Джефри Арчър
Синове на съдбата (39)

39.

— На първа линия ви търси председателят на управителния съвет на „Феърчайлд“, на втора — Джо Стайн, и на трета жена ви.

— Свържете ме с председателя на „Феърчайлд“. Помолете Джо Стайн да изчака, а на жена ми предайте, че ще й се обадя по-късно.

— Тя каза, че било спешно.

— Ще й звънна след няколко минути.

— Свързвам ви с господин Голдблатс.

Нат предпочиташе да разполага с малко време, през което Да се поуспокои, и чак тогава да разговаря с председателя на Управителния съвет на „Феърчайлд“, и съжали, че не е казал на секретарката да му предаде да го потърси по-късно. Как да се обръща към него: с „господин Голдблатс“, с „господин председателю“ или просто с „господине“? В края на краищата той е оглавявал управителния съвет на „Феърчайлд“ още докато Нат е следвал икономика в Харвардския Университет.

— Добро утро, господин Картрайт.

— Добро утро, господин Голдблатс, какво обичате?

— Бих искал да се срещнем.

Нат се поколеба — и той не знаеше какво да отговори.

— Според мен ще бъде благоразумно, ако бъдем само ние двамата — добави банкерът. — Съ… съ… само двамата.

— Да, сигурен съм, че така е най-добре — рече Нат, — но трябва да се срещнем на място, където да не ни познаят.

— Например в катедрала „Сейнт Джоузеф“ — предложи Голдблатс. — Там надали ме познава някой.

Нат се засмя.

— Кога предпочитате да се видим? — попита той.

— Нека да е възможно най-скоро.

— Нямам нищо против.

— Например днес в петнайсет часа? В понеделник следобед в църквата едва ли има много хора.

— В петнайсет часа в „Сейнт Джоузеф“, ще се видим там, господин Голдблатс.

Още щом Нат затвори, и телефонът иззвъня отново.

— Джо Стайн — съобщи Линда.

— Какви са новините, Джо?

— Току-що закупих още сто хиляди акции на „Феърчайлд“, делът ви вече възлиза на двайсет и девет на сто. Сега акциите струват около два долара и деветдесет цента, близо два пъти по-малко от най-високата им котировка. Но имате проблем — предупреди Джо.

— Какъв?

— Ако до петък не се сдобиете с петдесет на сто от акциите, ще се изправите пред същото затруднение, на каквото преди половин месец се натъкна и „Феърчайлд“ — дано знаеш какъв ще е следващият ви ход.

— Вероятно ще имам по-голяма яснота след една среща днес следобед в три — отвърна Нат.

— Интересно! — възкликна Джо.

— Да, може да стане и интересно — потвърди банкерът, — но сега-засега не мога да ти кажа нищо повече, и аз не съм съвсем сигурен за какво става въпрос.

— Все по-интересно, все по-интересно! — рече другият мъж. — Изгарям от нетърпение да ми разкажеш. Но какво да правя през това време?

— До края на работния ден изкупувай всички акции на Феърчайлд", които се появят на пазара. Утре преди отварянето на борсата ще говорим пак.

— Ясно — каза Джо, — тогава те оставям и се връщам в борсата.

Нат въздъхна тежко и се опита да се досети защо ли Мъри Голдблатс иска да се срещнат. Отново вдигна телефонната слушалка.

— Линда, свържете ме с Логан Фицджералд в Ню Йорк.

— Жена ви подчерта изрично, че било спешно, докато разговаряхте с господин Стайн, ви търси отново.

— Добре, ще й звънна, докато вие се опитвате да намерите Логан.

Набра домашния си номер и забарабани по писалището — продължаваше да умува какво ли иска Мъри Голдблатс. Мислите му бяха прекъснати от Су Лин.

— Извинявай, че не ти звъннах веднага, но Мъри… — подхвана Нат.

— Люк е избягал от пансиона — проплака жена му. — Никой не го е виждал от вечерния час снощи.

* * *

— На първа линия ви търси председателят на Националния комитет на Демократическата партия, на втора — господин Гейтс, и на трета — жена ви.

