Джефри Арчър
Синове на съдбата (46)

46.

Следващия понеделник съдебните заседатели положиха клетва и съдията Краватс покани щатския обвинител да направи встъпително слово.

Ричард Ебдън стана бавно от мястото си. Беше снажен, изискан беловлас мъж, славеше се с това, че всички съдебни заседатели му имат страха. В първия ден на всяко съдебно заседание задължително се явяваше в един и същ тъмносин костюм. Бялата му риза и синята вратовръзка вдъхваха доверие.

Прокурорът се гордееше с професионалния си път, което съдържаше известна ирония, понеже той бе благ човек, който си обича семейството, не пропуска църковна служба и дори пее в местния хор. Ебдън се изправи, изтика стола назад, застана насред залата и се извърна с лице към съдебните заседатели.

— Госпожи и господа съдебни заседатели — подхвана той,

— прокурор съм от дълги години и рядко съм се натъквал на по-ясен случай на предумишлено убийство.

Флечър се наведе към Нат и прошепна:

— Не се притеснявай, винаги започва пледоарията си така, сега следва „Но въпреки това“…

— Но въпреки това искам да ви напомня какво се е разиграло в нощта срещу тринайсети февруари. Господин Картрайт — продължи прокурорът и се извърна бавно с лице към обвиняемия — е участвал в телевизионно предаване заедно с Ралф Елиот, обичан и много уважаван в обществото човек, и още по-важно, човек, който е имал всички шансове да спечели първичните избори на републиканците и вероятно да стане губернатор на любимия ни щат. Бил е в разцвета на житейския си път, жънел е успех след успех и в скоро време е щял да се радва на признанието на избирателите, благодарни за дългогодишната му безкористна служба в полза на обществото, а каква награда е получил? Накрая е бил убит от прекия си съперник. Как се е разиграла тази никому ненужна трагедия? Към господин Картрайт е отправен въпрос дали жена му е незаконна имигрантка — нещо, което неизменно съпътства истинската политика, — въпрос, на който, бих могъл да добавя, Картрайт не желае да отговори — защо? Защото знае, че това е самата истина, която не е разкривал в продължение на цели двайсетина години. И какво прави господин Картрайт, след като отказва да отговори на въпроса? Опитва се да прехвърли вината от болната глава на здравата и се нахвърля на Ралф Елиот. Веднага след края на предаването започва да му крещи ругатни, нарича го негодник, обвинява го, че е нагласил нещата и най-ужасното, зарича се: „Въпреки всичко ще ви убия.“ — Ебдън се взря в съдебните заседатели и повтори бавно петте думи: — „Въпреки всичко ще ви убия.“ Когато признаете господин Картрайт за виновен, не е нужно да се осланяте на казаното от мен, защото това не са слухове, догадки или плод на въображението: целият разговор между двамата съперници е бил заснет на кинолента за идните поколения. Съзнавам, господин съдия, че молбата ми е необичайна, но при така създалите се обстоятелства ми се ще да покажа и на вас, и на съдебните заседатели този запис.

Прокурорът погледна към сътрудниците си и един от тях натисна копчето. Следващите дванайсет минути Нат не откъсна очи от екрана, опънат точно срещу съдебните заседатели, и със свито сърце видя как си е изпуснал нервите. След като записът беше изключен, Ебдън продължи встъпителното си слово.

