Джефри Арчър
Синове на съдбата (40)

40.

След като остави сина си в „Тафт“ и се върна в Хартфорд, Нат се почувства гузен, че все не намира време да отскочи до майка си и баща си. Знаеше обаче, че не може да отменя два поредни дни срещата с Мъри Голдблатс. Докато се сбогуваше с Люк, се поуспокои, че поне момчето вече не се чувства сполетяно от всички земни беди. Обеща да дойдат с майка му в петък — за представлението на драмсъстава. Още си мислеше за Люк, когато телефонът в автомобила — нововъведение, преобразило живота му — иззвъня.

— Нали щеше да ми се обадиш преди отварянето на борсата? — възкликна Джо. Нат не отвърна нищо. — И да ми кажеш какви са новините.

— Извинявай, Джо, имах си проблеми вкъщи и ми изхвърча от главата.

— Е, имаш ли да ми съобщаваш нещо ново?

— Нещо ново ли?

— Последните ти думи бяха: „След двайсет и четири часа ще знам повече.“

— Не се смей, Джо, но след двайсет и четири часа наистина ще знам повече.

— Добре, ще го имам предвид, но какви са нарежданията ти за днес?

— Същите като вчера: до затварянето на борсата изкупувай възможно най-много акции на „Феърчайлд“.

— Дано знаеш какво правиш, Нат, да не ни излезе през носа! Всички са наясно, че „Феърчайлд“ ще издържи на такава буря, дали обаче вие ще устоите?

Нямам друг избор, затова купувай — повтори Нат. — Както кажеш, шефе, но дано си се запасил с парашут — ако до понеделник сутрин не сте си подсигурили петдесет на сто от „Феърчайлд“, те чака тежко приземяване. Нат продължи нататък към Хартфорд — съзнаваше, че Джо не просто му е казал очевидното. Даваше си сметка, че след седмица по това време нищо чудно да е безработен и още по-страшно, да е допуснал банка „Ръсел“ да бъде погълната от най-върлия си конкурент. Дали го разбираше и Голдблатс? То оставаше да не го разбира!

Докато навлизаше в града, реши да не се връща в банката, а да остави колата на няколко пресечки от „Сейнт Джоузеф“, да хапне набързо и да обмисли всички предложения които банкерът би могъл да му направи. Поръча си сандвич с бекон — надяваше се това да повдигне бойния му дух. Сетне се зае да пише върху опакото на листа с менюто всички „за“ и"против".

В три без десет излезе от закусвалнята и се отправи бавно към катедралата. Неколцина души му кимнаха или му пожелаха „приятен ден“, което му напомни, че в скоро време може да се прочуе още повече. Минувачите го гледаха с възхита и уважение и на него му се прииска да превърти лентата със седмица напред, за да види какво ще се чете тогава върху лицата им. Погледна си часовника: три без четири минути. Реши да обиколи църквата и да влезе от юг, където беше по-спокойно. Изкачи стъпалата по две наведнъж точно когато часовникът на църквата отброи три часа. Нат знаеше, че няма да спечели нищо, ако закъснее.

След силното следобедно слънце трябваше да мине известно време, докато той свикне с мрака в осветената със свещи катедрала. Погледна към пътеката между седалките, водеща към олтара, над който се възправяше тежък позлатен кръст, украсен с полускъпоценни камъни. Насочи вниманието си към редиците седалки от тъмен дъб, разпрострели се чак до нефа. Както бе предсказал и господин Голдблатс, беше почти празно, ако не броим четири-пет старици в черно, една от които въртеше в ръцете си броеница и напяваше:

— Благословена да си, Божия майко, преизпълнена с благодат, Господ е с теб…

Нат продължи да върви по пътеката в средата, но пак не видя никъде и следа от другия банкер. Излезе при големия амвон и спря да се полюбува на дърворезбата по него, напомнила му за времето, когато е ходил в Италия. Почувства се гузен, задето не е и подозирал, че в града му има такава красота. Пак се извърна към пътеката, ала и този път не видя никого освен стариците, които се молеха със сведени глави. Реши да отиде в другия край на катедралата и да седне в дъното. Отново си погледна часовника. Беше три часът и една минута. Докато вървеше, чуваше как стъпките му отекват о мраморния под. Точно тогава някой каза: — Няма ли да се изповядаш, чадо мое? Извърна се рязко наляво и видя изповедалня със спуснати перденца. Католически свещеник с еврейски акцент? Нат се усмихна, седна на тясната дървена скамейка и дръпна завеската.

