Джефри Арчър
Синове на съдбата (49)

49.

В деня след съдебното заседание Флечър седеше в кабинета си в Сената и преглеждаше сутрешните вестници.

— Какво неблагодарно племе! — възкликна той и подаде на дъщеря си броя на „Хартфорд Курант“.

— Трябваше да го оставиш да се изпържи — подметна Луси, след като хвърли едно око на резултатите от последното проучване на общественото мнение.

— Както винаги, се изрази много мило и изискано — рече баща й. — Понякога наистина се питам дали изобщо е трябвало да се охарчвам и да те пращам в „Хочкис“, да не говорим пък, че „Васар“ ще ми струва цяло състояние.

— Може и да не се запиша във „Васар“ — пророни по-тихо момичето.

— За това ли искаше да приказваме? — попита Флечър, доловил промяната в гласа на дъщеря си.

— Да, татко. От „Васар“ наистина ми предложиха да се запиша при тях, но може и да не съм в състояние да го направя.

Флечър никога не знаеше кога Луси се шегува, сега обаче сигурно говореше сериозно: сама бе помолила да се видят в кабинета му и той да не споменава на Ани.

— Какво има? — попита тихо бащата и се взря през писалището в Луси.

Тя обаче избягваше погледа му. Сведе глава и простена:

— Бременна съм.

Флечър не отговори — трябваше му малко време, за да осмисли думите на дъщеря си.

— Кой е бащата, Джордж ли? — каза накрая.

— Да — потвърди момичето.

— Ще се омъжиш ли за него?

Луси помисли-помисли и отговори:

— Не. Обожавам го, но не го обичам.

— Е, не си имала нищо против да се любите.

— Не е честно да говориш така — укори го момичето. — Беше събота вечерта след президентските избори и май и двамата попрекалихме с пиенето. Да ти призная, ми беше дотегнало всички да ме описват като девственицата, председателка на ученическия съвет в класа. Исках да я загубя тая гадна девственост и не се сетих за по-подходящ човек, с когото да го направя, от Джордж, още повече след като и той ми призна, че не го е правил никога. И аз не знам кой кого прелъсти накрая.

— А Джордж какво мисли? Все пак детето е точно толкова негово, колкото и твое, а той винаги ми е правил впечатление на сериозен младеж, особено в чувствата си към теб.

— Още не знае.

— Не си ли му казала? — учуди се Флечър.

— Не.

— А на майка си каза ли?

— Не — повтори момичето. — Споделила съм само с теб. — Този път вече погледна баща си право в очите и добави: — Нека си го кажем направо, татко, когато сте се оженили, мама сигурно още е била девствена.

— Аз също — рече Флечър, — но ще се наложи да й кажеш, докато не е станало очевидно за всички.

— Няма да се наложи, ако направя аборт.

Той отново мълча доста дълго, сетне каза:

— Наистина ли го искаш?

— Да, татко, но много те моля, не казвай на мама, тя няма да ме разбере.

— Не съм сигурен, че и аз те разбирам — натърти той.

— Значи отстояваш правото на избор на всички жени освен на собствената си дъщеря, така ли! — възкликна Луси.

* * *

— Това няма да остане дълго така — отбеляза Нат, взрян в заглавието върху първата страница на „Хартфорд Курант“.

— Кое? — попита Су Лин, докато му наливаше още едно кафе.

— Седемте пункта, с които водя в проучванията на общественото мнение. След няколко седмици електоратът няма да помни дори кой от двамата е бил изправен на съд.

— Мен ако питаш, тя ще помни — пророни Су Лин, загледана през рамото на мъжа си в снимка, на която Ребека Елиот слизаше по стълбите пред съдилището — прическата й вече не бе така безупречна. — Защо изобщо се е омъжила за него? — рече тя едва ли не на себе си.

