Джефри Арчър
Синове на съдбата (42)

42.

— Госпожи и господа, Флечър Давънпорт, следващият губернатор на щат Кънектикът.

На Флечър му стана весело, че броени мигове след като са го излъчили за кандидат на демократите, вече го представят като следващия губернатор: никой и не намекваше, че може да има съперник и да загуби. Помнеше много добре как постоянно са наричали Уолтър Мондейл следващия президент на Съединените щати и той накрая се е озовал посланик в Токио, а в Белия дом се е нанесъл Роналд Рейгън.

Веднага щом Флечър бе звъннал на Ал Брубейкър, за да потвърди, че ще се кандидатира, партийната машина се беше задействала и бе застанала зад него. Иззад парапета надзърнаха още една-две глави на демократи, които обаче тутакси се скриха досущ ламаринени патета на стрелбище.

Накрая се оказа, че единствената съпротива, на която се е натъкнал, е някаква жена, член на Конгреса, която не бе направила на никого нищо лошо — или добро, — че да я запомнят. Ала след като в първичните избори през септември Флечър я победи, партийната машина тутакси я изкара страховит противник, направо разгромен от най-силния кандидат, когото партията била издигала от години насам. Дълбоко в себе си обаче Флечър си знаеше, че жената не е нищо повече от книжен тигър и истинската схватка ще започне едва след като и републиканците излъчат своя знаменосец.

Барбара Хънтър бе, както винаги, дейна и решителна, но никой не вярваше, че именно тя ще оглави списъка с кандидатите на републиканците. Ралф Елиот вече се радваше на подкрепата на доста ключови членове на партията и където и да отвореше уста, и пред много хора, и в по-тесен кръг, неизменно подмяташе името на приятеля си — дори понякога на близкия си приятел — Рони. До Флечър обаче често достигаха и слухове, че мнозина републиканци търсели равностоен съперник на Елиот и се заканвали, че ако не намерят, ще се въздържат от гласуване и дори ще подкрепят демократите. Флечър тръпнеше от нетърпение да разбере кой ще бъде негов противник. В края на август вече си мислеше, че ако залагат на изненадата, републиканците са попрекалили с това дразнещо протакане.

Погледна множеството пред себе си. Това бе четвъртата му реч за деня, а още нямаше и дванайсет часът. На неделните обеди му липсваше Хари, с когото да обсъдят идеите и да видят какво още липсва. Луси и Джордж с радост се впуснаха да му помагат и покрай това Флечър си помисли колко великодушен е бил навремето Хари, когато и той му е правел предложения, които сенаторът вероятно е чувал за стотен път, а не се е издавал с нищо. Но следващото поколение не остави у Флечър никакво съмнение какво очакват учениците в „Хочкис“ от своя губернатор.

Четвъртата му реч оная заран не се отличаваше съществено от предишните три: в завода „Пепридж Фарм“ в Норуок, в седалището на „Уифъл Бол“ в Шелтън и в работилници „Станли“ в Ню Бритън. Флечър променяше само някой и друг абзац, така че да подчертае, че без приноса на насъбралите се икономиката на щата е нямало да бъде в такова цветущо състояние. Последва обяд с „Дъщерите на американската революция“, където той пропусна да спомене шотландското си потекло, сетне Флечър държа още три речи и приключи с вечеря за набиране на средства, донесла има-няма десетина хиляди долара.

Някъде в полунощ се пъхна тихо в леглото и прегърна потъналата в сън Ани, която само въздъхна. Навремето беше чел някъде, че по време на предизборната кампания на Рейгън го забелязали да прегръща стълба на улична лампа. Тогава се беше засмял, сега обаче никак не му беше до смях.

* * *

— „Ромео, Ромео, къде си, Ромео?“

Волю-неволю, Нат трябваше да се съгласи с преценката на сина си. Жулиета беше хубавка, ала не беше от момичетата, по които Люк ще хлътне. В драмсъстава имаше още пет млади жени и Нат се опита да отгатне коя ли е избраницата на момчето. Когато след края на първо действие завесата се спусна, той си помисли, че синът му е играл проникновено, и се преизпълни с гордост, докато слушаше как публиката ръкопляска. Майка му и баща му бяха гледали представлението предната вечер и бяха споделили, че са изпитали същата гордост, както навремето, когато Нат е играл в същата зала Себастиан.

