Джефри Арчър
Синове на съдбата (16)

16.

Професор Карл Ейбрахамс влезе в аудиторията точно в девет. Имаше по осем лекции на семестър и ако се вярва на мълвата, за трийсет и седем години не беше пропуснал нито една. Повечето други слухове, които се носеха за него, не можеха да бъдат потвърдени, ето защо той ги отхвърляше като несъстоятелни.

Въпреки това студентите ги предаваха от уста на уста и те се бяха превърнали в част от университетския фолклор. Всеки студент, осмелил се да се заяде с Ейбрахамс, беше обречен да понесе злъчното му чувство за хумор — това поне можеше да се провери всяка Божа седмица. Единствени тримата президенти, канили го за член на Върховния съд, си знаеха дали той се е отнесъл и с тях по този начин. Затова пък се знаеше със сигурност, че ако някой заговори на тази тема, Ейбрахамс отвръща, че ще служи на народа си по-добре, ако обучава следващото поколение юристи и създава възможно най-много почтени, добросъвестни съдии, прокурори и адвокати, отколкото ако разчиства бъркотията, забъркана от слаби юристи.

Според „Вашингтон Поуст“ ученици на Ейбрахамс били двама от членовете на сегашния Върховен съд, двайсет и двама федерални съдии и мнозина от деканите на най-известните юридически факултети.

След първата от осемте лекции на професора Флечър и Джими не си правеха никакви илюзии — знаеха, че ги чака къртовски труд. Все пак Флечър смяташе, че в последния курс, преди да вземе бакалавърска степен, се е трудил достатъчно дълго и често си е лягал посред нощ. На професор Ейбрахамс му трябваше около седмица, за да покаже на младежа, че може да работи още повече и да си ляга още по-късно.

Постоянно напомняше на първокурсниците, че в края на обучението не всички ще чуят прощалното му слово, с което той ще изпрати новоизлюпените юристи. Джими само свеждаше глава. Флечър се заседяваше в библиотеката и Ани нерядко го виждаше чак след като затвореха. Понякога Джими излизаше по-рано, за да отиде при Джоана, но рядко си тръгваше без няколко тома под мишница. Флечър сподели с Ани, че не помни брат й да се е трудил някога толкова усърдно.

— А щом се роди и детето, ще му стане още по-тежко — напомни тя на мъжа си една вечер, когато отиде да го вземе от библиотеката.

— Джоана явно е нагласила нещата така, че да роди през лятната ваканция и още в началото на семестъра да се върне на работа.

— Не искам първата ни рожба да расте така — отсече Ани. — Смятам да отгледам децата ни в нашия дом, като майка на пълен работен ден, освен това държа те да имат баща, който се прибира рано и им чете книжки.

— Защо не! — засмя се Флечър. — Но ако размислиш и решиш да ставаш председател на управителния съвет на „Дженеръл Мотърс“, нямам нищо против и да сменям пелените.

* * *

След като Нат се върна в университета, първото, което го изуми, бе, че неговите състуденти му се струват незрели дечковци. Беше изкарал достатъчно кредити, за да запише втори курс, но студентите, с които бе общувал, преди да получи повиквателната, и досега обсъждаха най-нашумелия попсъстав или кинозвезда, а той не беше и чувал за „Дорс“. Чак на първата лекция си даде сметка до каква степен изживяното във Виетнам е преобразило живота му.

Правеше му впечатление и че състудентите му не се отнасят с него като с равен не на последно място защото и някои от преподавателите го гледаха със страхопочитание. Беше му приятно, че се радва на такова уважение, ала бързо установи, че медалът си има и обратна страна. През коледната ваканция го обсъди с Том, който заяви, че разбирал защо някои странят от Нат — смятали, че е избил най-малко стотина виетнамци.

— Най-малко стотина виетнамци ли? — повтори невярващо Нат.

— Други пък са чели как нашите войници са се отнасяли с виетнамките — допълни приятелят му.

— Де да имах такъв късмет! Ако не беше Моли, щях да карам на пост и молитви.

— Е, ще те посъветвам да не ги разочароваш — рече Том. — Мен ако питаш, мъжете ти завиждат, а жените ги гризе любопитство. Само това оставаше да си помислят, че си най-обикновен гражданин, който спазва законите.