— Първо ме свържете с председателя. Помолете Джими да изчака, а на Ани предайте, че ще й се обадя след малко.

— Тя каза, че било спешно.

— Обяснете й, че ще се бавя само минута-две.

Флечър предпочиташе да разполага с повечко време, за да се поокопити. Беше виждал председателя — господин Брубейкър — един-два пъти: в коридора по време на конгреса на партията и на прием в столицата Вашингтон. Съмняваше се той да помни. Освен това Флечър не знаеше как да се обръща към него: с „господин Брубейкър“, с „Алън“ или просто с „уважаеми господине“. В края на краищата той бе председател на партията още преди Флечър дори да се е кандидатирал за щатския Сенат.

— Добро утро, Флечър, обажда се Ал Брубейкър.

— Добро утро, господин председателю, радвам се да ви чуя. С какво мога да бъда полезен?

— Искам, Флечър, да си поговорим на четири очи, можете ли с жена ви да дойдете във Вашингтон, ще вечеряме четиримата с Джени.

— С удоволствие, кога мислите да го направим? — рече другият мъж.

— Какво ще кажете за вечерта на осемнайсети? Пада се следващия петък.

Той разлисти припряно страниците на бележника, където си записваше деловите срещи. По обед имаше заседание на парламентарната група, което не можеше да пропусне — все пак вече беше неин заместник-председател, но за вечерта не бе вписано нищо.

— В колко часа да бъдем там?

— В осем удобно ли ви е? — попита Брубейкър.

— Да, чудесно, господин председателю.

— В такъв случай в осем на осемнайсети. Живея в Джорджтаун, на Ен Стрийт трийсет, трийсет и осем.

Флечър си записа адреса върху редовете под заседанието на парламентарната група.

— Очаквам с нетърпение да се видим, господин председателю.

— Аз също — рече Брубейкър. — А, да, Флечър, предпочитам да не споменавате на никого.

Той затвори. Програмата му ставаше много натоварена, щеше да се наложи да си тръгне по-рано от заседанието на парламентарната група. Вътрешният телефон иззвъня отново.

— Господин Гейтс — каза Сали.

— Здрасти, Джими, с какво мога да ти бъда полезен? — поздрави весело Флечър — много му се искаше да сподели, че председателят на партията го е поканил на вечеря.

— Вестите, опасявам се, не са добри — отвърна другият мъж, — Татко е получил втори инфаркт, откарали са го по спешност в болница „Сейнт Патрик“. Тръгвам, реших все пак първо да ти звънна.

— Зле ли е? — попита тихо Флечър.

— Трудно ми е да кажа, нека чуем на какво мнение са лекарите. Когато се свърза с мен, мама бе доста разстроена, не й се разбираше много, ще узная повече едва след като отида в болницата.

— Ние с Ани ще дойдем при първа възможност — обеща Флечър.

Докосна вилката на телефона и набра домашния си номер. Даваше заето. Той забарабани с пръсти. Когато опита повторно, пак даваше заето и Флечър реши да отиде направо у дома и да вземе Ани, за да отидат заедно в болницата. За миг Ал Брубейкър съвсем му изхвърча от главата. Защо ли го канеше на среща на четири очи, за която не искаше да научава никой? После обаче мислите на сенатора отново се насочиха към Хари и той звънна пак вкъщи. Чу в другия край на линията гласа на Ани.

— Разбра ли? — попита го тя.

— Да — потвърди мъжът й. — Току-що говорих с Джими. Мисля да отида направо в болницата, ще се видим там.

— Не е само татко — спря го Ани. — Днес сутринта, докато е яздела, Луси е паднала лошо. Има сътресение на мозъка, счупила си е и крака. Закарали са я в училищната лечебница. И аз не знам какво да правя.

* * *

— Аз съм виновен! — възкликна Нат. — Покрай битките с „Феърчайлд“ този срок не съм отишъл да видя Люк и един-единствен път.

— Аз също — укори се и Су Лин. — Но нали следващата седмица ще ходим на училищното представление!

— Знам, знам — отвърна мъжът й. — Люк изпълнява Ромео, как мислиш, дали не се терзае заради Жулиета?