* * *

— Я, как си се издокарал днес! — възкликна водачът на мнозинството Кен, след като Флечър седна отдясно на него. — Ако не те познавах, щях да реша, че си хванал любовница.

— Аз си имам любовница — потвърди Флечър, — казва се Ани. Между другото, може би ще се наложи да си тръгна към два.

Кен Стратън погледна дневния ред.

— Нямам нищо против — ако не броим проектозакона за просветата, другите точки не те засягат освен може би кандидатите за следващите избори. Всички сме убедени, че пак ще се кандидатираш в Хартфорд, освен ако Хари не смята да се завърне в политиката. Между другото, как е старата лисица?

— Малко по-добре — отвърна Флечър. — Не го свърта на едно място, бърка се във всичко, много е вироглав, направо непоправим.

— Значи няма особени промени — отбеляза Кен. Флечър се зачете в дневния ред. Щеше да пропусне само набирането на средства, но от деня, когато го бяха избрали за сенатор, тази точка неизменно присъстваше в дневния ред, щеше да си остане в него и след като той се оттеглеше от политиката.

Точно в дванайсет часа председателят на парламентарната група на мнозинството призова към тишина и помоли Флечър да запознае присъстващите с графика, по който щяха да обсъждат проектозакона за просветата. В продължение на половин час той изложи накратко предложенията си и се спря по-подробно на алинеите, срещу които според него ще се обявят републиканците. След пет-шест въпроса, зададени от колегите му, си даде сметка, че ще трябва да впрегне всичките си умения като юрист и дар-словото си, ако иска проектозаконът да мине през Сената. Както можеше да се очаква, последния въпрос зададе Джак Суейлс, най-старият член на парламентарната група. Именно той винаги задаваше последния въпрос — знак, че е време да преминат към следващата точка в дневния ред.

— Колко, сенаторе, ще струва това на данъкоплатците? Останалите се подсмихнаха, а Флечър продължи ритуала;

— Средствата, Джак, са предвидени в бюджета, на последните избори обещахме именно това на хората.

Джак се усмихна, а председателят на мнозинството оповести:

— Точка втора, кандидатите за следващите избори.

Флечър смяташе да се измъкне веднага щом дебатите започнат, но и той като всички останали бе изненадан от думите на Кен.

— С известно съжаление трябва да съобщя на колегите, че няма да се кандидатирам на следващите избори.

Хората в залата, някои от които бяха позадрямали, веднага викнаха в един глас:

— Ама как така? Я остави тая работа! Кой, ако не ти! Накрая Кен вдигна ръка:

— Излишно е да ви обяснявам защо според мен е време да се оттегля от политиката.

Флечър си даде сметка: пряката последица от решението на Кен бе, че именно той става фаворит за длъжността председател на групата. Когато някой спомена името му, Флечър заяви, че ще се кандидатира повторно. Излезе на пръсти от залата, когато осемдесет и две годишният Джак Суейлс се впусна да обяснява как било едва ли не негов дълг да се кандидатира отново.

Флечър отиде с колата до болницата, която отстоеше на някакви си осемстотин метра, и вместо да чака асансьора, изтича по стълбите до втория етаж. Завари Хари да излага закона за отстраняване от длъжност пред прехласнатата публика, състояща се от двама души — Марта и Ани, които се извърнаха към него.

— На заседанието случи ли се нещо, което трябва да знам? — попита Хари.

— Кен Стратън няма да се кандидатира на следващите избори.