— Явно забравят, че съм само на деветнайсет — отбеляза Нат.

— Лошото е — натърти другият младеж, — че капитан Картрайт, удостоен с медал „За храброст“, изобщо не изглежда на деветнайсет, пък и куцукането ти постоянно им го напомня.

Нат се вслуша в съвета на своя приятел и реши да изразходва силите си в аудиториите, спортната зала и кросовете. Лекарите го бяха предупредили, че ако изобщо бъде в състояние да тича, това ще стане най-малко подир една година. След черногледото им предсказание той прекарваше най-малко по час на ден в спортната зала: катереше се по въжета, вдигаше тежести, понякога дори играеше бадминтон. В края на първия семестър вече можеше да тича бавно по трасето за бягане по пресечен терен, макар че му трябваха цял час и двайсет минути, за да пробяга някакви си девет километра. Върна се към стария режим на тренировки и си спомни, че рекордът му от първи курс е трийсет и четири минути и осемнайсет секунди. Обеща си, че в края на втори курс ще счупи този рекорд.

Следващата трудност, на която се натъкна, беше реакцията на момичетата, на които определяше среща. Те или бяха готови веднага да скочат в леглото му, или тутакси го отпращаха. Том го беше предупредил, че скалпът му в леглото вероятно е награда, за каквато бленуват доста първокурснички, и Нат бързо установи, че до нея се домогват дори момичета, които изобщо не познава.

— Славата си има и недостатъци — току се оплакваше.

— Ако искаш, дай да се разменим — подметна Том. Единственото изключение се оказа Ребека, която още от деня, когато Нат се върна в студентското градче, му показа, че би искала да получи още един шанс. Нат си имаше едно наум, не му се щеше особено да подклажда този стар огън и реши, че и да възобнови връзката си с Ребека, трябва да го направи бавно и постепенно. Тя обаче си беше наумила друго. След втората среща го покани на кафе в стаята си и още щом затвори вратата, се опита да го съблече. Нат се дръпна и не измисли друго освен недодяланото извинение, че на другия ден е на крос. Ребека обаче не се отказа толкова лесно и след няколко минути, когато се появи с две чаши кафе, вече се беше преоблякла по копринена роба, под която май беше гола. Нат най-неочаквано усети, че вече не изпитва нищо към нея, и след като изгълта набързо кафето, повтори, че трябвало да си ляга рано.

— Преди не си се притеснявал никога, че на другия ден имаш крос — натякна му Ребека.

— Тогава и двата крака ми бяха здрави — напомни младежът.

— Сигурно вече ме смяташ недостойна за теб — продължи да опява тя. — Нали всички те мислят за голям герой.

— Това няма нищо общо. Просто…

— Просто Ралф е бил прав още от самото начало.

— В смисъл? — тросна се Нат.

— В смисъл че не си от неговата класа. — Ребека помълча, помълча и добави: — Във и извън леглото.

Нат понечи да отговори, но после отсъди, че не си струва. Тръгна си, без да казва и дума. По-късно същата вечер лежеше и си мислеше, че Ребека, както толкова други неща, е останала в миналото.

Между откритията, изненадали го, след като се върна в университета, бе, че мнозина студенти го притискат да се кандидатира срещу Елиот за председател на студентския съвет. Нат обаче даде да се разбере, че не му е до избори и има да наваксва изгубеното време.

Когато след втори курс се прибра у дома, сподели с баща си колко се радва, че вече пробягва дистанцията на кроса за по-малко от час и че на изпитите е шести по успех.

* * *

През лятото Нат замина заедно с Том за Европа. Откри поредното предимство да получаваш капитанска заплата: можеше да придружи най-добрия си приятел, без да се притеснява, че не му е по джоба да си плати пътя.

Първата им спирка беше Лондон, където двамата отидоха да погледат как гвардейците маршируват пред Уайтхол. Нат не се и съмняваше, че те биха могли да бъдат страховита сила във Виетнам. В Париж се разходиха по Шанз-Елизе и съжалиха, че всеки път, щом видят красива жена, трябва да отварят разговорника. После заминаха за Рим, където в кафененцата по задните улички за пръв път вкусиха истински спагети и се зарекоха, че никога вече няма да стъпят в „Макдоналдс“.