— Но щатската прокуратура пак е длъжна да покаже какво точно се е разиграло, след като този вбесен отмъстителен човек е изхвърчал от студиото. — Той сниши глас. — Картрайт се прибира вкъщи и вижда, че синът му — единственото му дете — е извършил самоубийство. Всички разбираме как такава трагедия е подействала на бащата. Оказва се, уважаеми съдебни заседатели, че трагичната кончина на момчето е отприщила низ от събития, завършили с хладнокръвното убийство на Ралф Елиот. Картрайт обещава на жена си, че от болницата ще се прибере направо у дома, въпреки това обаче няма намерение да го прави, понеже вече е решил пътем да се отбие у господин и госпожа Елиот. Каква ли е причината за това посещение в два часа след полунощ? Целта е пределно ясна: Ралф Елиот да бъде отстранен от надпреварата за губернаторския пост. За беда на своето семейство и на щата господин Картрайт успява да я изпълни. В два след полунощ отива неканен в дома на семейство Елиот. Отваря му господин Елиот, който по това време работи върху своя реч в кабинета си. Господин Картрайт нахълтва вътре и удря господин Елиот толкова силно по носа, че той залита. Вижда, че противникът му хуква да го гони по коридора, и се окопитва достатъчно бързо, за да изтича в кабинета и да вземе пистолета, който държи в едно от чекмеджетата на писалището. Обръща се точно когато Картрайт му скача и избива оръжието от ръката му — сега вече господин Елиот няма с какво да се отбранява. След това неканеният гост грабва пистолета, застава над жертвата си и без да се колебае и за миг, я застрелва право в сърцето. После стреля още веднъж, вече към тавана, за да създаде впечатлението, че е имало боричкане. Сетне мята пистолета, изтичва през отворената входна врата, скача в автомобила и отпрашва към дома си. Без изобщо да подозира, оставя след себе си свидетел на цялата случка — съпругата на жертвата, госпожа Ребека Елиот. След като чува първия изстрел, тя изтичва от спалнята на горния етаж, а броени мигове подир втория изстрел вижда ужасена как Картрайт побягва презглава от къщата. Подобно на телевизионната камера, която е записала всичко, разиграло се преди това същата вечер, госпожа Елиот ще ви разкаже точно и подробно какво точно се е случило оная нощ. — Прокурорът отклони за миг вниманието си от съдебните заседатели и погледна Флечър право в лицето. — След малко защитникът на подсъдимия ще стане от мястото си и с прочутото си обаяние и ораторско майсторство ще се опита да ви просълзи със своя разказ за случилото се. Ала той няма как да отрече трупа на един невинен мъж, убит най-хладнокръвно от политическия си противник. Няма как да отрече и заканата, отправена не другаде, а в телевизионното студио: „Въпреки всичко ще ви убия.“ Няма как да отрече, че е имало свидетелка, видяла с очите си убийството — госпожа Ребека Елиот, вдовица на убития. — Прокурорът премести поглед към Нат. — Ще ви разбера, ако изпитате известно състрадание към този човек, ала съм сигурен, че след като чуете показанията на всички свидетели, у вас няма да остане и сянка на съмнение, че именно господин Картрайт е извършил гнусното деяние, и вие няма да имате друг избор, освен да изпълните дълга си към щата и да издадете присъда „Виновен“.

Докато Ричард Ебдън се връщаше на мястото си, в залата се възцари зловеща тишина. Мнозина, дори двама-трима от съдебните заседатели закимаха. Съдията Краватс си записа нещо в бележника пред себе си и погледна към защитника на обвиняемия.

— Ще отговорите ли, господин адвокат? — попита съдията, без да се опитва да крие иронията в гласа си.

Флечър се изправи и го погледна право в очите.

— Не, благодаря, господин съдия, не възнамерявам да правя встъпително слово — оповести той.

После седна до Нат и двамата загледаха право пред себе си, а в съдебната зала се вдигна страшна врява. Съдията удари няколко пъти с чукчето с надеждата да възстанови реда. Флечър се извърна към прокурора и видя, че той и сътрудниците му са доближили глави и обсъждат оживено нещо. Осъзнал какъв хитър тактически ход е приложил защитникът на подсъдимия, съдията се помъчи да прикрие усмивката си — прокурорът и помощниците му наистина бяха объркани. Краватс се извърна към тях.

— В такъв случай, господин Ебдън, вероятно ще призовете първия си свидетел — рече той доста делово.

Прокурорът се изправи, но вече не така наперено — бе схванал какво е намислил Флечър.

— При тези необичайни обстоятелства, господин съдия, бих помолил за отлагане на заседанието.