— Възможно е. Нали и ти си срещнал първата си любов именно докато сте подготвяли училищната постановка? — попита Су Лин.

— Да, и всичко завърши със сълзи.

— Не се вини, Нат. Напоследък и аз съм много заета с абсолвентите, през ваканцията сигурно трябваше да поразпитам Люк защо е толкова мълчалив и дръпнат.

— Винаги си е бил вълк единак — призна Нат, — а прилежните ученици рядко се радват на много приятели.

— Знае ли човек! — възкликна Су Лин, доволна, че мъжът й най-после се е усмихнал. — Майките и на двама ни са хрисими, кротки жени — допълни тя и зави към магистралата.

— Според теб за колко време ще стигнем? — попита той и погледна часовника върху светлинното табло.

— По това време на деня — за около час, очаквам да бъдем там към три — отвърна Су Лин и забелязала, че кара с повече от деветдесет километра в час, вдигна крак от газта.

— Към три ли! Ох, как ми изхвърча от главата! — ядоса се Нат, — Трябва да предупредя Мъри Голдблатс, че няма да успея да отида на срещата.

— Председателят на управителния съвет на „Феърчайлд“ ли?

— Същият. Поиска да се срещнем на четири очи — обясни Нат и вдигна слушалката на телефона в колата.

Погледна припряно номера в тефтерчето.

— Какво ще обсъждате? — изненада се жена му.

— Нещо, свързано със сливането на банките, знам само това — рече Нат и набра телефона. — Господин Голдблатс, ако обичате.

— За кого да предам? — попита телефонистката.

Нат се поколеба.

— Обаждам се по личен въпрос.

— Пак трябва да ми кажете кой го търси — настоя гласът.

— Имаме среща в три часа.

— Ще ви свържа със секретарката му.

Той зачака.

— Кабинетът на господин Голдблатс — оповести женски глас.

— В три часа имам среща с него, но се опасявам, че няма да..

— Ще ви свържа, господин Картрайт.

— Господин Картрайт!

— Извинявайте, господин Голдблатс, но възникна семеен проблем и днес следобед няма да успея да дойда на срещата.

— Разбирам — каза другият мъж, но от тона му не пролича наистина да е така.

— Нямам навика да разигравам хората, господин Голдблатс — натърти Нат, — нямам нито време, нито склонност за това.

— Не съм и намеквал, че ме разигравате, господин Картрайт — отсече вторият банкер.

Нат се подвоуми.

— Синът ми е избягал от „Тафт“, отивам при директорката.

— О… колко жалко — възкликна господин Голдблатс — тонът му веднага се бе променил. — Не знам дали това ще ви поуспокои, но навремето и аз избягах от „Тафт,“ но се върнах още на другия ден, веднага щом ми свършиха джобните.

Нат се засмя.

— Благодаря ви за разбирането.

— Не се притеснявайте. Звъннете да ми кажете кога ви е удобно да се срещнем.

— Да, разбира се, господин Голдблатс. Мога ли да ви помоля нещо?

— Ама разбира се.

— Не споменавайте пред Ралф Елиот, че сме разговаряли.

— Можете да разчитате на мен, господин Картрайт, макар че той няма и понятие за намерението ми да се срещна с вас.

След като Нат затвори, Су Лин попита:

— Не е ли малко опасно?

— А, не — отвърна мъжът й. — Имам чувството, че ние с господин Голдблатс сме открили допирни точки помежду си.

Докато Су Лин минаваше през портала на „Тафт“, в съзнанието на Нат нахлуха спомени: как майка му е закъсняла, как му се е наложило да минава през препълнената зала, как нозете му са се подкосявали, как е седнал до Том и как двайсет и пет години по-късно пак е дошъл да изпрати сина си в първия учебен ден. Дано момчето беше здраво и невредимо! Су Лин спря пред къщата на директорката — госпожа Хендерсън, и още преди да са слезли от автомобила, Нат забеляза, че жената върви към тях. На гърлото му заседна буца, после обаче той видя, че директорката се усмихва. Су Лин скочи от автомобила.

— Намерили са го — оповести госпожа Хендерсън. — Бил е при баба си, помагал й е в химическото чистене.