Ала чак във Венеция Нат се влюби и за един ден разбра, че е полигамен: харесваше и голи жени, и девици. Първия ден се прехласна по Да Винчи, после по Белини, след това и по Луини. Тази любов бе толкова силна, че Том склони да поостанат още няколко дни в Италия и дори да включат в маршрута си Флоренция. На всеки ъгъл откриваха нова и нова любов: Микеланджело, Караваджо, Каналето, Тинторето. Почти всеки, чието име завършваше на „о“, попадаше в харема на Нат.

* * *

На петата лекция за семестъра професор Карл Ейбрахамс застана пред катедрата и се взря в наредените амфитеатрално банки.

Без да гледа никъде: било в учебник, в папка или в записки, започна лекцията и запозна студентите с ключовото съдебно дело "Картър срещу „Амалгамейтед Стийл“.

— През 1923 година при производствена злополука — започна професорът — господин Картър губи ръката си и е уволнен без никаква компенсация. Така и не може да си намери работа — коя стоманолеярна ще наеме еднорък човек, — отказват да го наемат дори портиер в един от местните хотели и той си дава сметка, че никога вече няма да работи. Законът за компенсациите в промишлеността е приет чак през 1927 година, затова господин Картър решава да предприеме дръзка и почти нечувана по онова време стъпка и да съди работодателите си. Не му е по джоба да наеме адвокат — и тогава положението е било същото, както сега, — но един млад студент по право отсъжда, че господин Картър е бил ощетен, и се нагърбва да го представлява в съда. Печели делото и пострадалият получава компенсация сто долара — сигурно ще кажете, това пари ли са? Въпреки това благодарение на двамата мъже е приет нов закон. Да се надяваме, че след време и вие ще допринесете за по-справедливо законодателство. Между другото, младият адвокат се е казвал Тео Рамплие- ри. Понеже посвещава много време на делото, се разминава на косъм с изключване от университета. По-късно, много по-късно е назначен във Върховния съд. — Професорът сбърчи чело. — Миналата година от „Дженеръл Мотърс“ са броили пет милиона долара на някой си господин Камерън — компенсация, че е изгубил крака си. И то въпреки че са доказали как злополуката е станала заради небрежност, проявена от пострадалия. — Ейбрахамс изложи най-подробно случая, сетне добави: — Както е казал Чарлс Дикенс, законът често се инати като магаре на мост, и което вероятно е по-важно, определено е несъвършен. Не се отнасям с особено уважение към юристите, които само търсят как да заобиколят даден закон, още повече че именно те са най-наясно какво точно са имали предвид Сенатът и Конгресът, когато са го приемали. Сред вас има такива, които ще забравят тези мои думи още в мига, когато постъпят на работа в някоя прочута юридическа кантора, чиято цел е да печели на всяка цена делата. Но сигурно има и други, пък били те и малцинство, които ще помнят думите на Линкълн: „Нека възтържествува справедливостта!“

Флечър вдигна очи от записките и се взря в преподавателя.

— До следващата лекция се запознайте с петте съдебни дела от "Картър срещу „Амалгамейтед Стийл“ до „Деметри срещу Деметри“, допринесли за промени в законите. Можете да работите по двойки, но не се допитвайте помежду си. Надявам се, че бях ясен. — Часовникът удари единайсет. — Приятен ден, дами и господа.

Флечър и Джими си поделиха съдебните дела и до края на следващата седмица откриха три, които отговаряха на изискванията на професора. Джоана изрови от дълбините на паметта си четвърти случай, гледан в Охайо, когато тя е била малка. Но не пожела да им каже повече подробности.

— Какво означава „да обичаш, да почиташ и да се подчиняваш на мъжа си“? — възкликна Джими.

— Никога не съм казвала, че ще ти се подчинявам, малкия — бе единственото, което отвърна тя, — а, да, ако нощес Елизабет се събуди, твой ред е да й сменяш пеленките.

— „Съмнър срещу Съмнър“ оповести победоносно Джими точно след полунощ, когато се пъхна в леглото.

— Браво на теб, малкия, но до десет в понеделник трябва да си изровил и пети случай, ако искаш да изтръгнеш усмивка от професор Ейбрахамс.