— Възразявам, господин съдия — провикна се Флечър и скочи от мястото си. — Прокуратурата разполагаше с няколко месеца, за да подготви обвинението, а сега какво излиза — не може да призове и един свидетел!

— Така ли е, господин Ебдън? — попита съдията. — Възпрепятстван ли сте да призовете първия си свидетел?

— Да, господин съдия. Първият ни свидетел е господин началникът на полицията Дон Кълвър и не искаме да го откъсваме от важната му работа, ако това наистина не се налага.

Флечър отново стана от мястото си.

— Да, господин съдия, наистина се налага. Кълвър оглавява полицейското управление, делото е по обвинение в убийство и настоявам то да бъде прекратено, след като от полицията не са в състояние да представят пред съда никакви доказателства.

— Добър ход, господин Давънпорт, но няма да се хвана на тази въдица — отсече Краватс. — Ще уважа искането ви за отлагане на заседанието. Насрочвам следващото заседание веднага след обедната почивка и ако началникът на полицията е възпрепятстван да се яви и тогава, ще обявя свидетелските му показания за невалидни.

Ебдън кимна, макар да не успя да прикрие, че е смутен и притеснен.

— Всички да станат прави — оповести съдебният пристав, след което съдията Краватс си погледна часовника и излезе от залата.

— Според мен спечелихме първия рунд — сподели Том, когато и прокурорът заедно със сътрудниците си се изниза бързо-бързо от помещението.

— Възможно е, но ако искаме да спечелим последната битка, ни трябва нещо повече от пирова победа.

* * *

На Нат не му беше никак приятно, че трябва да убива някак времето, и се върна в съдебната зала доста преди края на обедната почивка. Погледна към мястото на прокурора Ричард Ебдън и видя, че и той вече е тук — явно нямаше намерение да допуска повторно същата грешка. Но дали се бе досетил защо Флечър е рискувал с такъв дързък ход? По време на почивката адвокатът бе обяснил на Нат, че според него могат да се надяват да спечелят делото само ако опровергаят показанията на Ребека Елиот, затова Флечър не можел да допусне тя да се поотпусне и за миг. След предупреждението на съдията Ебдън щеше да се види принуден да я държи в коридора вероятно дни наред, докато накрая я призоват да даде показания.

Флечър седна до клиента си броени мигове преди в залата да влезе и съдията.

— Шефът на полицията снове ядосано из коридора и бълва змии и гущери, а госпожа Елиот седи сам-сама и кърши ръце. Смятам да я накарам да чака доста дни — добави той точно когато съдебният пристав оповести:

— Всички да станат. Влиза съдията Краватс.

— Добър ден — поздрави той и след като се извърна към прокурора, допълни: — Свидетелят ви, господин Ебдън, тук ли е?

— Да, господин съдия. Обвинението призовава Дон Кълвър, началник на полицейското управление.

Нат загледа как Кълвър отива да даде показания и полага клетва. Беше много притеснен, а Нат така и не се сещаше защо. После забеляза, че показалецът и средният пръст на Дясната му ръка потрепват, и си даде сметка, че за пръв път вижда полицейския шеф без пура, превърнала се в нещо като негова запазена марка.

— Господин Кълвър, обяснете на съдебните заседатели какъв пост заемате понастоящем.

— Оглавявам полицейското управление в град Хартфорд.

— Откога работите на тази длъжност?

— От близо четиринайсет години.

— А откога сте в полицията?

— От трийсет и шест години.

— Значи мога спокойно да заявя, че имате голям опит в разследването на предумишлени убийства.

— Предполагам, да — потвърди полицейският началник.

— А срещали ли сте се някога с обвиняемия?

— Да, многократно.

— Краде някои от въпросите ми — прошепна Флечър на Нат, — но още не съм разбрал защо.

— Съставили ли сте си някакво мнение за него?

— Да, той е свестен човек, който спазва законите, и докато не извърши убийството…

— Възразявам, господин съдия — прекъсна го Флечър, който бе скочил от мястото си, — нека съдебните заседатели, а не шефът на полицията решат кой е убил господин Елиот. Все още не живеем в полицейска държава.

