Джефри Арчър
Синове на съдбата (32)

32.

— Нали нямаш нищо против да запаля цигара?

— Не, само Су Лин не одобрява този навик.

— Тя не одобрява и мен — рече Джулия Къркбридж и щракна със запалката.

— Не забравяй, че е възпитана от много консервативна майка — отвърна Том. — В началото не одобряваше дори Нат. Но ти не се притеснявай, ще те хареса, особено пък ако й кажа, че…

— Шшшт! — прекъсна го Джулия. — Нека си остане наша малка тайна. — Вдъхна дълбоко от тютюневия дим и допълни: — Нат ми е симпатичен, вие двамата явно сте се сработили чудесно.

— Така е, но ми се ще да приключа със сделката, докато той е в почивка, особено след огромния му успех — все пак купи най-стария ни конкурент.

— Това е ясно — отбеляза Джулия. — Каква според теб е вероятността да спечелим търга?

— Доколкото подразбрах, в него ще участват само двама-трима сериозни кандидати. Случайните играчи би трябвало да отпаднат след ограниченията, наложени от кметството.

— Ограничения ли?

— От там настояват парцелът не само да бъде продаден с явен търг, но и онзи, който спечели, да плати цялата сума веднага след приключването на сделката.

— Защо? — учуди се Джулия, която бе седнала в леглото. — Досега съм плащала само десет на сто от сумата, след това съм разполагала най-малко с двайсет и осем дни, през които да се разплатя окончателно.

— Да, така се постъпва обикновено, но този парцел се превърна за политиците в горещ картоф. Барбара Хънтър настоява да няма издънки: наскоро една-две сделки се провалиха именно защото купувачът не е разполагал със средства, за да плати посочената сума. Не забравяй и че до изборите остават броени дни, всички си отварят очите на четири.

— Това означава ли, че до следващия петък трябва да съм внесла при вас още три милиона?

— Не. Ако спечелим търга, банката ще покрие цената, като ти отпусне краткосрочен заем.

— Ами ако се откажа от сделката? — попита Джулия.

— За нас това няма никакво значение — отговори Том. — Ще продадем парцела на някой от другите участници в търга, а с твоя половин милион ще си покрием евентуалните загуби.

— Вие, банкерите, никога не сте на загуба — отбеляза Джулия, след което угаси цигарата и се пъхна под завивките.

* * *

— Направи ми една услуга — каза Су Лин, когато самолетът започна да се снишава над летището в Лос Анжелис.

— На твое разположение съм, цветенце.

— Виж дали можеш да изкараш една седмица, без да се обаждаш в банката. Не забравяй, че това е първото голямо пътешествие на Люк.

— И на мен ми е първото — възропта Нат и прегърна сина си. — Винаги съм си мечтал да отида в Дисниланд.

— Стига с тия шегички. Обеща нещо и очаквам да го изпълниш.

— Ще ми се да проверя какво става със сделката, която Том се опитва да сключи с фирмата на Джулия.

— Не мислиш ли, че и на Том му се иска да удържи своята малка победа, без великият Нат Картрайт да му стои постоянно на главата? Нали ти в крайна сметка реши да се доверите на Джулия.

— Разбрах накъде биеш — отбеляза мъжът й, а Люк се вкопчи в него — самолетът се бе приземил. — Но нали нямаш нищо против да му звънна в петък следобед — колкото да видя дали сме спечелили търга за Седър Уд?

— Не, нямам, но само ако обещаеш, че наистина ще се обадиш чак в петък следобед.

— Ще летим ли със спътник, татко?

— То оставаше да не летим! — възкликна Нат. — Нали за това сме дошли в Лос Анжелис?

* * *

Том посрещна на гарата Джулия, която пристигна с влака от Ню Йорк, и я закара право в кметството. На влизане срещнаха чистачите — тръгваха си след дебатите от предната вечер. В „Хартфорд Курант“ Том бе прочел, че на тях са присъствали над хиляда души, а от уводната статия на вестника се подразбираше, че между двамата кандидати няма почти никакви допирни точки. Винаги бе гласувал за републиканците, но Флечър Давънпорт му се виждаше свестен човек.

— Защо идваме толкова рано? — попита Джулия и с това прекъсна мислите му.