— Не се изненадвам. Напоследък Ели се е поболяла, а тя е единственото нещо, което той обича повече от партията. Но това означава, че ако и този път спечелим мнозинство в Сената, ще го оглавиш ти.

— А Джак Суейлс? Той не смята ли, че председателското място му се полага по право?

— В политиката нищо не се полага по право — изтъкна Хари. — При всички положения не очаквам другите да го подкрепят. А сега не си губи повече времето с мен, знам, че отиваш на среща с Ал Брубейкър във Вашингтон. Само ми кажи кога се връщаш.

— Утре рано сутринта — отвърна Флечър. — Само ще преспим и се прибираме.

— В такъв случай се отбий на път от летището, искам да чуя най-подробно защо те вика Ал. И да му предадеш много поздрави от мен, той е най-добрият председател на партията от доста години насам. Питай го и дали е получил писмото ми.

— Писмото ти ли? — учуди се зет му.

— Само го попитай — повтори Хари.

— Стори ми се много по-добре — сподели Флечър с жена си, докато пътуваха с автомобила към летището.

— Така си е — съгласи се Ани, — казали са на мама, че другата седмица дори могат да го изпишат, ако обещае да не се преуморява.

— За обещаване ще обещае, но ти бъди благодарна, че изборите са чак след десет месеца.

Самолетът за столицата излетя с петнайсет минути закъснение, ала Флечър го бе предвидил и когато кацнаха, разполагаха с достатъчно време, за да се настанят в хотел „Уилард“, да си вземат по един душ и в осем да бъдат в Джорджтаун.

* * *

Таксито спря пред хотела в седем и десет. Първото, което Флечър попита портиера, бе за колко време се стига до Джорджтаун.

— За десетина-петнайсет минути — отговори мъжът.

— Тогава повикайте такси за осем без петнайсет.

Ани успя някак да си вземе душ и да облече официална рокля, а през това време мъжът й сновеше напред-назад из стаята и току си поглеждаше часовника. Отвори вратата на таксито в осем без девет минути.

— Закарайте ни на Ен Стрийт за… — Той си погледна часовника. — За девет минути.

— Не бързайте толкова — намеси се Ани, — ако Джени Брубейкър е като мен, ще ти бъде признателна да позакъснееш.

Таксиметровият шофьор се запровира през автомобилите, задръстили вечерните улици, и успя да спре пред къщата на председателя на партията в осем и две минути. Все пак знаеше кой ще плаща.

— Радвам се да ви видя отново, Флечър — рече Ал Брубейкър, след като им отвори. — А това е Ани, нали? Май не сме се срещали, но знам добре колко много помагате на партията.

— Помагам на партията ли? — учуди се тя.

— Нали сте член на училищното настоятелство в Хартфорд, а също на управителния съвет на болницата?

— Да, член съм — потвърди жената, — но винаги съм го смятала за обществена работа.

— Точно като баща ви — отбеляза Ал. — Между другото, как е старата лисица?

— Току-що му ходихме на свиждане — отвърна Флечър. — Изглежда много по-добре, поздравява ви. А, да, попита дали сте получили писмото му.

— Да, получих го. Не се дава, и туйто! — усмихна се Брубейкър. — Заповядайте да пийнем по нещо в библиотеката. Джени ще слезе всеки момент.

* * *

— Как е момчето ви?

— Благодаря, господин Голдблатс, добре е. Оказа се, че е изчезнал заради сърдечни дела.

— На колко години е?

— На шестнайсет.

— Тъкмо сега му е времето да се влюбва. Е, чадо мое, имате ли да изповядате нещо?

— Да, отче, другата седмица по това време ще бъда председател на управителния съвет на най-голямата банка в щата.

— Другата седмица по това време може да не сте изпълнителен директор и на една от по-малките банки в щата.

— Защо мислите така? — попита Нат.

— Защото може да се окаже, че вместо да изпишете вежди, сте извадили очи. Вашите борсови посредници вероятно са ви предупредили, че е изключено до понеделник сутрин да се сдобиете с петдесет на сто от акциите на „Феърчайлд“.