— Признателен съм, че не аз се ожених за Ребека — отбеляза Нат. — Защо да не си призная, ако Елиот не бе преписал есето ми и не ми беше попречил да следвам в Йейлския университет, ние с теб нямаше да се срещнем никога — допълни той и хвана жена си за ръката.

— Жалко, че не мога да имам повече деца — въздъхна Су Лин. — Ужасно ми е мъчно за Люк.

— Знам, знам — увери я Нат, — но никога няма да съжалявам, че изтичах нагоре именно по онзи хълм и именно в онзи ден и час.

— Аз пък съм благодарна, че обърках пътя — рече Су Лин, — не знам дали е възможно да те обичам повече. Но на драго сърце съм готова да жертвам живота си, ако можех да спася Люк.

— Това вероятно важи за повечето родители — погледна той жена си, — включително и за майка ти, която е пожертвала всичко заради теб и не заслужава такова жестоко отношение.

— Ти за майка ми не се притеснявай — каза Су Лин, отърсила се от мрачното настроение. — Вчера се отбих да я видя и какво заварих: цяла тумба похотливи дядковци, донесли за чистене мръсните си дрехи с надеждата, че на горния етаж мама има салон за масажи.

Нат прихна.

— А само като си помисля, че толкова години го държахме в тайна! И през ум не ми е минавало, че ще дойде ден, когато ще се смея на това.

— Мама твърди, че ако си станел губернатор, щяла да отвори верига от ателиета за химическо чистене из целия щат. Рекламата щяла да гласи: „Перем кирливи ризи всякакви пред очите на всички.“

— Знаех си аз, че има някаква неотложна причина, заради която трябва на всяка цена да стана губернатор — подметна Нат, докато ставаше от масата.

— Кого ще ощастливиш днес с компанията си? — попита жена му.

— Достопочтените граждани на Ню Канаан — отвърна той.

— Кога ще се прибереш?

— Вероятно малко след полунощ.

— Събуди ме.

* * *

— Здравей, Луси — поздрави Джими, след като влезе в кабинета на баща й. — Нашият герой тук ли е?

— Да — потвърди момичето и стана от стола.

Джими я изпроводи с поглед, докато излизаше от стаята. Дали наистина плачеше, или само му се беше сторило? Флечър изчака дъщеря му да затвори вратата.

— Добро утро, Джими — поздрави го, след което изтика настрани вестника, откъдето го гледаше Ребека.

— Как мислиш, дали ще я задържат? — поинтересува се приятелят му.

Флечър отново сведе поглед към снимката на Ребека във вестника.

— Според мен нямат друг избор, но ако бях съдебен заседател, щях да я оправдая, защото разказът й ми се стори напълно правдоподобен.

— Така си е, ала ти за разлика от другите съдебни заседатели знаеш на какво бе способен Елиот.

— Чувам го как подвиква: „Щом ти не искаш, нямам друг избор, налага се да застрелям теб, хич не си въобразявай, че няма да го направя.“

— Дали щеше да останеш в адвокатска кантора „Алегзандър, Дюпон и Бел,“ ако Елиот не беше постъпил в нея?

— Какво да се прави, поредната приумица на съдбата — отвърна Флечър така, сякаш мислите му бяха другаде. — Е, какво си ми приготвил?

— Ще прекараме деня в Медисън.

— Нима Медисън заслужава цял ден? Нали е разположен в една от цитаделите на републиканците? — учуди се Флечър.

— Точно затова искам да го отметнем още сега, когато до края на предизборната кампания има доста седмици — обясни Джими, — макар че по ирония на съдбата резултатите от гласуването там никога не са влияели съществено.

— Резултатите са си резултати — наблегна Флечър.

— В този случай не е точно така — възрази другият мъж, — днес целият щат гласува по електронен път, а единственото изключение е тъкмо Медисън. Това е един от последните избирателни райони в страната, където и досега предпочитат да отбелязват за кого са гласували с молив.

— От това гласовете не стават по-малко действителни — напомни Флечър.