— Де да беше толкова лесно! — отвърна младежът. — Ще се наложи да направим доста повече от това, ако искаме тази гранитна грамада да си размърда устните.

* * *

Докато се изкачваше по хълма, Нат забеляза момичето, тичащо пред него. Реши да го подмине вече след билото. Наближаваше средата на трасето и си погледна часовника. Седемнайсет минути и девет секунди. Беше сигурен, че ще счупи личния си рекорд и за първото състезание тази година отново ще се е върнал в отбора.

Излезе на хребета с усещането, че прелива от енергия, после обаче изруга на глас. Онази глупачка отпред беше сбъркала пътя. Нат й извика, тя обаче не се обърна. Той изруга отново, смени посоката и хукна след момичето. Тъкмо я настигаше по хълма, когато тя най-неочаквано се извърна и го погледна уплашено.

— Сбъркахте пътя — извика й Нат, готов да се обърне и да продължи нататък, но дори от двайсетина метра му се прииска да види момичето по-отблизо.

Отправи се бързо към него, без да спира да тича.

— Благодаря ви — рече непознатата. — Това ми е вторият път, когато бягам по този маршрут, и горе на хълма не си спомних откъде точно се минаваше.

— Трябваше да тръгнете по по-тясната пътека — усмихна се Нат. — Широката води към гората.

— Благодаря — повтори жената и без да казва и дума повече, се втурна нагоре по баира.

Нат я подгони и след като се изравниха, тича с нея, дока то излязоха на билото. Щом се увери, че се е върнала на по тясната пътека, й махна за довиждане.

— Хайде, ще се видим — рече й, но дори и непознатата да му отговори, той не я чу.

Прекоси финиша и си погледна часовника. Четирийсет и три минути и петдесет и една секунди. Пак изруга и се запита колко ли време е изгубил, докато е упътвал заблудилата се жена. После реши да не се ядосва. Прави упражненията за разтягане по-дълго от обикновено — чакаше момичето да се върне.

То изникна изневиделица на билото и затича бавно към финиша.

— Браво на вас, успяхте — усмихна се Нат, докато тичаше към нея. Тя не отговори на усмивката му. — Аз съм Нат Картрайт — поясни той.

— Знам кой сте — сопна се непознатата.

— Срещали ли сме се?

— Не — отвърна тя. — Но ви се носи слава.

Без да казва нищо повече, момичето продължи да тича към женската съблекалня.

* * *

— Да станат, които са успели да открият пет съдебни дела.

Флечър и Джими се изправиха победоносно, но ентусиазмът им бързо бе попарен: седемдесет на сто от курса също станаха на крака.

— Четири случая? — попита професорът, като се постара да не дава воля на презрението си.

Повечето от останалите също се изправиха, по банките продължиха да седят към десет на сто от студентите. Флечър се запита колко ли от тях ще се дипломират.

— Седнете — рече професорът. — Ще започнем с "Газова компания „Максуел Ривър“ срещу Пенстоун" — с какво това съдебно дело е допринесло за промяната на законодателството?

Ейбрахамс посочи един студент на третата банка.

— През 1932 година търговските дружества са задължени по закон да проверяват дали оборудването отговаря на правилата за безопасност на труда и да имат грижата всички работници и служители да знаят как да постъпват при извънредни обстоятелства.

Професорът премести пръст.

— Пак по закон писмените инструкции трябва да бъдат сложени на видно място, където да може да ги прочете всеки служител и работник.

— Кога това изискване се е обезсмислило? Пръстът отново се премести, друг глас:

— "Рейнолдс срещу дърворезница „Макдърмънд“.

— Точно така. — Пръстът пак се премести: — Защо?

— Докато режел едно дърво, Рейнолдс изгубил три пръста, но адвокатът му успял да докаже, че той не е знаел да чете и не му е било обяснено устно как да борави с машината.

— Какво е послужило за основа на новия закон? Пръстът отново се премести.

— Законът за промишлеността от 1934 година, според който работодателят е длъжен да обясни устно и писмено на всички как да боравят с оборудването.

— Кога се е наложило в закона да бъдат внесени още поправки?

Беше посочен друг студент.

— „Ръш срещу държавата“.

— Точно така, но защо, макар и да не е била права, държавата пак е спечелила делото?

Поредният студент.