* * *

— Дай да вървим в болницата при баща ти. После ще решаваме дали някой от двамата да не отскочи при Луси в Лейквил.

— Ако разбере, ще се натъжи много — отбеляза Ани. — Винаги е обожавала дядо си.

— Знам, знам, а той вече се е запретнал да й предначертава живота — добави Флечър. — По-добре да не й казваме, още повече че сега няма да може да му дойде на свиждане.

— Сигурно си прав. При всички положения той е ходил миналата седмица при нея.

— Не знаех — рече мъжът й.

— Ходил е, ходил е, двамката кроят нещо — рече Ани и зави към паркинга на болницата, — но мълчат, не искат да изплюят камъчето.

След като вратата на асансьора се отвори, двамата забързаха по коридора към стаята на Хари. Още щом влязоха, Марта се изправи, пребледняла като платно. Ани прегърна майка си, а Флечър докосна Джими по рамото. Погледна тъст си — лицето му бе изопнато, устата и носът му бяха покрити с кислородна маска. Личеше, че е жив, само по монитора, който примигваше до него. А Хари бе най-дейният човек, когото Флечър бе познавал някога.

Четиримата насядаха мълком около леглото, Марта хвана мъжа си за ръката. След малко рече:

— Защо някой не отиде да види Луси? Тук не можете да направите почти нищо.

— Няма да мръдна оттук, но според мен Флечър наистина трябва да отиде до училището — отвърна дъщеря й.

Той кимна. Целуна Марта по челото, погледна жена си и каза:

— Ще видя дали Луси е добре и се връщам веднага.

Почти не помнеше как е стигнал в Лейквил — беше потънал в мисли за Хари и за дъщеря си, сети се и за Ал Брубейкър, но си даде сметка, че вече не се вълнува чак толкова какво иска от него председателят на партията.

Когато излезе при отбивката за „Хочкис“, пак се замисли за Хари и си спомни как са се запознали на онзи мач по американски футбол.

— Моля те, Боже, дай му още живот — изрече на глас, докато влизаше в парка на старото училище и спираше пред лечебницата.

Една от медицинските сестри заведе сенатора при дъщеря му. Докато вървеше между незаетите легла, Флечър зърна в дъното гипсиран крак, прикачен високо във въздуха. Сети се как, когато се е кандидатирал за председател на ученическия съвет, в деня на изборите съперникът му е разрешил на учениците да се подписват върху гипса му. Помъчи се да си спомни как се е казвало момчето.

— Ах, ти, хитруша такава! — възкликна Флечър още преди да е видял усмивката, грейнала върху лицето на Луси, и бутилките безалкохолни напитки и пликчетата сладки, струпани около нея.

— Хитра съм си, татко, измъкнах се от класното по математика, но до понеделник трябва да се върна на училище, ако искам да стана председател на съвета на класа.

— А, такава ли била работата! Заради това, значи, е идвал Дядо ти! Стара лисица е той! — рече баща й.

Целуна дъщеря си по бузата и тъкмо се извърна да огледа сладките, когато при тях дойде младеж, застанал притеснено от другата страна на леглото.

Това е Джордж — представи го Луси. — Влюбен е в мен.

— Приятно ми е да се запознаем, Джордж — усмихна се Флечър.

— На мен също, сенаторе — отвърна момчето и протегна през леглото дясната си ръка.

— Джордж ръководи кампанията ми в изборите за председател на класа — поясни Луси, — точно както моят кръстник е ръководел твоите. Смята, че заради счупения крак доста ще гласуват за мен от състрадание. Следващия път, когато дядо дойде да ме види, ще го питам какво мисли по въпроса — той ни е скритото оръжие и вече е хвърлил в див ужас противника — изшушука момичето.

— Защо ли изобщо си губя времето да ти идвам на свиждане! — възкликна Флечър. — Явно нямаш нужда от мен.

— Как така да нямам нужда от теб, татко? Мога ли да получа в аванс малко от джобните си пари за другия месец?

Флечър се усмихна и извади портфейла.

— Дядо ти колко ти даде?