— Искам да видя разпределението на залата, та като започне наддаването, да няма изненади — обясни Том. — Не забравяй, че всичко може да приключи само за няколко минути.

— Къде според теб е най-добре да седнем?

— На средните редове отдясно. Вече съм казал на човека, който ще води търга, какъв знак ще му давам, ако качвам сумата.

Той се извърна към сцената и загледа как водещият на търга се качва на подиума, почуква по микрофона и се взира в малцината присъстващи, за да се увери, че всичко е наред.

— Кои са тези хора? — поинтересува се Джулия, след като се огледа.

— Чиновници от кметството, сред които и господин Кларк, председател на общинския съвет, представители на фирмата, която ще проведе търга, и случайни зяпачи, които нямат какво да правят в петък следобед. Но поне доколкото виждам аз, сериозните участници в търга за парцела са само трима. — Том си погледна часовника. — Дали да не седнем?

Разположиха се по средата на залата, в края на реда. Том взе от седалката проспекта и когато Джулия го докосна по ръката, волю-неволю се запита колцина ли ще се досетят, че са любовници. Отгърна страницата и се взря в проекта на бъдещия търговски център. Още четеше дребния шрифт, когато водещият на търга показа, че е готов да започнат. Прокашля се.

— Госпожи и господа — рече мъжът, — днес следобед ще се проведе търг само за едно — за чудесен парцел, който се пада на север от града и е известен като Седър Уд. Градският съвет го е обявил за продан заедно с разрешително за търговска дейност. В проспекта, оставен на седалките, ще откриете подробности за условията за плащане и изискванията за регулация. Нека подчертая, че ако някое от тези условия не бъде изпълнено, съветът е в правото си да отмени сделката. — Той замълча, та всички да осмислят казаното. — Един от участниците в търга е предложил два милиона — оповести човекът и веднага погледна по посока на Том, който не каза нищо и не даде знак, въпреки това водещият обяви: — Друг от участниците е предложил два милиона и двеста и петдесет хиляди. — Огледа театрално залата, макар и да знаеше прекрасно точно къде са седнали тримата сериозни кандидати. Спря поглед върху известен местен адвокат, разположил се на втория ред — той вдигна проспекта. — Покачвате сумата на два милиона и петстотин хиляди. — Пак насочи вниманието си към Том, който дори не трепна. — Два милиона седемстотин и петдесет хиляди. — Отново премести очи към адвоката, който поизчака и отново вдигна проспекта. — Три милиона — оповести водещият и веднага погледна към Том, след което съобщи: — Три милиона и двеста и петдесет хиляди. — Извърна се пак към адвоката, който като че ли се подвоуми. Джулия стисна зад облегалката ръката на Том. — Това окончателната сума ли е? Някой дава ли три милиона и петстотин хиляди? — попита човекът, водещ търга, и се вторачи в адвоката.

— Не — прошепна Том.

— Три милиона и петстотин хиляди — повтори обнадежден мъжът. — Три милиона и петстотин хиляди — потрети, доволен, че проспектът се е вдигнал отново.

— Дявол го взел! — изруга Том и си свали очилата. — Както личи, и двамата сме определили една и съща горна граница.

— Тогава да ги направим три милиона и шестстотин хиляди — настоя Джулия. — Ако не друго, поне ще разберем дали си прав.

Макар че Том Ръсел бе махнал очилата — знак, че няма да наддава повече, — човекът, провеждащ търга, видя, че той е погълнат от разговора с жената до него.

— Приключихме ли с наддаването, господине? Или…

Том се поколеба и каза:

— Три милиона и шестстотин хиляди.

Мъжът върху сцената отново се извърна към адвоката, който бе сложил проспекта на празния стол до себе си.

— Вдигате ли, господине, на три милиона и седемстотин хиляди, или приключихте с наддаването?

Проспектът си остана върху седалката.

— Някой друг дава ли повече? — попита пак водещият на търга и огледа един по един десетината души в залата, където предната вечер бе имало към хиляда души. — Последна възможност, в противен случай ще обявя парцела за продаден за три милиона и шестстотин хиляди. — Той вдигна чукчето и понеже никой не се обади, го стовари с трясък. — Продадено за три милиона и шестстотин хиляди на господина в края на реда.

— Браво на теб — похвали го Джулия.

