Джефри Арчър
Синове на съдбата (27)

27.

— Намерих си прилична работа — оповести Нат, когато Су Лин се прибра.

— Таксиметров шофьор в Ню Йорк ли ще ставаш?

— Не — отвърна мъжът й. — Нямам нужната подготовка.

— Доколкото знам, досега това не е попречило на никого.

— Но на мен ще попречи, защото няма да живея в Ню Йорк.

— Местим ли се? Много те моля, кажи ми, че отиваме на човешко място, където вместо небостъргачи има дървета и вместо изгорели газове — чист въздух!

— Отиваме си у дома.

— В Хартфорд ли? Значи постъпваш в „Ръсел“.

— Да, господин Ръсел ми предложи да стана заместник-директор на банката и да работя заедно с Том.

— И ще се занимаваш със сериозна банкова дейност? Не просто със спекулации на валутния пазар?

— Ще отговарям за валутния отдел, но те уверявам, там осъществяват главно обмен на валута, а не спекулации. Господин Ръсел държи да възложи на нас двамата с Том реорганизацията на банката. Напоследък „Ръсел“ изостава от конкурентите и…

Су Лин остави дамската си чанта върху шкафчето в антрето и отиде при телефона.

— На кого се обаждаш? — попита мъжът й.

— На мама, естествено, трябва да започнем да търсим жилище, а и училище за Люк, после трябва да се свържа и с някои бивши колеги, за да питам за някаква работа, и…

— Чакай малко, цветенце — спря я Нат и я прегърна. — Да разбирам ли, че одобряваш?

— Дали одобрявам ли? Не ме свърта да се махна от Ню Йорк. Изпадам в ужас само при мисълта, че Люк ще тръгне в училище, където децата си острят моливите с мачете…

Телефонът иззвъня, вдигна Су Лин. Закри с длан слушалката.

— Обажда се някой си Джейсън от банка „Чейс Манхатън“. Да му кажа ли, че вече не търсиш работа?

Нат се усмихна и взе слушалката.

— Здравей, Джейсън, за какво става въпрос?

— Мислех си за телефонния ни разговор, както личи, май ще се намери място за теб в „Чейс“.

— Благодаря ти, Джейсън, но вече приех друго предложение.

— Надявам се да не е при някого от конкурентите ни.

— Засега не, но ми дай малко време — усмихна се Нат.

* * *

Флечър сподели с Мат Кънлиф, че тъст му е откаран в болница, и бе изненадан, че прекият му началник не проявява разбиране.

— Всички си имаме проблеми вкъщи — отсече Кънлиф. — Сигурен ли си, че не може да почака до края на седмицата?

— Да, сигурен съм — каза младежът. — Вероятно само на майка си и на баща си дължа повече, отколкото на този човек.

Веднага след като беше излязъл от кабинета на Бил Алегзандър, отношението към него се бе променило из корен. Докато се върнеше на работа, това отношение щеше да е обхванало досущ прилепчива болест и останалите в кантората.

Звънна от гара „Пенсилвания“ на Ани. Тя говореше спокойно, явно изпитала облекчение, че мъжът й е тръгнал към Дома. Когато се качи на влака, Флечър изведнъж забеляза, че за пръв път, откакто е постъпил в кантората, не мъкне работа и вкъщи. Докато пътуваше, мислеше какъв да е следващият му ход след срещата с Бил Алегзандър, но влакът навлезе в Риджуд, а той още не бе решил какво да прави.

Взе такси и не се изненада, че колата вече е изкарана пРед къщата с два куфара в багажника, а Ани се разхожда, гушнала Луси. Колко различна беше от майка му и същевременно колко приличаше на нея! Флечър се засмя за пръв път от сутринта.

Докато пътуваха към Хартфорд, Ани му разказа най-подробно какво е научила от майка си. Сутринта, малко след като отишъл в Капитолия, Хари получил инфаркт и веднага бил откаран в болница. Марта била при него, а Джими, Джоана и децата вече били тръгнали от Васар.

— Какво казват лекарите?

— Че още е рано за окончателно мнение. Но са предупредили татко, че ако не понамали темпото, не е изключено отново да получи инфаркт, този път вече фатален.