— Възражението е прието — обяви Краватс.

— Единственото, което мога да кажа — продължи Кълвър, — е, че ако това не се беше случило, щях да гласувам за него.

В залата се чу смях.

— А след като го поразпитам, със сигурност няма да гласува за мен — изшушука Флечър.

— Подозирали ли сте някога, че такъв доблестен гражданин е способен на убийство?

— И през ум не ми е минавало такова нещо, господин Ебдън — отговори шефът на полицията. — Въпреки че убийците рядко са закоравели престъпници.

— Бихте ли пояснили, господин Кълвър?

— Че защо да не поясня! — възкликна другият мъж. — Убийствата обикновено се извършват вътре в дома, най-често от член на семейството, от човек, който никога дотогава не е вършил престъпления и вероятно няма да извърши други. След като се озоват в затвора, такива хора обикновено са по-кротки и се подчиняват повече на правилата от дребния обирджия.

— Според вас господин Картрайт спада ли към тази категория?

— Възразявам — намеси се отново Флечър, но без да става, — откъде началникът на полицейското управление да знае отговора на този въпрос?

— Знам го, защото от трийсет и шест години си имам работа с убийци — отговори Дон Кълвър.

— Да не се вписва в протокола — разпореди се съдията. — Опитът е хубаво нещо, но когато взимат решение по конкретния случай, съдебните заседатели са длъжни да се осланят единствено на фактите.

— Тогава нека задам въпрос, който е свързан с конкретния случай — рече прокурорът. — Какво отношение имате към него, господин Кълвър?

— В ранните часове на дванайсети май на домашния ми телефон се обади госпожа Елиот.

— На домашния ви телефон ли? Познава ли ви лично?

— Не, но всички, кандидатирали се за държавен пост, могат да се свързват направо с мен. Към тях често се отправят заплахи, истински и въображаеми, а не е тайна, че откакто господин Елиот се е кандидатирал за губернатор, мнозина са се заканвали да го убият.

— Записали ли сте какво точно ви е казала госпожа Елиот, когато ви се е обадила по телефона?

— Да, записах си — потвърди Кълвър. — Беше изпаднала в истерия, крещеше. Помня, че дори се видях принуден да поотдалеча слушалката от ухото си, всъщност госпожа Елиот събуди и жена ми. — Тук-там в залата отново се чу смях и полицаят изчака той да утихне. — Записах точните й думи върху тефтера, който държа до телефона.

Той отвори бележника. Флечър веднага се изправи.

— Такова нещо разрешено ли е? — попита той.

— Както господин Давънпорт със сигурност знае — намеси се Ебдън, — бележникът, господин съдия, е включен в списъка с документи, които прокуратурата смята да използва при гледането на делото и които всички се споразумяхме, че са приемливи като доказателство. Господин Давънпорт разполагаше с няколко седмици, за да прецени доколко уместни и важни са те.

Съдията кимна към Кълвър.

— Продължавайте — подкани той, а Флечър отново си седна на мястото.

— „Мъжът ми бе застрелян в кабинета си, много ви моля, елате незабавно“ — прочете от бележника полицейският шеф.

— А вие какво отговорихте?

— Казах й да не пипа нищо и че ще отида веднага.

— Колко часът беше?

— Два и двайсет и шест — отговори Кълвър, след като си погледна записките.

— А кога отидохте у семейство Елиот?

— Чак в три и деветнайсет. Първо трябваше да се обадя в участъка и да кажа да пратят в къщата на Елиот най-добрия следовател, когото открият. После се облякох, така че, когато отидох, видях, че двама от патрулиращите полицаи вече са там — е, на тях не им се е налагало да се обличат.

За пореден път в залата избухна смях.

— Опишете, ако обичате, на съдебните заседатели какво видяхте, когато пристигнахте.