— Ще трябва да се изръсиш с още сто хиляди, но откъде да знаем, че и другият кандидат е определил същата пределна сума? — рече Том. — Ще отида да уредя документите и да дам чека, после ще го полеем.

— Чудесно! — възкликна Джулия и прокара пръст по вътрешната страна на бедрото му.

— Честито, господин Ръсел — поздрави го и господин Кук. — Клиентът ви се сдоби с хубав парцел, който, сигурен съм, в крайна сметка ще донесе отлична възвращаемост.

— Съгласен съм — рече Том, после написа чек за три милиона и шестстотин хиляди долара и го връчи на председателя на градския съвет.

— Банка „Ръсел“ ли купува парцела? — попита господин Кук и се взря в подписа.

— Не, представляваме клиент от Ню Йорк, който има сметка при нас.

— Съжалявам, господин Ръсел, сигурно ще ме помислите за педант, но в условията на договора се казва пределно ясно, че чекът трябва да се подпише лично от купувача, а не от упълномощени от него лица.

— Но ние представляваме фирмата, сметката й е при нас.

— В такъв случай не би било трудно клиентът ви да подпише чека от името на фирмата — отбеляза господин Кук.

— Но защо… — подхвана пак Том.

— Не съм в правото си да тълкувам решенията на нашите избраници, господин Ръсел, но след бъркотията, която се получи миналата година с договора с Олдрич, и въпросите, които госпожа Хънтър ми задава всеки ден… — Той въздъхна тежко. — Та след всичко това нямам друг избор, освен да се придържам към буквата, а и към духа на договора.

— Но какво мога да направя сега, не е ли вече твърде късно? — попита банкерът.

— До пет следобед разполагате с достатъчно време, за да донесете чек, подписан от купувача. Не го ли сторите, парцелът ще бъде предложен на другия кандидат за три милиона и петстотин хиляди, а съветът ще очаква от вас да покриете разликата от сто хиляди.

Том изтича в дъното на залата.

— Чековата ти книжка у теб ли е?

— Не — отвърна Джулия. — Нали ми каза, че „Ръсел“ ще покрие цялата сума, а в понеделник аз ще преведа разликата?

— Да, така ти казах — потвърди Том, като умуваше какво да направи. — Нямаме друг избор, трябва веднага да се върнем в банката — добави той. Погледна си часовника — наближаваше четири часът следобед. — Да го вземат мътните — изруга Том — даваше си сметка, че ако не е заминал на почивка, Нат е щял да забележи това условие в договора и да предвиди последиците.

Докато вървяха от кметството към банка „Ръсел“, която беше съвсем наблизо, Том обясни на Джулия за какво е настоял господин Кук.

— Това означава ли, че съм изгубила търга, да не говорим пък за стоте хиляди?

— Не, вече съм измислил как да се измъкнем от положението, но трябва да си съгласна и ти.

— Съгласна съм, стига да получа парцела — отвърна младата жена. — Ще постъпя както ме посъветваш.

Веднага щом влязоха в банката, Том отиде в кабинета си, вдигна телефона и повика главния касиер Рей Джаксън. Докато го чакаше, извади празна чекова книжка и започна да изписва с думи сумата от три милиона и шестстотин хиляди долара. Главният касиер почука и влезе в кабинета на председателя на управителния съвет.

— Прехвърли, Рей, три милиона и шестстотин хиляди долара в сметката на госпожа Къркбридж.

Главният касиер се поколеба.

— Сумата е голяма, трябва писмено нареждане, за да я преведа. Това надхвърля правата ми — допълни той.

— Да, разбира се — рече банкерът и извади от горното чекмедже стандартния формуляр, който попълни припряно.

Не спомена, че това е най-голямата сума, за която някога е давал разрешение да бъде прехвърлена. Приплъзна формуляра към главния касиер, който го прочете внимателно. Явно му се искаше да оспори решението на председателя на управителния съвет, но не посмя да го стори.

— Незабавно — натърти Том.

— Да, господин председателю — рече Рей Джаксън и излезе точно толкова бързо, колкото и беше дошъл.

— Смяташ ли, че е разумно? — попита Джулия. — Не се ли излагаш на излишен риск?

