Джефри Арчър
Синове на съдбата (28)

28.

На Нат не му беше нужна половин година, за да установи защо от близо десетилетие печалбата на банка „Ръсел“ не се е увеличила и с цент. В нея се пренебрегваха почти всички правила на съвременното банково дело. В „Ръсел“ и досега живееха в епохата на дебелите счетоводни книги, на дребните лични влогове и на искреното убеждение, че компютрите грешат по-често от човека, ето защо банката само ще си изгуби времето и парите да работи с тях. Нат ходеше по три-четири пъти на ден в кабинета на господин Ръсел, колкото да открие, че следобед е направено точно обратното на онова, за което са се разбрали сутринта. Това обикновено се случваше, ако час по-късно някой от дългогодишните служители си тръгнеше от същия кабинет с усмивка на лицето. На Том обикновено му се падаше задачата да заглажда положението — ако не беше той, за да обясни на баща си защо промените са наложителни, вероятно нямаше да има доклад, който да бъде представен в края на шестте месеца.

Вечер Нат се прибираше най-често капнал от умора, а понякога и вбесен. Предупреди Су Лин, че нищо чудно и да избухне скандал, когато накрая представи доклада. Не беше сигурен и че ще остане заместник-директор на банката, ако председателят на управителния съвет отхвърли почти всички промени, които той предлагаше. Су Лин не възропта, макар че току-що беше наела за тримата нова къща, бе успяла да продаде жилището в Ню Йорк, бе намерила забавачка за Люк и всеки момент очакваше да бъде назначена за преподавателка по статистика в Университета на щат Кънектикът. Изобщо не й се връщаше в Ню Йорк.

Междувременно бе обяснила на Нат кои компютри е най-изгодно да закупи банката, бе помогнала при инсталирането им и бе организирала вечерен курс за служителите, които смятаха, че могат да научат нещо повече от това как да включват машините. Ала най-големият проблем, пред който бе изправен Нат, беше раздутият щат. Вече бе обяснил на председателя на управителния съвет, че в „Ръсел“ работят седемдесет и един души, докато в „Бенет“, единствената друга независима банка в града, предлагаща същите услуги, служителите са едва трийсет и деветима. Бе написал и отделен доклад за последиците от този раздут щат, където беше предложил някои от служителите да бъдат пенсионирани преждевременно, което през следващите три години щеше Да намали печалбата, затова пък в крайна сметка щеше да се отрази много благотворно. Точно по този въпрос нямаше намерение да прави никакви отстъпки. Веднъж, докато вечеряха заедно с Том и Су Лин, обясни, че ако почакат още две-три години господин Ръсел да се пенсионира и чак тогава направят съкращенията, нищо чудно всички да се влеят в редиците на безработните.

След като прочете доклада на Нат, господин Ръсел насрочи за петък в шест вечерта заседание. Нат и Том влязоха в кабинета на председателя на управителния съвет и го завариха да пише нещо. Той вдигна очи.

— Съжалявам, но не мога да приема препоръките ви — отсече господин Ръсел още преди двамата заместник-директори да са седнали. — Не желая да уволнявам никого, с някои от тези хора се познавам и работя вече трийсетина години. — Нат се опита да се усмихне при мисълта, че май ще го уволнят втори път само за половин година — дали Джейсън от банка „Чейс Манхатън“ още му пазеше мястото? — Затова стигнах до заключението — продължи председателят на управителния съвет, — че ако смятаме да въвеждаме това тук… — Той положи длани върху доклада, сякаш му даваше благословията си. — Та ако смятаме да го въвеждаме, аз трябва да напусна.

Господин Ръсел сложи подписа си под молбата за напускане, която тъкмо беше написал, и я връчи на сина си.

В шест и дванайсет минути същата вечер Бил Ръсел излезе от кабинета си и никога повече не стъпи в банката.

* * *

— Имате ли подготовка за политик?

Флечър погледна от сцената към неколцината журналисти, насядали пред него. Хари се усмихна. Това бе един от седемнайсетте въпроси и отговори, които бяха подготвили предната вечер.

— Нямам голям опит — призна си Флечър — както се надяваше, обезоръжаващо, — но съм роден, израсъл съм и съм получил образованието си в Кънектикът, преди да отида в Ню Йорк, където постъпих на работа в една от най-уважаваните в страната адвокатски кантори. Върнах се в родния край, за да използвам уменията си за благото на своите съграждани от Хартфорд.