— А, още не се знае — и досега съм убеден, че е по силите ни — възрази по-младият мъж.

— Добре, че и двамата не сме католици, господин Картрайт, инак вече щяхте да се червите, а аз щях да ви препоръчам да се молите усърдно. Все пак ми се струва, че покаянието е излишно: виждам избавление и за двама ни.

— А дали изобщо се нуждая от избавление, отче?

— И двамата се нуждаем и тъ… тъ… точно затова помолих да се срещнем. Тази битка не е от полза за никого от нас и ако продължи и след неделя, ще навреди и на двете банки — няма да се учудя и ако съсипе вашата.

На Нат му се искаше да възрази, ала знаеше, че Голдблатс е прав.

— И как ще изглежда това избавление? — попита той.

— Е, имам чувството, че мога да предложа решение, което е по-добро от молитвите — то ще пречисти и двама ни от греховете и дори може да ни донесе малка печалба.

— Чакам напътствията ви, отче.

— През годините, чадо мое, следя с интерес развитието ви. Вие сте много умен, изключително прилежен и преизпълнен с яростна решимост, ала онова, за което ви се възхищавам най-силно, е прямотата и почтеността ви, макар че един от нашите юрисконсулти ми втълпява точно обратното.

— Поласкан съм, отче, но не и изненадан.

— Излишно е. Аз съм човек, здраво стъпил на земята, и съм на мнение, че ако този път не успеете, можете да опитате отново след две години, а и по-късно — докато постигнете своето. Прав ли съм?

— Може и да сте прав, отче.

— Бяхте откровен с мен и аз ще ви отвърна със същото. След година и половина навършвам шейсет и пет и ми се ще да се оттегля на игрището за голф. Бих искал да предам на наследника си една преуспяла банка, а не болник, който постоянно се нуждае от лечение. Убеден съм, че вероятно вие сте решението на моя проблем.

— Пък аз си мислех, че съм причината за него.

— Още едно основание да опитаме да осъществим удар, дързък и същевременно далновиден.

— Смятах, че правя точно това.

— Още имате шансове да успеете, чадо мое, но от тактически съображения ми се ще да извъртим нещата така, сякаш е хрумнало на вас, а не на мен, което ще рече, господин Картрайт, че ще се наложи да ми се доверите.

— Цели четирийсет години отстоявате доброто си име, господин Голдблатс. Съмнявам се да ви се иска да го опетните броени месеци преди да се пенсионирате.

— Поласкан съм, млади момко, но и аз подобно на вас не съм изненадан от думите ви. Ето защо ми се ще да казваме, че вие сте помолили да се срещнем, за да предложите, вместо и занапред да водим битки, да заработим съвместно.

— Да заработим съвместно ли? — учуди се Нат.

— Наричайте го както искате, господин Картрайт, но ако двете банки се обединят, няма да загуби никой и което е по-важно, ще спечелят акционерите.

— И какви условия трябва да предложа на вас, да не говорим пък за управителния съвет?

— Банката да се нарича „Феърчайлд-Ръсел“ и през следващата година и половина аз да съм председател на управителния съвет, а вие — мой заместник.

— А какво ще стане с Том и Джулия Ръсел?

— И двамата очевидно ще бъдат поканени в управителния съвет. Ако след година и половина станете председател на управителния съвет, сам ще назначите заместника си, макар че според мен ще постъпите разумно, ако оставите Уесли Джаксън изпълнителен директор. Преди няколко години сам го поканихте във вашия управителен съвет, ето защо не смятам, че ще погледнете на него като на натрапник.

— Така си е, но това не решава въпроса с разпределението на дяловете.

— Днес вие, както и председателят на вашия управителен съвет притежавате по десет на сто от „Ръсел“. Жена му, на която поне според скромното ми мнение трябва да възложим портфолиото на новата обединена банка, по едно време държеше цели четири на сто от акциите. Подозирам обаче, че от няколко дни пускате на борсата именно тях.

— Може би сте прав, господин Голдблатс.