Всеки път, щом Люк слезеше от сцената, Нат се улавяше, че се връща в мислите си към телефонния разговор, който сутринта бе провел с Вашингтон. Секретарката беше решила, че Том си прави поредната шегичка, когато някакъв мъж обясни по телефона, че президентът на САЩ търси Нат.

Той неволно се изправи, щом чу гласа на Джордж Буш.

Президентът го поздрави, задето „Феърчайлд-Ръсел“ е избрана за банка на годината — оправданието да го потърси, — а после добави простичко:

— Мнозина в партията се надяват да се съгласите да ви издигнем за губернатор. Вие, Нат, имате в Кънектикът много приятели и поддръжници. Дано скоро се намери повод да се видим.

След час цял Хартфорд вече знаеше, че се е обаждал президентът: телефонистките също си имаха нещо като съобщителна мрежа. Нат сподели само със Су Лин и Том, които не изглеждаха изненадани.

— „За любовта ти всичко аз бих дал…“

Бащата отново насочи вниманието си към пиесата. Вече го спираха на улицата и казваха:

— Надявам се да се кандидатирате за губернатор, Нат…

Наричаха го и „господин Картрайт“. Когато тази вечер влязоха със Су Лин в залата, той забеляза, че хората се извръщат и го заглеждат. Докато пътуваха с жена му към „Тафт“, я бе попитал не дали да се кандидатира, а само:

— Как мислиш, дали ще се справя?

— Според президента — да — отвърна тя.

Когато след сцената в гробницата завесата се спусна, Су Лин отбеляза:

— Направи ли ти впечатление, че ни заглеждат? — Тя помълча и добави: — Явно трябва да свикваме, че синът ни е звезда.

Как само умееше в миг да връща Нат на земята, каква прекрасна съпруга на губернатор щеше да излезе от нея!

Участниците в представлението бяха поканени заедно с родителите си на вечеря у директора и Нат и Су Лин се отправиха към къщата му.

— Дойката е.

— Да, игра прочувствено — съгласи се Нат.

— Ох, глупчо такъв, имах предвид, че Люк се е влюбил в нея.

— Откъде си толкова сигурна?

— По време на аплодисментите се държаха за ръка, Шекспир едва ли е включил това в пиесата си — отвърна жена му.

— Е, след малко ще разберем дали си права — каза той, докато влизаха в къщата на директора.

Завариха Люк да пие кока-кола в коридора.

— Здравей, татко — поздрави момчето, след като се извърна към тях. — Това е Кати Маршал, играеше дойката. — Су Лин се помъчи да не се подсмихва. — А това е майка ми. Кати беше невероятна, нали? Всъщност смята да следва актьорско майсторство в „Сара Лорънс“.

— Да, наистина беше добра, но и ти игра нелошо — отбеляза баща му. — Двамата с майка ти се гордеем много с теб.

— Гледали ли сте и друг път пиесата, господин Картрайт? — попита Кати.

— Да, докато бяхме със Су Лин в Стратфорд. Дойката се изпълняваше от Силия Джонсън, вие обаче едва ли сте я чували.

— „Кратка среща“ — възкликна начаса момичето.

— Ноуел Хауард — допълни Люк.

— Партнираше й Тревър Хауард — обясни Кати.

Нат кимна към сина си, който още беше в костюма на Ромео.

— Сигурно си първият Ромео, влюбил се в дойката — подметна Су Лин.

Кати грейна в усмивка.

— Страда от едипов комплекс — рече тя. — А как играеше Силия Джонсън? Като студентка преподавателката ми по актьорско майсторство е гледала пиесата с лейди Едит Евънс в тази роля и ми каза, че тя е изпълнявала дойката досущ като даскалица в началното училище: строга и сурова, но преизпълнена с любов.

— Не, Силия Джонсън я играеше като притеснителна и разсеяна, но също много любвеобилна.

