Джефри Арчър
Синове на съдбата (11)

11.

Майката на Нат очевидно беше единственият човек, който не бе разочарован, задето синът й не е избран за председател на училищния съвет. Според нея така момчето щеше да посвети цялото си внимание на уроците. Ако беше видяла колко усърдно се труди синът й, сигурно нямаше да се притеснява толкова. Дори на Том му беше трудно да откъсне Нат от учебниците за повече от пет-десет минути, освен ако не го викаше за всекидневния му осемкилометров крос. Но дори и след като счупи училищния рекорд на бягане на дълги разстояния, Нат си позволи да празнува само някакви си час-два.

Бъдни вечер, Коледа, Нова година бяха за Нат дни като всички останали. Той пак не излизаше от стаята и не се разделяше с учебниците. Майка му се надяваше да си почине мъничко, когато отиде да погостува в края на седмицата на Том в Симсбъри. И Нат наистина си даде малка почивка — Учеше само по два часа сутрин и по два следобед. Том беше признателен на приятеля си, че настоява и той да зубри с него, макар и да отказа да го придружи на всекидневния крос. На Нат му се струваше забавно, че може да пробяга задължителните осем километра, без да напуска имението на Том.

— Писмо от поредното ти гадже ли? — попита той на другата сутрин, когато слязоха да закусят и Том посегна да отвори плика.

— Де да беше от гадже! — отвърна другото момче. — А то е от господин Томпсън — пита дали да ме включи при разпределянето на ролите за „Дванайсета нощ“.

— Ще участваш ли? — поинтересува се Нат.

— А, не. Това е по-скоро по твоята част. Аз съм роден за продуцент, не за изпълнител.

— Стига да бях сигурен, че ще ме приемат в Йейлския университет, с удоволствие щях да участвам в постановката, но още не съм завършил есето.

— А аз моето не съм го и започвал — призна си Том.

— Коя от петте теми си избрал? — поинтересува се другото момче.

— Бойните действия по долното течение на Мисисипи по време на Гражданската война — отвърна приятелят му. — А ти?

— Кларънс Дароу и влиянието му върху профсъюзното движение.

— И аз мислех есето ми да е за него, но не бях сигурен, че ще успея да напиша цели три страници. Не се и съмнявам, че ти вече си написал шест.

— А, не, но почти приключвам с първата чернова, смятам до края на ваканцията през януари да съм готов.

— Крайният срок в Йейлския университет е чак през февруари, преспокойно можеш да се включиш в училищната постановка. Поне се яви на прослушването. Така де, не е задължително да играеш в главната роля.

Докато си мажеше препечената филийка с масло, Нат се замисли за предложението на своя приятел. Том, разбира се, беше прав, той обаче знаеше, че това само ще го разсее: надяваше се да спечели стипендия за Йейлския университет. Извърна се към прозореца и моравите, разпрострели се докъдето поглед стига, и се запита какво ли е родителите ти да не се притесняват за учебните такси, джобните пари и дали синът им ще си намери работа през ваканцията.

* * *

— Имаш ли, Нат, предпочитания към някоя от ролите? — попита господин Томпсън и се взря в момчето с ръст метър и осемдесет и пет, с гъста черна коса и окъсели панталони.

— Антонио, може би Орсино — отвърна Нат.

— Направо си роден за Орсино — отбеляза учителят, — но смятам да възложа ролята на приятеля ти Том Ръсел.

— Едва ли ставам за Малволио — прихна момчето.

— Не, Малволио ще го възложа на Елиот — подсмихна се сухо Томпсън, който подобно на мнозина други в „Тафт“ съжаляваше, че Нат не се е преборил за председателското място в училището. — За съжаление той не може да участва. Да ти призная, на теб най ти подхожда ролята на Себастиан.

Нат понечи да възрази, макар и първия път, когато бе прочел пиесата, да беше отсъдил, че ролята си е предизвикателство. Но беше толкова дълга, че трябваше да я учи часове наред, да не говорим пък за репетициите. Господин Томпсън долови колебанията на младежа.

— Май е време да те подкупим, Нат.

— Да ме подкупите ли?

— Да, моето момче. Заместник-ректорът, който отговаря за приема в Йейлския университет, ми е от най-старите приятели. Следвали сме заедно класическа филология в Принстънския университет, всяка година той ми гостува по няколко дни. Мисля този път да го поканя на училищното представление. — Той помълча, помълча и добави: — Както гледам, подкупът не е достатъчен за човек с такива високи нравствени изисквания, явно трябва да приложа и изнудване.

— Изнудване ли? — възкликна повторно младежът.