— Като оборот и печалба „Феърчайлд“ е пр… пр… приблизително пет пъти по-голяма от „Ръсел“, ето защо смятам, че след като направите предложението си, вие с господин Ръсел преспокойно бихте могли да поискате по четири на сто и да се съгласите на по три. Колкото до госпожа Ръсел, ми се струва, че едно на сто е един разумен процент. И тримата ще запазите, разбира се, пълния размер на сегашното си възнаграждение и премиални.

— А персоналът?

— Смятам през първата година и половина да запазим статуквото. След това ще решавате вие.

— И искате да ви направя това предложение, така ли, господин Голдблатс?

— Да.

— Извинявайте, че питам, но защо не се обърнете с него към управителния съвет на моята банка — да го разгледа?

— Защото юрисконсултите ни ще го отхвърлят. Поне на мен ми се струва, че господин Елиот си е поставил една-едничка цел: да ви унищожи. Аз също имам само една цел: да опазя доброто име на банката, на която съм служил над трийсет години.

— Защо тогава просто не уволните Елиот?

— Исках да го направя още в деня, когато от мое име изпрати онова позорно писмо, но не можех да допусна да признаем, че имаме вътрешни раздори само дни преди да се опитате да се сдобиете с контролния пакет акции. Направо не ми се мисли каква пушилка щеше да се вдигне в медиите, да не го… го… говорим пък, господин Картрайт, за акционерите.

— Но още щом научи, че предложението идва от мен, Елиот ще препоръча на управителния съвет да го отхвърли — напомни Нат.

— Така е — съгласи се другият банкер — и точно заради това вчера го пратих във Вашингтон, та в понеделник да ми докладва веднага щом Комисията по ценните книжа и борсите вземе решение за бъдещето на банката.

— Непременно ще надуши, че има нещо гнило. Знае прекрасно, че не се налага да седи цели четири дни във Вашингтон. Би могъл да се прибере в неделя вечер и в понеделник сутрин да ви докладва какво са решили в комисията.

— Така си е, господин Картрайт, но на секретарката ми й на… на… направило впечатление, че републиканците свикват във Вашингтон национална конференция за междинните избори, която ще приключи с вечеря в Белия дом. — Известно време по-възрастният мъж мълча. — Наложи се да впрегна всичките си връзки, докато уредя Ралф Елиот да получи покана за височайшия прием. Така че в момента той е доста зает. В местната преса постоянно се натъквам на съобщения за политическите му амбиции. Елиот, разбира се, отрича, от което подразбирам, че е вярно.

— Защо тогава изобщо сте го взели за юрисконсулт?

— Открай време работим с адвокатска кантора „Белман и Уейланд“ и докато не се заехме да изкупуваме акциите, така и не се бях сблъсквал с господин Елиот. Виня себе си, но поне се опитвам да поправя грешката. Е, нямам вашето предимство два пъти да съм губил от него.

— Предавам се! — рече Нат. — И какво ще правим оттук нататък?

— Беше ми драго да се срещнем, господин Картрайт, и днес следобед ще запозная управителния съвет с вашето предложение. За жалост един от членовете е във Вашингтон, но въпреки това се надявам надвечер да ви звънна и да ви съобщя каква е била реакцията.

— Ще чакам с нетърпение — рече Нат.

— Чудесно. После вече ще се срещнем лице в лице и ви предлагам да не протакаме, защото при така създалите се обстоятелства ми се ще да побързаме и до петък вечер да подпишем споразумението. — Мъри Голдблатс пак замълча. — Вчера, Нат — рече той след малко, — ме помолихте да ви направя услуга, сега и аз ще сторя същото.

— Да, разбира се — каза по-младият банкер.

— Отчето — далновиден човек — поиска дарение от двеста долара в замяна на това, че му използваме изповедалнята. Вече сме партньори и ми се струва, че е редно да си поделим разходите. Правя го на въпрос само защото членовете на управителния съвет ще се позабавляват доста, а сред приятелите си евреи ще запазя славата си на ревностен поборник на юдаизма.