— Не знам, господин професоре.

Пръстът се премести презрително и затърси някого, който да отговори.

— Държавата е спечелила, след като се доказва, че Ръш е подписал споразумение, според което…

Пръстът се премести.

— Според което, както го изисква законът, е бил инструктиран най-подробно.

Пръстът пак се премести.

— Освен това Ръш е работил в дружеството повече от изискваните по закон три години.

Пръстът продължи да се движи…

— Но освен това държавата е доказала, че тя не е търговско дружество в същинския смисъл на думата и политиците са приели лош закон.

— Не винете политиците — прекъсна го Ейбрахамс. — Законите се пишат от юристите, значи те трябва да понесат цялата отговорност. В този случай политиците нямат никаква вина: щом съдът е приел, че в случая държавата не може да бъде страна, заради кого законът е бил променен отново? Професорът посочи поредното ужасено лице.

— Променен е заради делото „Деметри срещу Деметри“. Пръстът се спря върху Флечър.

— За пръв път единият съпруг съди другия за проявена немарливост, без бракът да е бил разтрогнат, освен това съпрузите са държали равен дял от по петдесет на сто във въпросното търговско дружество.

— И защо ищецът не е спечелил делото? — попита Ейбрахамс, без да сваля втренчен поглед от Флечър.

— Защото госпожа Деметри е отказала да свидетелства срещу съпруга си.

Пръстът се премести към Джими.

— А защо е отказала? — попита строго професорът.

— Защото е била глупава.

— Защо е била глупава? — попита отново Ейбрахамс.

— Защото предната вечер мъжът й е правил любов с нея или я е набил, или и двете и тя се е поддала.

Чу се тих смях.

— Присъствали ли сте там, господин Гейтс, за да свидетелствате, че е имало любене или побой? — попита Ейбрахамс и смехът стана малко по-силен.

— Не, господин професоре — отвърна Джими, — но съм готов да се обзаложа, че се е случило точно това.

— Сигурно сте прав, Гейтс, но освен ако не представите убедителни доказателства, няма как да потвърдите, че предната вечер в спалнята се е случило именно това. Ако в съда направите такова прибързано изявление, адвокатът на другата страна ще възрази, съдията ще го подкрепи, а съдебните заседатели ще ви вземат за глупак. И което е още по-важно, Гейтс, ще подведете клиента си. Не се осланяйте на предположения какво се е случило, колкото и правдоподобни да ви се струват те, освен ако не можете да ги докажете. Не сте ли в състояние да го направите, по-добре си мълчете.

— Но… — обади се Флечър.

Някои студенти наведоха глави, други затаиха дъх, трети зяпнаха невярващо младежа.

— Името?

— Давънпорт, господин професоре.

— Явно смятате, че можете да обясните какво имате предвид с думичката „но“, така ли е, Давънпорт?

— Госпожа Деметри е била посъветвана от адвоката си, че и да спечели делото, фирмата ще бъде ликвидирана, понеже никой от двамата съпрузи не е притежавал мажоритарен дял. Законът „Кендъл“ от 1941 година. След това тя е пуснала акциите си на борсата и те са били изкупени за сто хиляди долара от най-големия конкурент на съпруга й — някой си господин Канели. Не мога да докажа, че той е спал или не е спал с госпожа Деметри, знам обаче, че подир една година фирмата е била ликвидирана, след което госпожата е изкупила отново акциите си за десет цента едната и е платила за тях седем хиляди и триста долара, а после веднага е сключила нов договор за съдружие със съпруга си.

— Господин Канели успял ли е да докаже, че съпрузите Деметри са го ощетили с тайно споразумение помежду си?

Флечър се замисли. Дали Ейбрахамс не му залагаше капан?

— Защо се колебаете? — попита той.

— Съдът, господин професоре, не би го признал за доказателство.

— Въпреки това какво искате да ни кажете?

— Една година по-късно госпожа Деметри е родила син и според акта за раждане баща на детето е господин Деметри.

— Прав сте, това не е доказателство. И така, в какво е била обвинена госпожа Деметри?

— В нищо. Новото търговско дружество се е развивало много успешно.

— Защо тогава законът е бил променен именно заради Деметри?

— Съдията е запознал с делото главния прокурор на щата.

— Кой щат?