— Да, Нат, изнудване. Вероятно си забелязал, че в пиесата има три женски роли: красивата Оливия, близначката ти Виола и проклетата Мария, да не говорим пък за прислужниците и второстепенните действащи лица. Не забравяй, че всички те се влюбват до полуда в Себастиан. — Нат продължи да мълчи. — Освен това — реши господин Томпсън да извади коза — колежката ми в „Портър“ предложи да заведа в събота на тяхното прослушване момче, което да чете мъжките роли. — Учителят отново замълча. — Както гледам, най-после привлякох вниманието ти.

* * *

— Как мислиш, възможно ли е цял живот да обичаш един човек? — попита Ани.

— Защо да не е възможно, стига да намериш подходящото момиче — отговори Флечър.

— Наесен, когато отидеш в Йейлския университет, ще бъдеш заобиколен от много умни и красиви жени, в сравнение с които аз сигурно ще бледнея.

— Изключено! — възкликна момчето. Седна до Ани на канапето и я прегърна. — Освен това много бързо ще разберат, че съм влюбен в друга, а когато ти постъпиш във „Васар“, ще видят и защо.

— Но това ще стане чак догодина — простена Ани. — Дотогава…

— Шшшт! Толкова ли не си забелязала, че всички мъже, които са ме видели с теб, се пръскат от завист?

— Не, не съм — призна си тя чистосърдечно.

Флечър се извърна и се взря в момичето, в което се беше влюбил още докато то бе съвсем плоскогърдо и носеше шина на зъбите. Но дори тогава не бе устоял на усмивката, на черната коса, която Ани бе наследила от едната си баба — ирландка, и на стоманеносините очи, дошли от предците шведи в рода. Ала сега, четири години по-късно, времето беше добавило стройно изваяно телце и крака, заради които Флечър беше доволен, че на мода са излезли късите поли.

Ани положи длан върху бедрото му.

— Знаеш ли, че половината момичета в класа ми вече не са девствени? — попита тя.

— Да, ако се вярва на Джими — отвърна той.

— А той е наясно с тези неща — подсмихна се Ани и замълча. — Другия месец навършвам седемнайсет, а ти никога не си и намеквал за…

— Мислил съм много пъти! То оставаше да не съм мислил — отвърна Флечър, а Ани се намести така, че ръката му да докосва гърдата й, — но ми се ще, когато това стане, да ни бъде хубаво и на двамата и после никога да не съжаляваме. Момичето отпусна главица върху рамото му.

— Аз няма да съжалявам никога — рече му и го замилва по бедрото.

Флечър я прегърна.

— Вашите кога се връщат?

— Някъде към полунощ. Пак са на някакъв прием, без каквито политиците сякаш не могат да живеят и ден.

Флечър не се и помръдна, а Ани започна да разкопчава блузата си. Накрая я смъкна и я остави да падне на земята.

— Струва ми се, че е твой ред — подкани тя.

Флечър също разкопча припряно ризата си и я метна встрани. Ани се изправи и го загледа в лицето, развеселена, че има такава власт върху него. Смъкна ципа на полата си бавно, както бе видяла да прави Джули Кристи в „Любимката“. И тя като госпожица Кристи не носеше комбинезон.

— Твой ред е — каза отново.

„Божичко — помисли си Флечър, — страх ме е да си съблека панталона.“ Изу обувките и чорапите.

— А, не е честно! — извика Ани, която се беше изула още преди Флечър и да е заподозрял какво е намислила.

Волю-неволю и той събу панталона, а Ани се запревива от смях. Флечър погледна надолу към гащетата си и пламна.

— Приятно е да видя, че ти действам така! — рече момичето.

* * *

— Кога най-после ще се съсредоточиш, Нат? — попита господин Томпсън, без да крие ехидството си. — Започни от „Но ето че жената влиза.“

Дори в ученическата униформа Ребека се открояваше сред момичетата, които господин Томпсън бе повикал за прослушването. Високото тъничко момиче с истински водопад от руса коса се държеше самоуверено и се усмихваше така, че веднага завъртя главата на Нат. Доловил усмивката й, той се извърна, смутен, че я е притеснил. Единственото, което знаеше за нея, бе как се казва.

— „Какво име!“ — рече той.

— Май обърка пиесите, Нат, давай отново.

Ребека Армитидж продължаваше да чака, когато Нат изпелтечи:

— „Но ето че жената влиза!“

Беше изненадана, защото одеве, докато го беше гледала от дъното на залата, той бе играл много самоуверено. Погледна текста и зачете:

— „Не ме вини за моята припряност. Ако със помисли добри дошъл си ти, ела със мен и с този свят човек във кулата наблизо — там пред него, под покрив осветен, ще ме дариш със сигурността на свойта вяра, тогаз душата моя тъй ревнива, тънеща в съмнения, във мир ще заживее. Ще я прикрие той, а ти ще забележиш… и ще празнуваме според рождената ми дата. Какво ще кажеш?“

Нат не каза нищо.