— Ще се постарая, отче, да не губите заради мен тази слава — увери го по-младият мъж.

Излезе на пръсти от изповедалнята и забърза към южния вход, където, както видя, стоеше свещеник в дълга черна сутана и шапчица на главата. Извади от портфейла си две пет десет доларови банкноти и му ги подаде.

— Бог да те поживи, чадо мое — каза отчето, — но ми се струва, че можех да поискам двойно по-голямо дарение, стига да знаех в коя от двете банки да го внесе църквата.

* * *

Вече пиеха кафето, а Ал Брубейкър не бе и намекнал защо е поканил Флечър.

— Защо, Джени, не идете заедно с Ани в дневната, искам да обсъдим нещо с Флечър. И ние ще дойдем подир няколко минути. — След като жените излязоха, домакинът попита: — бренди, пура?

— Не, благодаря, Ал. Ще се задоволя с виното.

— Избрахте подходящо време да дойдете във Вашингтон. В края на тази седмица републиканците се готвят за междинните избори. Довечера Буш им е организирал прием в Белия дом, ето защо ние, демократите, не е зле да се покрием за някой и друг ден. Я ми кажете, как вървят нещата в партийната организация в Кънектикът?

— Днес имахме заседание на парламентарната група — обсъждахме подбора на кандидатите и както винаги, финансирането.

— Ще се кандидатирате ли отново?

— Да, вече го заявих.

— Подразбрах, че може би ще станете следващият председател на групата.

— Освен ако Джак Суейлс не реши да се кандидатира за длъжността — все пак е най-старият член на Сената в организацията.

— Джак ли? Та той още ли е жив? Готов съм да се закълна, че съм му ходил на погребението. Не, не ми се вярва партията да застане зад него, освен ако…

— Ако какво? — не се сдържа Флечър.

— Ако не решите да се кандидатирате за губернатор. — Флечър остави чашата с вино на масичката, да не би Ал да забележи, че ръката му трепери. — Сигурно сте обмисляли тази възможност.

— Да, обмислял съм я, но смятах, че партията ще подкрепи Лари Коник.

— Уважаваният заместник-губернатор — рече домакинът и запали пура. — Не, Лари е мъж на място, но си знае възможностите и слава Богу — малцина сред политиците могат да се похвалят с това. Миналата седмица на конференцията на губернаторите в Питсбърг разговарях с него. Каза, че на драго сърце ще остане в листите, но само ако с това ще помогне на партията. — Ал пое дълбоко от тютюневия дим, наслади му се и допълни: — Не, Флечър, вие сте на първо място сред избраниците и ако се съгласите да се включите в надпреварата, имате думата ми, че партията ще застане зад вас. Само това оставаше, да се изпокараме кой кандидат да издигнем. Нека запазим силите си за истинската битка с републиканците, защото техният избраник ще се опита да се възползва от популярността на Буш и схватката наистина ще бъде ожесточена, ако искаме да си запазим губернаторския пост.

— Имате ли представа кого ще издигнат? — попита младежът.

— Надявах се ти да ми кажеш — рече председателят на партията.

— Както личи, има двама сериозни кандидати, представители са на различни крила в партията: Барбара Хънтър, която е член на щатската Камара на представителите, но възрастта и славата й са срещу нея.

— Славата й ли? — учуди се Ал.

— Няма навика да печели — обясни Флечър, — макар че през годините е привлякла доста привърженици в партията, а както Никсън ни показа след загубата си в Калифорния, никога не бива да изключваме никого.

— Кой е вторият? — попита домакинът.

— Името Ралф Елиот говори ли ви нещо?

— Не — призна си другият мъж, — но ми направи впечатление, че е включен в делегацията на Кънектикът, която довечера ще присъства на приема в Белия дом.

— Да, член е на щатския централен комитет и ако бъде издигнат от партията, играта ще загрубее. Елиот не подбира средствата и често си служи с непозволени удари.

— Но може да се окаже, че освен предимство, това му е и ахилесовата пета.

— Едно ще ви кажа, боец е и не обича да губи.

