върне в Щатите.

Флечър заспа броени минути след като самолетът излетя от Единбург за Ню Йорк. Когато се събуди, слънцето, което бе видял да залязва от едната страна, още не беше изгряло от другата. Когато започнаха да се снишават към летище „Джон Кенеди“ — Ани още не можеше да свикне да го нарича „Ай-дълуайлд“, — единственото, за което тя си мислеше, бе, че отново ще бъде с Луси, а Флечър вече се притесняваше за първия си работен ден в „Алегзандър, Дюпон и Бел“.

* * *

Когато се върнаха от Рим, Нат и Су Лин бяха капнали от умора, но промяната на обстановката наистина им се бе отразила изключително добре. С всеки изминал ден Су Лин се отпускаше все повече, а през втората седмица и двамата така и не отвориха дума за Корея. Докато пътуваха със самолета към Щатите, решиха да кажат на майката на Су Лин, че са карали медения си месец в Италия. Само Том щеше да се учуди. Докато тя спеше, Нат отново проучи в „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и излизащия в Лондон „Файненшъл Таймс“ валутния пазар. Тенденциите си оставаха същите: намаление на курса, сетне леко покачване и отново намаление, но като цяло стрелката на йената сочеше неизменно нагоре, а на долара — в противоположната посока. Същото важеше и за курса на йената спрямо германската марка, английската лира стерлинга и италианската лира и Нат реши и занапред да следи къде разликите в курсовете са най-големи. Смяташе, веднага щом се приберат в Бостън, да поговори с бащата на Том и да отиде във валутния отдел на банка „Ръсел“, вместо да разкрива хрумването си пред непознати.

Погледна Су Лин, която бе потънала в сън — беше й признателен за предложението дипломата му да е посветена на валутните курсове. Времето в икономическия факултет на Харвардския университет щеше да отлети неусетно и той съзнаваше, че не може да протака вечно решението, от което щеше да зависи бъдещето и на двамата. Вече бяха обсъдили трите възможности: Нат да си потърси работа в Бостън, така че Су Лин да остане в Харвардския университет, тя обаче подчерта, че това ще стесни хоризонта му. Той можеше да приеме предложението на господин Ръсел и да започне заедно с Том работа в голяма банка в малък градец, макар че това пък щеше да ограничи бъдещото му развитие. Можеше да кандидатства за работа на Уолстрийт и да провери дали е в състояние да се справи във висшата лига.

Су Лин не се и съмняваше коя от трите възможности ще предпочете мъжът й и макар че двамата разполагаха с още малко време, през което да обмислят бъдещето си, тя вече се бе обадила на познатите си в Колумбийския университет.