— Няма ли да продължиш, Нат? — подкани господин Томпсън. — Иска ми се Ребека да прочете още няколко реда. Защо да си кривя душата, гледаш много възхитено, някои дори ще решат, че си се вживял в ролята, но сега играем друго. Няма да се учудя, ако двама-трима от публиката дори са чували познатите думи на господин Шекспир.

— Да, господине, извинявайте, господине — продължи да пелтечи Нат и пак погледна текста: — „Подир мъжа благочестив ще тръгна, със теб ще дойда и в истината ще се закълна.“

— „Води тогава, отче благ, и нека небесата греят, щастливи от деянието мое.“

— Благодаря ви, госпожице Армитидж. Достатъчно.

— Но тя игра чудесно — възропта Нат.

— Виж ти! Можел си да кажеш цяло изречение, без да се запъваш! — отбеляза господин Томпсън. — Вече сме в напреднал етап на прослушването, но пак си е облекчение. Да ти призная, нямах представа, че освен да изпълняваш главната роля, си искал и да поставиш пиесата. Въпреки това, Нат, май вече съм решил на кого ще поверя ролята на Оливия.

Нат загледа как Ребека слиза припряно от сцената.

— Ами Виола? — продължи да упорства той.

— А, не, ако сме разбрали правилно пиесата, Виола ти е близначка и за беда или за късмет Ребека изобщо не прилича на теб.

— Тогава Мария! Тя ще изиграе чудесно Мария.

— Не се и съмнявам! Но Ребека е прекалено висока за ролята на Мария.

— А мислили ли сте да поверите ролята на Фест на жена? — попита Нат.

— Да ти призная, Нат, не съм, отчасти защото нямам време да пренаписвам цялата пиеса от начало до край.

Нат така и не забеляза, че Ребека се е скрила зад една от колоните — да не би някой да забележи колко е притеснена и засрамена от брътвежа му.

— Ами прислужницата в дома на Оливия?

— Каква прислужница?

— Ребека е точно за тази роля.

— Така си е, но няма как да играе едновременно и Оливия, и прислужницата. Ами ако някой от публиката забележи? — Нат понечи да каже нещо, но се въздържа. — О, най-после мълчание! Но не се и съмнявам, че до утре сутринта ще пренапишеш пиесата, така че Оливия да играе заедно със Себастиан в още няколко сцени, за които господин Шекспир не е и подозирал. — Нат чу иззад колоната кикот. — Имаш ли други хрумвания за прислужницата, Нат, или да продължа с прослушването?

— Извинявайте, господине — рече момчето.

Господин Томпсън скочи на сцената, усмихна му се и изшушука:

— Трябва да отбележа, че ако си смятал да се правиш на непревземаем, Нат, се издъни с гръм и трясък. Сега вече всички ще те мислят за по-достъпен и от проститутка в казино в Лас Вегас. Сигурно ще ти бъде интересно да научиш, че догодина ще поставяме „Укротяване на опърничавата“, тази пиеса вероятно щеше да ти подхожда повече. Ако се беше родил една година по-късно, целият ти живот щеше да протече съвсем различно. Въпреки всичко ти пожелавам успех с госпожица Армитидж.

* * *

— Момчето трябва да бъде изключено — отсече господин Флеминг. — Само си е виновно.

— Но, господин директоре — възрази Флечър, — Пирсън е само на петнайсет години, освен това се е извинил веднага на госпожа Апълярд.

— То оставаше и да не се извини! — възкликна свещеникът, който до този миг се бе въздържал да изказва мнение.

— При всички положения — продължи директорът и се надигна иззад писалището, — представяш ли си как ще се отрази на дисциплината в училището, ако се разчуе, че някой е наругал жена на преподавател и му се е разминало?

— Нима бъдещето на момчето ще бъде заложено на карта само защото то е изрекло думата „проклетия“?

— Такива са последиците от лошите обноски — натърти директорът, — така поне ще сме сигурни, че Пирсън ще си вземе поука.

— Но каква ще бъде тази поука? — не се даваше Флечър. — Че човек не бива да допуска в живота си и най-малката грешка или че не бива да ругае?

— Защо защитаваш толкова яростно Пирсън?

— В първото слово, което съм ви чул да държите, господин директоре, казахте, че само страхливците се спотайват, ако се сблъскат с несправедливост.

Господин Флеминг погледна свещеника, който продължи да мълчи. Помнеше прекрасно словото — всъщност всяка година посрещаше новите ученици с едни и същи думи.

— Разрешете да ви задам един дързък въпрос — каза Флечър и се извърна към свещеника — доктор Уейд.

— Слушам — рече той така, сякаш се защитаваше.

— Идело ли ви е някога да наругаете госпожа Апълярд? Защото на мен ми се е искало много пъти.