— Същото твърдят и за вас — усмихна се Ал. — Друг?

— Въртят се още две-три имена, но засега няма нищо официално. Нека обаче не забравяме, че преди Ню Хампшир никой не беше чувал и за Картър.

— Ами този човек? — попита домакинът и му показа корицата на седмичното списание „Банкер“.

Флечър се взря в заглавието върху първата страница: „Следващият губернатор на Кънектикът?“

— Прочетете ли статията, Ал, ще видите, че ако двете банки се споразумеят, по всяка вероятност именно той ще оглави управителния съвет на „Феърчайлд“. Прегледах я набързо в самолета.

Ал разлисти списанието.

— Явно не сте стигнали до последния абзац — рече той и зачете на глас: "Макар и да се смята, че след като се оттегли, Мъри Голдблатс ще бъде наследен от Картрайт, нищо чудно председател на управителния съвет да стане неговият близък приятел Том Ръсел, в случай че управителният съвет на „Ръсел“ се съгласи републиканците да издигнат Картрайт за губернатор."

* * *

Двамата с Ани се прибраха в хотела и си легнаха, Флечър обаче така и не заспа, и то не само защото леглото и възглавницата му бяха прекалено меки. Ал бе настоял той да му съобщи какво е решил до края на месеца, за да има време да организира партията и тя да го подкрепи.

Ани се събуди малко след седем.

— Добре ли спа, скъпи? — попита тя.

— Почти не съм мигнал.

— Аз пък спах като къпана, но на мен не ми се налага да умувам дали да се кандидатираш за губернатор.

— Как така не ти се налага? — учуди се мъжът й.

— Смятам, че трябва да го направиш, не виждам какво те спира.

— Първо трябва да си поприказвам хубаво с Хари — едно е сигурно, той вече е мислил много по въпроса.

— Аз пък не съм толкова сигурна — възрази жена му. — Мен ако питаш, сега е погълнат от изборите на Луси за председател на ученическия съвет на класа.

— Е, може би ще се вредя и аз и ще го накарам да ми обърне поне малко внимание, за да обсъдим губернаторския пост в Кънектикът. — Флечър скочи от леглото. — Нали нямаш нищо против да пропуснем закуската и да хванем някой от ранните самолети? Иска ми се, преди да отида в Сената, да се отбия при баща ти.

Докато се връщаха, той почти не проговори: четеше и препрочиташе статията в „Банкер“, посветена на Нат Картрайт, вероятно новия заместник-председател на управителния съвет на „Феърчайлд“ или следващ губернатор на щат Кънектикът. Отново бе изумен колко много общи неща има помежду им..

— Какво ще питаш татко? — каза Ани, докато самолетът кръжеше над летище „Брадли Фийлд“.

— Първо, дали не съм прекалено млад.

— Но както изтъкна и Ал, вече има един губернатор, който е по-млад от теб, и двама, които са горе-долу на твоите години.

— Второ, каква според него е вероятността да спечеля.

— Надали ще ти отговори, докато не разбере кой ще ти бъде противник.

— И, трето, ставам ли за тази работа.

— Знам какво ще ти отговори, вече го обсъдих с него.

— Добре, че снощи се приземихме по-бързо във Вашингтон — отбеляза Флечър, когато самолетът тръгна да обикаля за трети път летището.

— Още ли смяташ да се отбиеш при татко, преди да отидеш в Капитолия? — попита Ани. — Сигурно вече седи в леглото и чака да чуе какви новини ще му занесеш.

— Винаги съм смятал да отида най-напред при Хари — отвърна мъжът й, докато изкарваше колата от летището, за да потегли по магистралата.

Беше ярка есенна утрин, когато сенатор Давънпорт се върна в града. Реши да изкачи хълма и да мине покрай Капитолия, а после да се отправи към болницата.

Излязоха на билото, Ани погледна през прозореца и се разрида неудържимо. Флечър отби от пътя. Прегърна жена си, вторачен над рамото й в сградата на Капитолия.

Националният флаг беше спуснат наполовина.