— Виж ти! Трябва да проверя кой е режисьорът. Е, щеше ми се да съм Жулиета, но не съм достатъчно красива — допълни някак делово момичето.

— Красива си, и още как! — възрази Люк.

— Ти не си безпристрастен, не можеш да съдиш — рече момичето и го хвана за ръка. — Така де, носиш очила още от четиригодишен.

Нат й се усмихна и си помисли какъв късметлия е Люк, че има приятелка като Кати.

— Защо през лятото не дойдеш да ни погостуваш няколко дни? — покани я той.

— С удоволствие, господин Картрайт, стига да не ви притеснявам — отвърна Кати. — Не искам да ви се пречкам.

— Да ми се пречкаш ли? — учуди се той.

— Да, Люк ми каза, че се кандидатирате за губернатор.

* * *

„Местен банкер се кандидатира за губернатор“, гласеше огромното заглавие на първата страница на „Хартфорд Курант“. На вътрешната страница бе поместен обширен материал за блестящия млад финансист, преди двайсет и пет години удостоен с орден „За храброст“ и прочул се с ролята, която е изиграл при сливането на малката семейна банка „Ръсел“ с нейните единайсет клона и „Феърчайлд“ със сто и два клона из целия щат. Нат се усмихна, припомнил си своята изповед в „Сейнт Джоузеф“ и колко тактично Мъри Голдблатс е продължил да внушава на всички, че идеята е хрумнала най-напред именно на Нат. Той бе продължил да усвоява ценни уроци от възрастния банкер, който не сваляше нито гарда, нито високите си изисквания.

В уводната статия в „Курант“ се подчертаваше, че с решението си да се състезава с Ралф Елиот за номинацията на републиканците Нат е открил надпреварата и че и двамата са изявени професионалисти в своята област. Авторът на материала не проявяваше пристрастие към единия или другия и обещаваше да отразява честно и почтено дуела между банкера и юриста, известни с това, че се недолюбват.

„Госпожа Хънтър също се е кандидатирала“, добавяха някак между другото в последния абзац, от което личеше какво е становището на вестника за шансовете й сега, след като Нат също се е включил в надпреварата.

Той остана доволен от начина, по който печатът и телевизионните канали са отразили решението му, но още по-доволен бе от отклика на обикновените хора по улиците. Том си беше взел двумесечен отпуск, за да ръководи предизборната кампания на своя приятел, а Мъри Голдблатс дари на щаба доста голяма сума.

Първото заседание на предизборния щаб се състоя същата вечер у Том, където той обясни на внимателно подбраните си сътрудници какво им предстои през следващия месец и половина.

Почти нищо не можеше да възмезди Нат, задето всеки Божи ден става преди изгрев слънце и си ляга след полунощ, ала сред малките му неочаквани награди бе разпалеността, с която Люк се включи в кампанията. През цялата ваканция придружаваше баща си навсякъде, често взимаше и Кати. От ден на ден Нат я харесваше все повече и повече.

Трябваше му малко време, докато свикне с новия график и с това, че Том току му напомняше да не подвиква на доброволците и постоянно да им благодари, колкото и незначително да е стореното от тях, колкото и лошо да са се справили.

Но дори с шест речи и десетина срещи на ден усвояването на тези правила вървеше трудно.

Бързо установиха, че Елиот е започнал кампанията си преди доста седмици с надеждата ранното начало да му даде предимство, каквото никой няма да е в състояние да заличи. Не след дълго Нат разбра, че първото гласуване вътре в партията, което щеше да се състои в Ипсуич и носеше само седемнайсет електорални гласа, е точно толкова важно, както гласуването в щат Ню Хампшир по време на президентските избори. Нат обиколи всички, които щяха да се включат в първичните избори, и отново затвърди впечатлението си, че Елиот го е изпреварил. Противникът му бе привлякъл на своя страна доста от делегатите, въпреки това имаше и колебаещи се, които още не бяха решили за кого да гласуват или просто не харесваха юриста.

