Дъглас Престън
Сблъсък (97)

97.

Аби стоеше зад Симич, която влезе в интернет и прегледа множество бази данни, в търсене на актуални орбитални данни за Деймос.

— Марс е в небето и Деймос е пред него — каза тя. — Условията са идеални за, ъъъ, обаждането. — Симич набра още нещо на клавиатурата, след това направи някакви изчисления на ръка върху лист хартия. Записа си небесните координати и отнесе листчето хартия до една стара клавиатура, разположена пред голям объл монитор.

— Каква е процедурата? — попита Аби.

— Елементарна е. Въвеждам небесните координати, а компютърът изчислява позицията и насочва чинията. — Тя натрака координатите с дългите си пръсти; екранът поиска парола, тя я въведе. Най-накрая се изправи, отиде до едно сиво табло, обсипано с превключватели, и натисна няколко. Нищо не се случи. След това, със скърцане на метал и бръмчене на електрически мотори, огромната чиния започна да се върти и леко да се повдига нагоре. Помещението под купола се изпълни със звуците на превключващи скорости и скърцащ метал, които временно заглушиха воя на бурята. Изминаха няколко минути и след леко изщракване чинията се спря. Симич набра още нещо на клавиатурата, прочете поредицата числа на екрана и се облегна назад.

— Готово. Насочена е.

— Как да изпратя съобщението?

Симич се замисли за миг.

— Използваме специална честота, за да се свързваме директно с комуникационните сателити. Най-вече за да ги пренастройваме, въпреки че я използвахме за комуникациите при мисията до Сатурн. Мисля, че можем да използваме този канал.

Тя млъкна. На Аби й се стори, че улавя слаб проблясък на симпатия, дори интерес, въпреки скептичното изражение върху лицето на жената.

— Гласово съобщение ли искаш да изпратиш… или, ъъъ, предпочиташ писмена форма?

— Писмена. Ако отговори, ще можеш ли да го прихванеш?

— Ако отговори… — Тя замълча. — Мисля, че „извънземният артефакт“ ще прояви достатъчно ум, за да отговори на същата честота, използвайки същата кодировка. Ако, разбира се, може да чете и пише на английски. — Тя се прокашля многозначително. — Имаш ли нещо против да те попитам… дали не си член на някой религиозен култ?

Аби също я погледна.

— Не, но разбирам кое те навежда на тази мисъл.

Симич поклати глава.

— Просто питам.

— Ще уловиш ли отговора?

— Настроих го за двойно предаване. Ако се получи отговор, той ще бъде разпечатан на ей онзи принтер. Ще ни трябва хартия. — Тя се обърна към Фулър. — Джорди, ще ми донесеш ли една опаковка от онзи шкаф?

— Веднага — каза Фулър.

— Аз ще я донеса — каза Джаки, мина покрай Фулър и отвори шкафа. Извади дебелия пакет принтерна хартия и го подаде на Симич.

— Това би трябвало да бъде достатъчно за извънземната „Война и мир“ — каза сухо Симич, зареждайки хартия в принтера.

— Когато изпращаш съобщението — каза Аби, — постарай се сигналът да е максимално силен. Марс е доста по-далеч от комуникационните спътници в геостационарна орбита.

— Разбирам — каза Симич. Пръстите й затракаха по клавиатурата, натисна няколко превключвателя и копчета на старата метална конзола, настрои няколко избирателни диска и се облегна назад. — Готово.

— Добре. — Аби взе лист хартия и написа няколко думи върху нея. — Това е посланието.

Симич взе листа и дълго време го изучава. Тя вдигна сивите си очи и впери поглед в лицето на Аби.

— Сигурна ли си, че това е мъдър ход? Ако предположим, че това, което казваш, е истина, то това е изключително опасно или по-скоро злополучно съобщение.

— Имам си причини — каза Аби.

— Добре. — Тя се завъртя на стола и постави пръстите си върху клавиатурата. Замисли се за миг, после кимна, написа съобщението и натисна „Enter“. После стана, настрои няколко избирателни диска, погледна осцилоскопа и натисна още няколко превключвателя.

— Съобщението е изпратено. — Тя се облегна назад.

Секундите течаха. Звуците на бурята изпълниха залата.

— Вижте какво — каза саркастично Фулър, — оттатък звъни телефона и никой не вдига.

— Марс се намира на десет светлинни минути оттук — каза Аби. — Нужни са двайсет минути, за да отговори.

Тя забеляза, че Симич я поглежда с интерес и слаб проблясък на уважение в погледа.

Аби не сваляше поглед от стария часовник, който тиктакаше над конзолата. Всички стояха, без да мърдат: баща й, Джаки, Фулър. Бурята леко разклащаше стария купол. Тя звучеше още по-ужасно, като чудовище, което дереше и удряше с лапи по купола, опитвайки се да проникне вътре. Докато наблюдаваше местенето на стрелката, Аби усети как я обземат съмнения. Посланието беше погрешно, може би дори опасно. Един Бог знае до какво щеше да доведе. Освен това със сигурност щяха да ги обвинят във въоръжено нападение над правителствено съоръжение. Новата лодка на баща й лежеше на дъното на океана и той щеше да бъде нарочен за тартор, човекът с оръжието — което беше углавно престъпление. Беше съсипала своя живот, този на приятелката си и на баща си. Заради някакво послание, от което нямаше да има никаква полза или щеше да има ужасяващи, неочаквани последици.

Стрелката на часовника продължаваше безметежния си път.

Може би Джаки беше права. Трябваше да оставят правителството да се погрижи за проблема. Форд беше във Вашингтон и сигурно вече оправяше всичко. На всичкото отгоре съобщението беше абсолютно идиотско, планът също беше прост, никога нямаше да проработи. Къде й беше акълът?

— Минаха двайсет минути — каза Фулър, поглеждайки към часовника си. — И Извънземното не се обади у дома.

Точно в този миг старият прашен принтер започна да трака.