— Да понамали темпото ли? Хари не знае какво означава това. Той е от хората със запазено място за експреса на живота.

— Дори и да е така, ние с мама смятаме днес да му кажем да оттегли кандидатурата си на следващите избори за щатски сенат.

* * *

Бил Ръсел погледна Нат и Том, седнали от другата страна на писалището.

— Винаги съм искал това — обясни той. — След година-две ще навърша шейсет и ми се струва, че съм си извоювал правото да не отварям всяка сутрин в десет часа банката и после, преди да се прибера вечерта, да я заключвам. Както е казано в Свещеното писание, мисълта, че ще работите заедно, преизпълва сърцето ми с радост.

— Не знам какво е казано в писанието — отвърна Том, — но и ние, татко, се радваме. Кога искаш да започнем?

— Съзнавам, разбира се, че от няколко години банката изостава от конкуренцията вероятно защото като фамилно дружество слагаме по-голямо ударение върху взаимоотношенията с клиентите, отколкото върху печалбата. Баща ти, Нат, би одобрил, сигурно точно заради това вече трийсетина години държи парите си при нас. — Младежът кимна. — Знам и че други банки са ни предлагали на два-три пъти да изкупят нашите активи, но аз не съм си представял, че ще завърша кариерата си по този начин и „Ръсел“ ще се превърне в никому неизвестен клон на голяма корпорация. Ще ви обясня какво ми се ще да направим. Следващата половин година проучете банката из основи. Ще ви дам зелена улица — задавайте каквито искате въпроси, отваряйте всички врати, четете които искате документи, проучете сметките и отчетите. В края на тази половин година ще ми докладвате какво трябва да се предприеме. И през ум да не ви минава да ме щадите: знам, че ако искам „Ръсел“ да оцелее и да навлезе и в следващото столетие, трябва да я реорганизираме из корен. Какъв е първият ви въпрос?

— Ще ми дадете ли ключовете от входната врата? — попита Нат.

— За какво са ти? — учуди се Ръсел.

— Ако искаме банката да дръпне напред, е малко късничко тя отваря в десет часа.

Докато Том караше към Ню Йорк, двамата с Нат се заеха да разпределят отговорностите.

— Татко е трогнат, че си отказал на банка „Чейс Манхатън“, за да дойдеш при нас — отбеляза Том.

— И ти направи същата жертва, когато напусна „Банк ъф Америка“.

— Да, но баща ми винаги е смятал, че щом навърши шейсет и пет, аз ще поема нещата в свои ръце. Тъкмо се канех да го предупредя, че не ми се иска да го правя.

— Защо? — учуди се Нат.

— За разлика от теб не притежавам размаха и идеите, които са нужни, за да спасиш една банка.

— Да я спася ли? — възкликна другият младеж.

— Дай да не се заблуждаваме. Видя отчета, сам се убеди, че банката печели колкото майка ми и баща ми да живеят прилично. Но вече от няколко години печалбата не се увеличава и истината е, че банката се нуждае от твоите умения много повече, отколкото от моята работоспособност, колкото и голяма да е тя. Затова нека се разберем още отсега: казано на банков език, смятам да се отчитам на теб като на изпълнителен директор.

— Но щом баща ти се пенсионира, ти пак ще станеш председател на управителния съвет.

— Не е задължително — възрази приятелят му. — Още повече че именно ти ще взимаш стратегическите решения.

— Банката носи твоето име, а това в градче като Хартфорд и досега си има значение. Не по-маловажно е клиентите да не разбират какво прави изпълнителният директор зад кулисите.

— Така да бъде! Но при едно условие — настоя Том. — Заплатата, премиите и другите парични възнаграждения да бъдат еднакви за двамата.

— Много щедро от твоя страна — отбеляза Нат.

— Изобщо не е щедро — рече другият младеж. — Може би далновидно, но не и щедро, защото петдесет процента от теб ще носи на банката много по-голяма възвращаемост, отколкото сто процента от мен.

— Не забравяй, че заради мен банка „Морган“ току-що е загубила цяло състояние — напомни Нат.

— От което ти безспорно си си извлякъл поука.

— Точно както когато се бяхме съюзили срещу Ралф Елиот.