Дните отминаваха и Нат все повече се убеждаваше, че от него се очаква да бъде на две места едновременно: първичните избори в Челси бяха само два дни след конференцията в Ипсуич. Елиот почти не мърдаше от Челси, убеден, че победата в Ипсуич вече му е в кърпа вързана.

Вечерта след гласуването Нат се върна в Ипсуич и чу как председателят на местната организация оповестява, че Елиот е грабнал десет от електоралните гласове, а той си е осигурил седем. Макар и да тръбяха, че са удържали съкрушителна победа, хората на Елиот не успяха да прикрият разочарованието си. Веднага след като чу резултатите, Нат изтича при автомобила и към полунощ Том го върна в Челси.

За негова изненада местните вестници пренебрегваха резултатите в Ипсуич с твърдението, че не мнението на шепа партийни апаратчици, а именно Челси с неговите единайсет хиляди избиратели е много по-показателен за отношението на хората към двамата кандидати. Пък и по улиците, в търговските центрове, при порталите на фабриките, в училищата и клубовете Нат се чувстваше много по-спокоен, отколкото по задимените стаи, където — ще не ще, слушаше хора, убедени, че имат дадено им от Бога право да определят кандидатите.

След като половин месец не подви крак, сподели с Том колко насърчен е от думите на мнозина избиратели, че ще подкрепят него. Но дали те не казваха същото и на Елиот?

— Нямам представа — призна си Том, докато отиваха с автомобила на поредната предизборна среща, — мога обаче да ти кажа, че парите ни се топят като пролетен сняг. Ако утре претърпим тежко поражение, вероятно ще се наложи да се оттеглим от надпреварата, оказала се най-късата в историята. Бихме могли, разбира се, да разгласим, че те подкрепя Буш, тогава със сигурност ще привлечем на твоя страна доста избиратели.

— И дума да не става — отсече Нат. — Разговорът беше частен, президентът не е поемал никакви ангажименти.

— Но Елиот разказва под път и над път как е ходил в Белия дом при стария си приятел Джордж, сякаш са вечеряли само двамата.

— А как според теб реагират другите от делегацията на републиканците?

— Обикновеният избирател не се вълнува от такива подробности — напомни Том.

— Никога не го подценявай — предупреди приятелят му.

* * *

Нат не помнеше почти нищо от първичните избори в Челси освен може би, че цял ден не е подвил крак. Когато малко след полунощ оповестиха, че Елиот е спечелил с шест хиляди сто и девет гласа за него и пет хиляди триста и два за Картрайт, единственото, което Нат попита, бе дали могат да си позволят да продължат, след като сред делегатите Елиот води с двайсет и седем на десет гласа.

— Пациентът още диша — отвърна Том, — но положението наистина не е никак розово. Сега всичко ще се реши в Хартфорд и ако Елиот победи и там, няма как да спрем лавината — ще ни помете, и толкоз. Пак бъди благодарен, че имаш работа, където да се върнеш — допълни той с усмивка.

Госпожа Хънтър, която бе спечелила едва два електорални гласа, се призна за победена, след което разгласи, че се оттегля от надпреварата и в скоро време ще обяви зад кого от кандидатите застава.

Нат с радост се прибра в родния град, където хората по улиците го поздравяваха като приятел. Том съзнаваше, че трябва да хвърлят всичките си сили в Хартфорд не само защото това бе последната им възможност, но и защото като столица на щата градът носеше най-много електорални гласове, общо деветнайсет, освен това щеше да се приложи отколешното правило, че който победи, взима всички гласове, така че ако събереше повече гласове, Нат щеше да поведе с общо двайсет и девет на двайсет и седем гласа. Загубеше ли, щеше да разопакова куфарите и да си остане у дома.

По време на кампанията кандидатите бяха канени да посещават заедно различни мероприятия, но отидеха ли, обикновено се правеха, че не се познават, и никога не спираха да разменят по някоя дума.

Три дни преди първичните избори от проучване на общественото мнение, поместено в „Хартфорд Курант“, се разбра, че Нат води с два пункта пред своя съперник, пак в същия вестник пишеше и че госпожа Барбара Хънтър е призовала привържениците си да гласуват за Картрайт. Тъкмо от такъв допълнителен тласък се нуждаеше кампанията на Нат. На другата сутрин му направи впечатление, че много повече минувачи спират на улицата, за да му стиснат ръката.