— Входната врата зееше отворена, госпожа Елиот седеше с подвити колене на пода в коридора. Съобщих й, че съм пристигнал, после отидох при детектив Петровски в кабинета на господин Елиот. Господин Петровски — добави полицейският шеф — е един от най-уважаваните следователи в управлението, има голям опит в разследването на предумишлени убийства и понеже видях, че той вече се е заел със случая, го оставих да си върши работата и се върнах при госпожа Елиот.

— Тогава ли я разпитахте?

— Да, тогава — потвърди Кълвър.

— А детектив Петровски не я ли беше разпитал?

— Да, беше го направил, но често пъти е само от полза да вземем повторни показания, така че после да ги сравним с първите и да видим дали има съществени разминавания.

— И имаше ли? — побърза да попита Ебдън.

— Не, нямаше.

— Възразявам — натърти Флечър.

— Възражението не се приема, господин Давънпорт. Както вече се каза, от няколко седмици имате достъп до тези документи. ,

— Благодаря ви, господин съдия — рече прокурорът. — Бих искал, господин Кълвър, да разкажете на съда какво направихте след това.

— Предложих да отидем във всекидневната, та госпожа Елиот да се чувства по-удобно. Помолих я да ми опише най-подробно какво точно се е случило вечерта. Не я пришпорвах, защото свидетелите често пъти не обичат да отговарят за втори, че и за трети път на едни и същи въпроси. Госпожа Елиот изпи чаша чай и след това ми обясни, че е спяла, когато е чула първия изстрел. Запалила лампата, облякла пеньоара и тъкмо излизала на стълбищната площадка, когато проехтял и вторият изстрел. Тя видяла как господин Картрайт излиза на бегом от кабинета и хуква към отворената врата. Обърнал се, но в тъмното не я забелязал, макар че госпожа Елиот го разпознала веднага. След това изтичала долу и отишла в кабинета, където намерила мъжа си — лежал в локва кръв. Незабавно ми се обадила у дома.

— Продължихте ли да я разпитвате?

— Не, оставих при нея една полицайка и отидох да проверя първоначалните й показания. Разговарях още веднъж с детектив Петровски, после заедно с още двама полицаи отидох у господин Картрайт и го задържах по обвинение в убийството на Ралф Елиот.

— Той беше ли си легнал?

— Не, още беше облечен в дрехите, с които същата вечер бе участвал в телевизионното предаване.

— Нямам повече въпроси, господин съдия.

— Можете да разпитате свидетеля, господин Давънпорт.

Усмихнат, Флечър се приближи към свидетеля.

— Добър ден, господин Кълвър. Няма да ви задържам дълго, знам колко сте зает, въпреки това имам три-четири въпроса, на които бих искал да отговорите. — Шефът на полицейското управление не отвърна с усмивка на адвоката.

— Като начало бих искал да установя колко време е минало от телефонния разговор, който сте провели в дома си с госпожа Елиот, и часа, когато сте задържали господин Картрайт.

Кълвър се позамисли, пръстите му пак потрепериха.

— Към два, най-много два и половина часа — отговори той накрая.

— А когато отидохте у господин Картрайт, как беше облечен той?

— Вече обясних пред съда, че… че беше облечен точно както и по време на телевизионното предаване същата вечер.

— Значи не ви е отворил по пижама и халат и вие не сте останали с впечатлението, че току-що е станал от сън.

— Не — потвърди озадачен шефът на полицейското управление.

— А не ви ли се струва, че човек, който току-що е извършил убийство, ще побърза, ако е два часът след полунощ, да се съблече и да си легне, така че, ако полицията дойде внезапно в дома му, да остави поне впечатлението, че става от сън?

Кълвър сбърчи чело.

— Той утешаваше жена си.

— Така значи, убиецът е утешавал жена си — повтори Флечър, — тогава нека ви попитам, господин Кълвър, когато задържахте под стража господин Картрайт, той направи ли някакви изявления?

— Не, каза само, че искал първо да разговаря с адвоката си — отговори началникът на полицията.

— Значи не е казал нищо, което да впишете в безценния си бележник?