— Не смятате ли, че на двайсет и шест години сте твърде млад, за да ни учите как да живеем? — провикна се от втория ред млада жена.

— И аз влязох в политиката на същата възраст — намеси се Хари, — а баща ви не възрази.

Един-двама от по-възрастните журналисти се усмихнаха, ала младата дама явно нямаше намерение да се дава току-така.

— По онова време обаче вие, сенаторе, току-що сте се били завърнали от световна война и сте имали тригодишен опит като офицер, сражавал се на фронта, ето защо разрешете да попитам, господин Давънпорт, в разгара на войната във Виетнам вие изгорихте ли повиквателната си?

— Не, не съм я горил — отвърна Флечър — просто защото не съм я получавал, но ако ми я бяха пратили, щях с огромно желание да отида и да се сражавам.

— Можете ли да го докажете? — не мирясваше журналистката.

— Не, не мога — отговори младежът, — но ако прочетете словото ми от дебатите на първокурсниците в Йейлския университет, няма да имате никакви съмнения за становището ми по въпроса.

— Ако ви изберат, тъст ви ли ще дърпа конците? — попита друг журналист.

Хари се извърна и видя, че въпросът е подразнил Флечър.

— По-спокойно — пошушна му той. — Върши си човекът работата. Не се отклонявай от отговора, който сме подготвили.

— Ако имам щастието да ме изберат — рече Флечър, — би било неразумно да не се възползвам от неизчерпаемия опит на сенатор Гейтс — ще престана да се вслушвам в мнението му само ако съм убеден, че той вече няма на какво да ме научи.

— Какво мислите за поправката „Кендрик“ към закона за бюджета, който сега се обсъжда в Сената?

Топката долетя от ляво. Отговорът не бе сред седемнайсетте, които Флечър бе подготвил с тъст си.

— Не е ли малко грубичко, Робин? — намеси се сенаторът. — Все пак Флечър…

— Ако ме питате за алинеята, посветена на хората от третата възраст, според мен тази поправка дискриминира пенсионерите, които получават твърдо установен доход. Рано или късно всички ще излезем в пенсия. Единственото, което помня от писанията на Конфуций, е, че напредничаво е общество, което образова младите и се грижи за старите. Ако бъда избран, ще гласувам против поправката „Кендрик“, когато тя бъде внесена в Сената. Лошите закони се приемат бързо, но после могат да минат години, докато бъдат отменени. Ще гласувам само за проектозакон, за който съм убеден, че наистина може да бъде приложен в живота.

Хари се облегна на стола.

— Има ли още въпроси? — попита той.

— В автобиографията си, господин Давънпорт, която, защо да си кривя душата, ми направи силно впечатление, твърдите, че сте напуснали „Алегзандър, Дюпон и Бел“, за да се кандидатирате на изборите.

— Точно така — потвърди Флечър.

— А дали един ваш колега, господин Логан Фицджералд, е напуснал горе-долу по същото време?

— Да.

— Това има ли някаква връзка с вашето напускане?

— Никаква — отсече твърдо младежът.

— За какво намеквате? — не се стърпя Хари.

— За нищо. Кореспондентите ни в Ню Йорк просто ми се обадиха и помолиха да попитам — отвърна журналистът.

— Не се и съмнявам, че черпят сведенията си от неназован източник — натърти сенаторът.

— Нямам право да разкривам източниците си — рече мъжът, като се опитваше да не се подсмихва.

— В случай че колегите в Ню Йорк не са ви казали кой е този източник, веднага след пресконференцията съм готов да ви съобщя името му — тросна се Флечър.

— Е, мисля, че въпросът е изчерпан — оповести Хари, да не би някой да задълбае по темата. — Благодаря за присъствието ви. По време на предизборната кампания ще можете да се срещате с кандидата на редовните седмични пресконференции — дори аз не съм ви отделял такова внимание.

— Издъних се — завайка се Флечър, след като слязоха от сцената. — Трябва да се науча да си сдържам нервите.

— Справи се много добре, момчето ми — успокои го Хари, — след като приключа с тия копелдаци, единственото, което те ще помнят от тазсутрешната пресконференция, ще бъде отговорът ти за поправката „Кендрик“ към закона за бюджета. Всъщност журналистите са най-малкото зло. — Хари замълча, настана зловеща тишина. — Истинската битка ще започне, след като разберем кого са издигнали републиканците.