Беше в търговски център „Робинсън“, когато получи съобщението от Мъри Голдблатс: „Трябва да те видя спешно.“ Мъри не беше от хората, които ще употребят думата „спешно“, ако наистина въпросът не търпеше отлагане. Нат остави сътрудниците си от предизборния щаб с обещанието, че ще се върне бързо. Те обаче не го видяха повече този ден.

Когато отиде в банката, секретарката му каза, че председателят на управителния съвет е в заседателната зала заедно с господин и госпожа Ръсел. Нат влезе при тях и седна на обичайното си място срещу Мъри, но лицата на тримата му колеги не вещаеха нищо добро.

— Доколкото разбрах, довечера ще има градско събрание, на което ще говорите и двамата с Елиот.

— Да — потвърди Нат, — това е най-голямото мероприятие преди гласуването утре.

— Имам шпионка в лагера на Елиот — продължи Мъри — и тя ми съобщи, че били подготвили за довечера въпрос, който ще извади от релси кампанията ти, само не е разбрала за какво е, а и не смее да подпитва, да не би да я заподозрат. Досещаш ли се за какво могат да се заядат?

— Не — призна си Нат.

— Дали Елиот не е разбрал за Джулия? — попита тихо Том.

— Джулия ли? — изненада се Мъри.

— Не, не жена ми — поясни по-младият мъж. — Първата госпожа Къркбридж.

— Не съм и подозирал, че е имало и първа госпожа Къркбридж.

— Откъде да заподозрете! — възкликна Том. — Аз обаче винаги съм се притеснявал, че истината ще излезе наяве.

Мъри заслуша съсредоточено разказа му как се е запознал с жената, представила се за Джулия Къркбридж, как тя е подписала банковия чек и после е изтеглила всичките пари до последния цент в сметката си.

— Къде е сега чекът? — поинтересува се Мъри.

— Вероятно е забутан някъде из кметството.

— Значи можем да очакваме, че Елиот се е докопал до него. Вие нарушили ли сте закона?

— Не, не сме, затова пък не сме спазили писменото си споразумение с градския съвет — обясни Том.

— А търговският център в Седър Уд пожъна голям успех и носи на всички, свързани с него, добра печалба — допълни Нат.

— В такъв случай можем да постъпим по два начина — натърти старият банкер. — Или хващаш бика за рогата и още Днес следобед подготвяш изявление, или изчакваш да видиш дали довечера бомбата ще гръмне и се молиш да разполагаш с отговори на всички въпроси, които ще ти зададат.

— Ти какво ми препоръчваш? — попита Нат.

— Лично аз не бих предприемал нищо. Първо, информаторката ми може и да греши и, второ, изненадата, която ти готвят, може и да няма нищо общо със Седър Уд, защо да разлайваш излишно кучетата?

— Но с какво тогава биха могли да ме притиснат? — продължи да умува Нат.

— Ребека? — напомни му Том.

— Какво Ребека? — учуди се другият мъж.

— Че е забременяла от теб и ти си я принудил да направи аборт.

— Какво престъпление е това! — възкликна Мъри.

— Освен ако тя не тръгне да твърди, че си я изнасилил.

Нат се засмя.

— Елиот за нищо на света няма да отвори дума за това, понеже бащата можеше да е и той, пък и абортите не влизат в образа му „по католик и от папата“.

— А защо ти да не нанесеш първия удар? — попита Мъри.

— В смисъл?

— Нали Елиот се е видял принуден да напусне „Алегзандър, Дюпон и Бел“ едновременно със старши съдружника, защото от сметка на клиент са изчезнали половин милион долара?

— Не, няма да падам чак толкова ниско — отсече Нат. — При всички положения така и не се доказа, че Елиот има пръст в тази работа.

— Има, как да няма! — възкликна възрастният банкер. Том и Нат се взряха в него. — Въпросният клиент ми е приятел и ми звънна да ме предупреди още щом разбрал, че Елиот ни е станал юрисконсулт.