— Така е, досега обаче тези гласове не са влияели съществено върху резултата, защото тамошната избирателна комисия започва да ги брои на сутринта, когато резултатите от изборите като цяло вече се знаят. Доста смешно звучи, но това е една от традициите, които благочестивите еснафи в Медисън не желаят да жертват върху олтара на съвременните технологии.

— И въпреки това ти държиш да стоя там чак до вечерта?

— Да, защото ако разликата между двамата кандидати падне под пет хиляди гласа, Медисън най-неочаквано ще се превърне в най-важния град в щата.

— Нима според теб е възможно разликата да е толкова малка? Според проучванията на общественото мнение Буш продължава да води с рекордна преднина.

— Не бързай със заключенията: Клинтън от ден на ден намалява тази преднина и не се знае кой накрая ще влезе в Белия дом и кой ще стане губернатор.

Флечър не каза нищо.

— Тая сутрин ми се виждаш угрижен — отбеляза Джими. — Тревожи ли те нещо, искаш ли да го обсъдим?

* * *

— Както е тръгнало, Нат ще победи с огромна преднина — рече Джулия иззад сутрешния вестник.

— Един министър-председател на Великобритания е казал навремето, че „в политиката една седмица е много време“, а докато бъде пусната първата бюлетина, ни остават доста седмици — напомни Том на жена си.

— Ако Нат стане губернатор, ще ти се наложи да се върнеш във „Феърчайлд“. След всичко, което преживяхте заедно, сигурно ще умреш от скука в банката.

— Да ти призная, изгубих интерес към банкерството още в деня, когато „Ръсел“ беше погълната от „Феърчайлд“.

— Я не говори така! Предстои ти да оглавиш най-голямата банка в щата.

— Не, няма да я оглавя, ако Нат спечели изборите — възрази мъжът й.

Джулия остави вестника.

— Нещо не разбирам.

— Нат ме помоли, ако стане губернатор, да оглавя кабинета му.

— А кой ще стане председател на управителния съвет на банката?

— Как кой! Ти, разбира се — възкликна Том. — Всички знаят, че няма по-добра от теб.

— Но „Феърчайлд“ никога няма да назначи жена начело на управителния си съвет, прекалено консервативна е.

— Живеем, Джулия, в последното десетилетие на двайсети век и благодарение на теб близо половината ни клиенти са жени. Колкото до управителния съвет, да не говорим пък за служителите, повечето от тях вече те възприемат в мое отсъствие като председател на съвета.

— Но ако Нат загуби, той е в правото си да се върне като председател, а ти — като негов заместник, тогава вече въпросът придобива по-скоро академична стойност.

— Лично аз не съм толкова сигурен — натърти мъжът й, — не забравяй, най-старият сенатор от Кънектикът — Джими Овърман, вече обяви, че догодина няма да се кандидатира отново — кой друг ще го замени освен Нат! Сигурен съм, че който и от двамата да стане губернатор, другият ще отиде във Вашингтон — да представлява щата като сенатор. — Той замълча. — Подозирам, че е само въпрос на време Нат и Флечър да се изправят един срещу друг в президентската надпревара.

— Как мислиш, аз ще се справя ли? — попита тихо Джулия.

— А, не — каза мъжът й, — не можеш да се кандидатираш за президент, ако не си родена в Съединените щати.

— Ох, глупчо такъв! Говоря ти не за президентството, а за „Феърчайлд“.

— Знам го още от деня, в който те срещнах — рече Том. — Опасявах се само дали няма да сметнеш, че не съм достоен да ти стана съпруг.

— Ох, вие, мъжете, сте толкова недосетливи! — възкликна Джулия. — Реших да се омъжа за теб още в деня, когато ходихме на вечеря у Су Лин и Нат.

Том я зяпна с отворена уста.

— Колко различен щеше да бъде животът ми, ако и другата Джулия беше решила същото! — допълни тя.

— Да не говорим пък за моя — добави мъжът й.