— Вече притежаваме парцела и твоя половин милион, няма как да загубим. Както би се изразил Нат, печалбата ни е в кърпа вързана. — Обърна чековата книжка и помоли Джулия да я подпише и да напише под подписа името на фирмата. После я провери и каза: — Дай да се връщаме още сега в кметството.

Опита се да запази самообладание, докато криволичеше на бегом между колите по Мейн Стрийт и тичаше нагоре по стълбите пред кметството. Наложи се да поизчака Джулия, която обясни, че й било трудно да не изостава на тия високи токове. Влязоха отново в сградата и Том видя с облекчение, че господин Кук още седи зад писалището в дъното на залата. Щом забеляза, че те вървят към него, председателят на градския съвет се изправи.

— Връчи чека на върлинестия плешив мъж и се усмихни — каза Том.

Джулия изпълни дословно напътствията му и бе възнаградена със сърдечна усмивка. Господин Кук огледа внимателно чека.

— Както личи, госпожо Къркбридж, всичко е наред, но ми покажете и документ, който да удостоверява самоличността ви.

— Разбира се — рече жената и извади от дамската си чанта шофьорската книжка.

Господин Кук се взря в снимката и подписа.

— Не сте излезли много добре — отбеляза той. Джулия се усмихна. — Чудесно. Сега остава само да подпишете от името на фирмата и трите необходими документа.

Джулия подписа трите екземпляра на договора с кметството и връчи единия на Том.

— Дръж го, докато преведат парите — пошушна му тя. Господин Кук си погледна часовника.

— В понеделник сутрин ще представя чека, господин Ръсел — рече той, — и ще ви бъда признателен, ако го осребрите възможно най-бързо. До изборите остават броени дни, не искам да давам на госпожа Хънтър повод за излишни нападки.

— Ще го осребрим в деня, в който го представите — обеща Том.

— Благодаря ви, господине — отвърна господин Кук, въпреки че често играеше с него голф в местния клуб.

На Том му идеше да прегърне Джулия, но се сдържа.

— Ще отскоча до банката да кажа, че всичко е минало добре, после можем да идем до нас.

— Наистина ли се налага да ходиш в банката? — попита тя. — Нали ще донесат чека за осребряване чак в понеделник сутрин?

— Така си е — съгласи се банкерът.

— Ох, ами сега! — възкликна младата жена и след като се наведе, изу една от обувките си. — Докато съм тичала по стъпалата, съм си счупила тока.

— Извинявай, аз съм виновен, можех и да не те карам да тичаш от банката до тук — заоправдава се Том. — Оказа се, че сме имали предостатъчно време.

— Не се притеснявай — усмихна се Джулия, — но ако докараш колата, ще те чакам долу при стълбите.

— Да, разбира се — рече той.

Слезе на бегом по стъпалата и притича през паркинга. След няколко минути отново беше пред кметството, ала Джулия я нямаше никъде. Дали пак не беше влязла вътре? Том поизчака няколко минути, но тя не се появи. Изруга, изскочи от колата, която беше паркирал неправилно, и хукна нагоре по стълбите. Нахълта в сградата и намери Джулия при един от телефонните автомати. Тя затвори веднага щом го видя.

— Тъкмо съобщавах, скъпи, в Ню Йорк какъв удар си направил, от фирмата са наредили на банката до края на работното време да ви прехвърлят три милиона и сто хиляди Долара.

— Радвам се — рече Том, докато се връщаха бавно към автомобила. — Дали да не вечеряме някъде в града?

— Не, предпочитам да се върнем у вас и да хапнем сами на спокойствие — отвърна младата жена.

Когато Том зави към алеята пред дома си, Джулия вече си бе съблякла палтото, а докато стигнат до спалнята на горния етаж, тя бе оставила след себе си пътека от дрехи. Том бе по бельо, а Джулия си сваляше чорапа, когато иззвъня телефонът.

— Не вдигай — рече младата жена, сетне приклекна и смъкна боксерките на Том.

* * *

— Не вдига никой — каза Нат, — сигурно са отишли да вечерят навън.

— Толкова ли не можеш да почакаш до понеделник, нали се прибираме? — попита Су Лин.

— Мога, защо да не мога — призна от немай-къде Нат, — просто исках да разбера дали Том е сключил сделката за Седър Уд и на каква цена.