Нат въздъхна.

— Дори и да е така, няма да го направя.

— Добре де, ще го победим по неговите условия, а това ще рече, че днес следобед трябва да подготвим отговорите на въпросите, които биха могли да ти зададат — рече Мъри.

В шест часа Нат си тръгна направо изстискан от банката. Обади се по телефона на Су Лин да й каже какво е станало.

— Искаш ли да дойда с теб довечера? — попита тя.

— Не, цветенце, но можеш ли да намериш някаква работа на Люк? Щом ще ми вадят кирливите ризи, предпочитам той да не присъства в залата. Знаеш го колко е чувствителен понякога, после ще има да преживява.

— Ще го заведа на кино, в „Аркейдия“ дават някакъв френски филм, който двамата с Кати вече цяла седмица ме врънкат да гледаме.

Вечерта, когато отиде в хотел „Гудуин Хаус“, Нат се постара да поприкрие притеснението си. Влезе в просторния ресторант и го завари пълен: седемстотин местни предприемачи си говореха помежду си. Кого ли подкрепяха? Подозираше, че мнозина още не са решили — както напомняха и проучванията на общественото мнение, десет на сто от избирателите продължаваха да се колебаят. Оберкелнерът го упъти към масата, сложена на челно място, където Елиот разговаряше с председателя на местната партийна организация — Мани Фридман. Той се извърна да го поздрави. Елиот се надвеси и му стисна много театрално ръката. Нат побърза да седне и започна да пише нещо върху опакото на листа с менюто.

Председателят на партийната организация призова към тишина и представи „двамата мъже тежка категория, притежаващи всички качества да станат нашия следваш губернатор“, сетне покани Елиот да каже няколко встъпителни думи. Нат не го беше чувал да говори толкова лошо. После дадоха думата и на него и когато отново седна на мястото си, той бе готов да признае пръв, че не се е представил кой знае колко по-добре. Помисли си, че първият рунд е завършил нула на нула.

Фридман даде думата и на присъстващите — да задават въпроси, и Нат се запита кога и откъде ще бъде пусната бомбата. Докато чакаше първия въпрос, огледа внимателно залата.

— Какво е становището на кандидатите по проектозакона за просветата, обсъждан в Сената? — попита някой от последната маса.

Нат насочи вниманието към алинеите в проектозакона, които според него трябваше да се преработят, а Елиот напомни, че е получил бакалавърска степен именно в Университета на щат Кънектикът.

Вторият човек, задал въпрос, се вълнуваше от новия подоходен данък в щата и дали двамата кандидати обещават, че няма да го вдигат. Отговорите и на двамата гласяха: „Да, обещавам.“

Третият въпрос засягаше отношението на кандидатите към престъпността и най-вече към непълнолетните закононарушители. Елиот отвърна, че всички те трябвало да бъдат пратени зад решетките — да им е за поука. Нат не беше толкова сигурен, че затворът е отговор на всички проблеми, и каза, че може би няма да е зле да разгледат някои от нововъведенията, които щат Юта е внесъл в наказателното си законодателство.

След като той си седна на стола, председателят пак се изправи и огледа насъбралите се — дали има и други въпроси. Още щом непознатият стана, Нат се досети, че именно той е подставеното лице. Мъжът изобщо не го погледна, затова пък се извърна към Елиот, който пишеше нещо, уж не го забелязва.

— Слушаме ви, господине — каза Фридман и го посочи.

— Разрешете да попитам, господин председателю, дали някой от кандидатите е престъпвал някога закона?

Елиот скочи веднага на крака.

— Многократно — провикна се той, — само миналата седмица ме глобиха три пъти за неправилно паркиране, ето защо веднага щом ме изберат, ще премахна някои от ограниченията за спиране в центъра на града.

„Добре го каза — помисли Нат, — дори е подбрал много точно момента.“

Цялата зала бе огласена от бурни аплодисменти. Нат се изправи бавно и се извърна към съперника си.