— Да, каза — отвърна Кълвър, след което запрелиства тефтерчето и се взря внимателно в написаното. — Да — повтори той с усмивка, — Картрайт каза: „Но когато си тръгнах, той още беше жив.“

— „Но когато си тръгнах, той още беше жив“ — повтори адвокатът. — Едва ли ще го заяви човек, опитващ се да потули факта, че изобщо е ходил у Елиот. Той не се съблича, не си ляга, признава на всеослушание, че по-рано същата вечер е ходил у Елиот. — Полицейският шеф не отговори нищо. — След като дойде с вас в управлението, взехте ли му отпечатъци от пръстите?

— Разбира се.

— Направихте ли други експертизи? — попита Флечър.

— Какво имате предвид? — не разбра Кълвър.

— Не ме разигравайте — рече доста остро адвокатът. — Направихте ли други експертизи?

— Да — потвърди Кълвър. — Проверихме под ноктите на задържания, за да установим дали има следи, че е стрелял с пистолета.

— И личеше ли по нещо, че господин Картрайт е стрелял? — попита Флечър вече по-миролюбиво.

Кълвър се поколеба.

— По дланите и под ноктите не открихме следи от барут.

— Значи по дланите и под ноктите му не е имало следи от барут — повтори Флечър, вече извърнат към съдебните заседатели.

— Да, но той е разполагал с цели два часа, през които е могъл да си измие ръцете и да почисти ноктите си.

— Точно така, господин Кълвър, разполагал е с два часа, но през тях е могъл и да се съблече, да си легне, да угаси осветлението в къщата и да ви каже нещо далеч по-оневиняващо от „но когато си тръгнах, той още беше жив“.

Флечър не сваляше очи от съдебните заседатели. И този път полицейският шеф не каза нищо.

— Последният въпрос, господин Кълвър, не ми дава мира още откакто съм се заел със случая, особено като се сетя, че работите в полицията от трийсет и шест години, четиринайсет от които като началник на управлението. — Той отново се извърна към Кълвър. — Хрумвало ли ви е някога, че престъплението може да е извършено от друг?

— Няма улики в къщата да е влизал друг освен господин Картрайт.

— Но вътре е имало още един човек.

— Няма никакви доказателства, които да навеждат на мисълта, че госпожа Елиот има нещо общо с престъплението.

— Никакви доказателства ли? — повтори Флечър. — Дано, господин Кълвър, намерите в натоварената си програма малко време и се отбиете да чуете кръстосания разпит, на който ще подложа госпожа Елиот — тогава вече съдебните заседатели ще решат дали наистина няма никакви доказателства, сочещи, че тя има нещо общо с престъплението.

Всички в залата заговориха един през друг, настана голяма олелия. Прокурорът скочи като ужилен.

— Възразявам, господин съдия — тросна се той сърдито. — Не госпожа Елиот е изправена пред съда.

Никой обаче не го чу: съдията удряше с чукчето, за да възстанови реда, а Флечър се върна бавно на мястото си.

Когато Краватс успя да въдвори някакво подобие на ред, единственото, което Флечър каза, бе:

— Нямам повече въпроси, господин съдия.

— Разполагаш ли с доказателства? — попита го през шепот Нат, когато той си седна на мястото.

— Не бих казал — призна си Флечър, — но съм сигурен в едно: ако наистина е убила съпруга си, госпожа Елиот едва ли ще спи спокойно от днес до деня, когато се изправи да дава свидетелски показания. Колкото до Ебдън, следващите няколко дни той ще има да умува какво ние сме открили, а той е пропуснал.

Флечър се усмихна на полицейския шеф, отправил се към мястото си в залата, но в отговор получи не усмивка, а студен изцъклен поглед.

Съдията Краватс се извърна първо към прокурора, сетне и към адвоката на подсъдимия.

— Смятам, господа, че за днес приключихме — оповести той. — Насрочвам следващото заседание за утре в десет сутринта, когато господин Ебдън може да призове следващия си свидетел.

— Всички да станат прави.