— Охайо. Вследствие на това е бил приет законът за съдружието между съпрузи.

— Годината?

— 1949-а.

— Промени?

— Според този закон съпрузи нямат право да изкупуват отново акции от търговско дружество, в което са били съдружници, ако от това се облагодетелстват поотделно.

— Благодаря, Давънпорт — рече професорът точно когато часовникът отброи единайсет. — Защитихте добре своето „но“.

— Студентите изръкопляскаха. — Но можеше да е и по-добре — допълни Ейбрахамс, преди да излезе от аудиторията.

* * *

Седнал на зида точно срещу студентското кафене, Нат чакаше търпеливо. След като видя как от сградата излизат близо петстотин млади жени, реши, че непознатата е толкова стройна просто защото не се храни. После най-неочаквано тя изхвърча през летящата врата. Нат бе разполагал с предостатъчно време, за да обмисли какво ще каже, но пак се притесни, докато тичаше да настигне момичето.

— Здравей, аз съм, Нат. — Непознатата го погледна, но не се усмихна. — Срещнахме се завчера. — Тя пак не каза нищо.

— На билото.

— Да, помня — отвърна накрая момичето.

— Не ми каза името си.

— Не, не ти го казах.

— Да не би да съм те подразнил с нещо?

— Не, не си.

— В такъв случай мога ли да попитам какво означава това „носи ми се слава“?

— Господин Картрайт, сигурно ще се изненадаш, но в студентското градче има и жени, които не смятат, че орденът „За храброст“ ти дава автоматично правото да искаш да им отнемеш девствеността.

— И през ум не ми е минавало такова нещо.

— Сигурно обаче знаеш, че половината момичета тук твърдят, че са спали с теб.

— Дори и да го твърдят, важното е, че само две могат да го докажат — натърти Нат.

— Затова пък всички знаят, че доста студентки те гонят.

— И повечето не могат да ме настигнат, както, сигурен съм, си спомняш. — Той се засмя, ала непознатата пак не откликна на шегата. — Не мога ли и аз като всички останали да харесвам някое момиче?

— Ти не си като всички останали — пророни тихо тя. — Ти си герой от войната на капитанска заплата и като такъв очакваш всички да ти козируват.

— Кой ти го каза?

— Един човек, който те познава още от училище.

— А, Ралф Елиот.

— Да, момчето, което си се опитал да измамиш, за да станеш вместо него председател на ученическия съвет в „Тафт“.

— Опитал съм се да направя какво? — възкликна Нат.

— После, когато си кандидатствал в Йейлския университет, си му отмъкнал есето и си го представил за свое — рече момичето, без да обръща внимание, че той го е прекъснал.

— Това ли ти каза Елиот?

— Да — потвърди спокойно младата жена.

— Тогава я го питай защо той не е в Йейл.

— Обясни ми, че ти си го натопил, затова не са приели и него. — Нат бе на път да избухне отново, когато непознатата добави: — А сега драпаш да станеш председател на студентския съвет и както личи, единствената ти стратегия е да спиш с всички момичета наред — дано гласуват за теб.

Нат се помъчи да не си изпуска нервите.

— Първо на първо, изобщо нямам намерение да се кандидатирам за председател на студентския съвет, второ, през живота си съм спал само с три жени: със студентка, която познавам още от училище, с една секретарка във Виетнам и с момиче, с което прекарахме заедно само една нощ — сега съжалявам за това. Ако откриеш още някоя, бъди така любезна, представи ме, защото ми се иска да се запозная с нея. — Момичето спря и за пръв път го погледна. — А сега ще ми кажеш ли поне името си?

— Су Лин — отвърна тя тихо.

— И така, Су Лин, ако ти обещая хич и да не опитвам да те прелъстявам, докато не съм ти поискал ръката, не съм взел разрешението на баща ти, не съм ти подарил пръстен, не съм уредил венчавката в църквата, не съм пуснал обява във вестниците, ще приемеш ли поне да вечеряме заедно?

Момичето се засмя.

— Ще си помисля — обеща му. — Извинявай, но вече съм закъсняла за следобедната лекция.

— Как да те намеря? — попита отчаян Нат.

— Е, капитан Картрайт, успял си да намериш виетнамците, все ще откриеш и мен.