— Лично аз няма да променям законите за удобство на господин Елиот, защото смятам, че в центъра на градовете ни трябва да има по-малко, а не повече превозни средства. Сигурно няма да събера овациите, но все някой трябва да се изправи и да предупреди хората, че не ни чака нищо добро, ако продължаваме да произвеждаме все по-големи автомобили, които харчат все повече гориво и бълват все по-отровни газове. Длъжни сме да завещаем на децата си по-добро наследство, а и не искам да бъда избран само благодарение на остроумни подмятания, които, веднъж встъпя ли в длъжност, веднага ще забравя.

Седна под буря от ръкопляскания — надяваше се Фридман да премине към другите въпроси, мъжът обаче продължаваше да стои прав.

— Но вие, господин Картрайт, не отговорихте на въпроса ми дали някога сте нарушавали закона.

— Поне аз не знам да съм го правил — отвърна Нат.

— А в банка „Ръсел“ не сте ли осребрили чек за три милиона и шестстотин хиляди долара, макар и да сте знаели, че парите в сметката вече са изтеглени и подписът върху чека е подправен?

Мнозина в залата зашушукаха и се наложи Нат да поизчака, преди да отговори.

— Да, една твърде изобретателна мошеница открадна тези пари от банка „Ръсел“, но тъй като дължахме сумата на градския съвет, реших, че нямаме друг избор, освен да я изплатим до последния цент.

— Съобщихте ли в полицията за кражбата? Все пак тези пари не са били ваши, били са на клиентите на банка „Ръсел“ — не мирясваше мъжът.

— Не, защото имахме всички основания да смятаме, че парите са били изнесени в чужбина, и си давахме сметка, че е невъзможно да си ги върнем.

Още щом изрече това, Нат разбра, че отговорът му едва ли е удовлетворил и човека, който е задал въпроса, и мнозина други в залата.

— Ако станете губернатор, господин Картрайт, пак ли така Щедро ще боравите и с парите на данъкоплатците?

Елиот веднага скочи на крака.

— Господин председателю, подобни упреци са недостойни, те не са нищо друго освен празни приказки и догадки, защо не продължим нататък?

Той седна под бурните ръкопляскания на хората в залата, Нат обаче продължи да стои. Нямаше как да не се възхити на безочието на Елиот: първо да вкара свой човек, който да зададе въпроса, а после пред всички да скочи и да брани противника си! Изчака да настане пълна тишина.

— Случката, за която ме питате, е отпреди десет години. Сгреших и съжалявам, макар че по ирония на съдбата тази грешка донесе огромен финансов успех на всички: трите милиона и шестстотин хиляди долара, които банката вложи в строежа в Седър Уд, се отразиха изключително благотворно на жителите на Хартфорд, да не говорим пък за тласъка, който дадоха на икономиката на града.

Мъжът, задал въпроса, пак не си сядаше на мястото.

— Въпреки великодушната забележка на господин Елиот разрешете да го попитам дали лично той е щял да съобщи на полицията за такава крупна кражба?

Елиот стана бавно.

— Не бих искал да отговарям, защото не знам подробности за случая, но с радост ще се доверя на мъжката дума на господин Картрайт, че не е извършил никакво престъпление и че съжалява горчиво, задето не е съобщил на съответните власти. — Той помълча-помълча и добави: — Въпреки това, ако бъда избран за губернатор, можете да сте сигурни, че ще ръководя открито щата. Допусна ли грешка, ще си я призная веднага, а не десет години по-късно.

Мъжът, задал въпроса, си беше свършил работата и най-после седна.

Председателят се видя в чудо — не можеше и не можеше да възстанови реда. Бяха зададени още няколко въпроса, но хората в залата продължаваха да обсъждат разкритието, направено от Нат.

Когато Фридман най-сетне обяви събранието за закрито, Елиот побърза да си тръгне, а Нат остана на мястото си. Беше трогнат: мнозина идваха да му стиснат ръката и да споделят, че и според тях търговският център в Седър Уд се е отразил благотворно на града.

— Е, поне не те линчуваха — отбеляза Том, докато излизаха от залата.

— Вярно, не ме линчуваха, но утре избирателите ще мислят само за едно. Ставам ли за губернатор?