— Той вече е минало. Имаш ли някаква представа с какво се занимава? — попита Том и зави към магистрала деветдесет и пет.

— Последното, което ми казаха, е, че след Станфордския университет се е хванал в една от най-скъпо платените адвокатски кантори в Ню Йорк.

— Не изгарям от желание да му ставам клиент — подметна приятелят му.

— Или негов противник — допълни Нат.

— Е, поне за това можем да не се притесняваме.

Нат погледна през прашния прозорец — прекосяваха Куинс.

— Не бъди толкова сигурен, Том, защото, ако се обърка нещо, Елиот непременно ще се хване адвокат на нашите противници.

* * *

Бяха насядали в кръг около леглото и говореха за всичко освен за онова, което ги вълнуваше. Единственото изключение беше Луси, която отказваше и да се помръдне от средата на леглото и се държеше с дядо си така, сякаш той е люлеещо се конче. Децата на Джоана бяха по-сдържани. Флечър не можеше да се начуди колко е порасъл Хари младши.

— А сега, докато не съм се уморил, искам да си поприказвам насаме с Флечър — заяви Хари.

Марта изкара като квачка цялото семейство — явно бе наясно какво ще обсъжда мъжът й със своя зет.

— Хайде, ще се видим у нас — рече Ани и задърпа Луси, която не искаше да излиза.

— После трябва да тръгнем веднага за Риджуд — напомни й Флечър. — Утре не бива да закъснявам за работа.

Ани кимна и затвори вратата.

Флечър притегли един от столовете и седна отстрани на леглото на тъст си. Пропусна общите приказки — сенаторът изглеждаше уморен.

— Мислих доста за онова, което смятам да ти кажа — подхвана Хари. — Обсъждал съм го единствено с Марта и тя е напълно съгласна с мен. Както твърде често през последните трийсетина години, и аз не съм много сигурен на кого хрумна по-напред: на мен или на нея. — Флечър се подсмихна. „Същото е и с Ани“, помисли си той и зачака сенаторът да продължи. — Обещах на Марта да не се кандидатирам повече. — Хари замълча. — Гледам, не възразяваш, значи по този въпрос споделяш мнението на жена ми и дъщеря ми.

— Ани предпочита да доживееш до преклонна възраст, вместо да издъхнеш, докато държиш реч в Сената, колкото и важна да е тя — натърти младежът. — Напълно съгласен съм с нея.

— Знам, Флечър, че са прави, но работата ще ми липсва страшно.

— И ти ще им липсваш — виждаш го от цветята и картичките, с които е задръстена стаята. До утре ще напълнят с букети и всички останали стаи и ще се видят принудени да ги изнасят в коридора и пред болницата.

Сенаторът не обърна внимание на комплимента — явно не искаше да го отклоняват от въпроса.

— Когато се роди Джими, хранех налудничавата надежда, че някой ден той ще заеме мястото ми и дори ще стигне до Вашингтон, където ще представлява в Конгреса нашия щат. Не след дълго обаче си дадох сметка, че това няма да се случи никога. Гордея се изключително много със сина си, ала той не става за политик.

— Затова пък се справи блестящо с моята предизборна кампания — без него нямаше да ме изберат за председател на ученическия, а после и на студентския съвет — напомни Флечър.

— Така си е — съгласи се Хари. — Но Джими е само двигател, не става за водач на машината. — Сенаторът отново помълча и допълни: — Преди дванайсетина години обаче, на мача по американски футбол между „Хочкис“ и „Тафт“ срещнах младеж, за когото веднага разбрах, че е орисан да бъде водач. Случайна среща, която няма да забравя до гроб.

— Аз също — рече Флечър.

— Годините минаваха, гледах как момчето се превръща в прекрасен млад мъж и сега съм горд, че той ми е зет и баща на моята внучка. Докато не съм станал прекалено сълзлив и един от двамата не е заспал, нека, Флечър, ти кажа защо помолих да останеш. — Зет му се засмя. — Съвсем скоро ще се наложи да съобщя, че няма да се кандидатирам отново за щатския Сенат. — Той надигна глава и се взря право в очите на Флечър. — Същевременно ми се ще да кажа колко горд съм да обявя, че зет ми Флечър Давънпорт се е съгласил да се кандидатира вместо мен.