— Точно там е работата, Флечър, ти си се въздържал. А Пирсън не го е направил и трябва да бъде наказан.

— Щом наказанието е да го изключите, уважаеми господине, аз ще се оттегля от поста председател на ученическия съвет, защото в Библията се казва, че помислите са не по-малко зло от делата.

И двамата мъже го погледнаха невярващо.

— Не говори така, Флечър! Със сигурност си даваш сметка, че ако го направиш, това ще намали шансовете да те приемат в Йейлския университет.

— Ако допусна това да влияе върху постъпките ми, значи не съм достоен да вляза там.

И двамата бяха изумени от думите му и известно време мълчаха.

— Не стигаш ли до крайности, Флечър? — възкликна накрая свещеникът.

— Не, господин Уейд, за момчето, което искате да накажете, това не са крайности. Нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да гледам безучастно как този ученик бива жертван на олтара на жена, която изпитва удоволствие да тормози малки деца.

— И ти ще напуснеш председателския пост в ученическия съвет само и само за да защитиш Пирсън? — изненада се директорът.

— Не го ли направя, господин директоре, ще извърша горе-долу същото, за което вашето поколение е било обвинявано по времето на Маккарти.

И този път последва дълго мълчание. Най-сетне свещеникът изрече тихо:

— Момчето лично ли се е извинило на госпожа Апълярд?

— Да, господине — потвърди Флечър, — освен това й е написало и писмо.

— В такъв случай може би ще бъде достатъчно до края на учебната година да бъде на изпитателен срок — предложи Директорът и погледна свещеника.

— И до следващо нареждане да бъде лишен от всички привилегии, включително от домашен отпуск.

— Как мислиш, Флечър, такъв компромис приемлив ли е? — вдигна вежда директорът.

Беше ред на момчето да замълчи.

— Трябва да се научиш да живееш с компромиси — обърна се към него свещеникът, — ако се надяваш да успееш като политик.

Той продължи да мълчи.

— Съгласен съм с вас, доктор Уейд — рече накрая, сетне се извърна към директора и добави: — А на вас съм признателен за снизхождението.

— Благодаря ти, Флечър — каза господин Флеминг, след което председателят на ученическия съвет стана от стола и излезе от директорския кабинет. — Такава мъдрост, смелост и убеденост се срещат рядко при възрастни — промълви тихо директорът, след като вратата се затвори след Флечър, — камо ли при едно дете…

* * *

— Какво обяснение ще дадете, господин Картрайт? — попита заместник-председателят на приемната комисия в Йейлския университет.

— Нямам обяснение, господине — призна си Нат. — Явно става въпрос за съвпадение.

— Прекалено голямо съвпадение! — възкликна заместник-председателят. — Цели откъси от есето ви за Кларънс Дароу съвпадат дума по дума с есето на друг ученик от вашия клас.

— А той какво обяснение даде?

— Предал е есето една седмица преди вас, при това написано на ръка, докато вашето е на машина. Затова не сметнахме за нужно да му искаме обяснение.

— Дали случайно този мой съученик не се казва Ралф Елиот? — попита Нат.

Членовете на приемната комисия не казаха нищо.

— Но как е успял да препише? — изуми се Том вечерта, когато Нат се прибра в „Тафт“.

— Явно е преписал открай докрай есето, докато съм бил на репетициите на „Дванайсета нощ“ в „Портър“.

— Но как го е взел от стаята ти?

— Едва ли е било трудно — отвърна Нат. — Ако не е било на бюрото, го е намерил в папката с надпис „Йейлски университет“.

— Пак е рискувал много! Да влезе в стаята ти, докато те е нямало!

— Все пак е председател на ученическия съвет. Не забравяй, че има право да ходи навсякъде в пансиона — никой не го пита къде влиза и откъде излиза. Имал е предостатъчно време да препише есето и без никой да разбере, да го върне до вечерта в стаята ми.

— И какво решиха от приемната комисия?

— Добре, че директорът се застъпи за мен! Решиха догодина отново да разгледат документите ми.

— Значи на Елиот отново ще му се размине.

— А, не — отсече Нат. — Директорът явно се е досетил какво е станало, защото приемната комисия в Йейлския университет е отхвърлила молбата и на Елиот.

— Това само отлага проблема с една година — отбеляза Том.

— Не се притеснявай — усмихна се за пръв път Нат. — Господин Томпсън също реши да се намеси, звънна на председателя на приемната комисия и членовете й са решили да не допускат повече Елиот до кандидатстудентската кампания.

— Браво на Томо, добре се е справил! — възкликна другото момче. — И с какво смяташ да се занимаваш през тази година? В Корпуса на мира ли ще постъпиш?

— Не, ще уча в Университета на щат Кънектикът.

— Защо точно в него? — учуди се Том. — Би могъл да…

— Защото Ребека е приета там.