— Пет долара — отвърна уж засрамена Луси. Баща й също извади петдоларова банкнота. — Благодаря ти, татко. Между другото, мама защо не е с теб?

* * *

Нат се съгласи да закара на другата сутрин Люк обратно в училището. Предната вечер момчето бе твърде необщително, сякаш му се искаше да каже нещо, но не и докато майка му и баща му са в стаята.

— Може би утре, докато пътувате само двамата, ще изплюе камъчето — предположи Су Лин.

Малко след закуска бащата и синът потеглиха обратно към „Тафт“, ала момчето отново само мълчеше. Нат се опита да го заговори за училището, за представлението, в което Люк участваше заедно с други свои съученици, и дори за кросовете, ала той пак се ограничаваше с едносрични отговори. Затова Нат смени тактиката и също замълча с надеждата момчето само да подхване след малко разговор.

Караше по бързото платно и аха, да надвиши разрешената скорост, когато Люк попита:

— Кога, татко, си се влюбил за пръв път?

Нат за малко да се блъсне в колата отпред, добре, че намали и се премести в съседното платно.

— Ако не ме лъже паметта, първото момиче, към което съм проявявал сериозен интерес, се казваше Ребека. В постановката на училищния драмсъстав тя играеше Оливия, аз — Себастиян. — Той замълча. — С Жулиета ли си имаш неприятности?

— А, не — възрази Люк, — тя е красива, но тъпа. — Последва поредното дълго мълчание. — И докъде стигнахте с Ребека? — попита той накрая.

— Доколкото си спомням, сме се целували — отговори бащата, — случвало се е и да се милваме, както му викахме по онова време.

— Искало ли ти се е да я погалиш по гърдите?

— То оставаше да не ми се е искало! Но тя не даваше. Направих го чак като студент, в първи курс. .

— А обичаше ли я, тате?

— Мислех, че я обичам, ала тази бомба ме удари чак след като срещнах майка ти.

— Значи мама е първата жена, с която си се любил?

— А, не, преди нея е имало две момичета, първото във Виетнам, второто — докато следвах.

— А някое от тях забременявало ли е?

Нат се прехвърли в бавното платно и подкара със скорост доста под разрешената.

— Да не би някоя да е забременяла от теб?

— И аз не знам — призна си Люк. — Кати също не знае, но докато се целувахме зад физкултурния салон, й оплесках цялата пола.

* * *

Флечър прекара още един час с дъщеря си, после се отправи обратно към Хартфорд. Джордж му беше станал симпатичен. Луси го беше описала като най-умното момче в класа. — Точно заради това го избрах за шеф на предизборния ми щаб — обясни тя.

След час Флечър вече бе в Хартфорд — когато влезе в стаята на Хари, картината не се беше променила. Той седна до Ани и я хвана за ръката.

— Някакво подобрение? — попита я.

— Не, никакво — отвърна жена му, — оттогава не се е и помръдвал. Как е Луси?

— Както й казах и на нея, голяма хитруша е. Ще й махнат гипса чак след месец и половина, но това явно изобщо не я притеснява, тя дори е убедена, че така си увеличава шансовете да стане председател на ученическия съвет в класа.

— Каза ли й за дядо й?

— Не, и се наложи да шикалкавя, когато ме попита къде си.

— И къде съм?

— Ръководиш заседание на училищното настоятелство.

Ани кимна.

— Познал си, само си сбъркал деня.

— Между другото, знаеше ли, че си има гадже?

— Джордж ли имаш предвид?

— Познаваш ли го?

— Да, но бих го описала не като гадже, а по-скоро като предан роб — уточни жена му.

— Пък аз си мислех, че Линкълн е премахнал робството още през 1863 година! — възкликна Флечър.

Ани се извърна към мъжа си.

— Това притеснява ли те? — попита тя.

— Я не се занасяй! Все някога и Луси ще има гадже.

— За друго ти говорех и ти го знаеш.

— Тя е само на шестнайсет години, Ани.

— Аз бях по-малка, когато се запознахме.

— Толкова ли не помниш, Ани, че докато следвахме, сме участвали в демонстрации в защита на гражданските права, горд съм, че сме предали тези убеждения и на дъщеря си.