Дъглас Престън
Сблъсък (69)

69.

Хари Бър вървеше по покрития с чакъл бряг, стиснал полуавтоматичния пистолет в едната ръка, а фенерчето в другата и осветяваше гората и камъните в търсене на бягащи фигури, на някое бледо лице, което да се мерне между дърветата, на каквото и да е. Той знаеше, че те са на острова — гумената лодка все още беше на брега, а хамбургерите изгаряха върху печката. Освен това беше повече от сигурен, че Форд няма пистолет — иначе щеше да го използва в бара или на паркинга. Така че той беше единственият човек с оръжие.

Бър изруга под носа си. Някак си го бяха усетили, че идва. Навярно бяха чули бръмченето на двигателя, което в тихата нощ се разнасяше надалеч. Но въпреки това всички козове бяха в неговите ръце: беше ги загащил на този малък остров и нямаше начин да избягат — освен с гумената лодка. Не можеха да доплуват до тяхната лодка — приливът се надигаше с пълна скорост и теченията заобикаляха острова със скорост от няколко възела. Щяха да ги отнесат надалеч още преди да я достигнат.

На острова имаше две гумени лодки — неговата и тяхната.

Не беше трудно да се досети какво щяха да се опитат да направят: да се доберат до една от двете лодки. Първата му задача беше да ги скрие. Той тръгна по брега към мястото, където беше изтеглена тяхната лодка. Мислеше да я бутне в морето, за да я отнесе течението, но реши, че ще е опасно да се лиши от резервен вариант за бягство в случай, че нещата се объркат. Затова я хвана и я завлече в гората, където щеше да бъде открита трудно. После взе греблата и ги скри на различни места, далече едно от друго, напъхани в малинови храсти. Щяха да са им необходими часове да ги открият.

А сега трябваше да скрие собствената си лодка.

Внезапен ярък проблясък над главата му го накара да клекне и да започне да се върти, с пистолет, готов за стрелба, докато не осъзна, че светлината идва от небето. От пълната луна. Той се загледа в нея и ярката струя, която се изстреля от повърхността й към нощното небе. Друго ярко петно цъфна на противоположната страна. Какво ставаше, дявол да го време?

Просто някой облак със странна форма, който минаваше пред луната и създаваше поразяваща оптическа илюзия.

Придвижвайки се бързо и тихо между дърветата, той се отправи към северната страна на острова, където беше оставил собствената си лодка. Тя си лежеше спокойно под ярката лунна светлина. Тъкмо се накани да я хване и да я издърпа в гората, когато му хрумна една идея: щеше да я остави там като примамка и щеше да се скрие и да ги изчака, когато дойдат да я вземат. Щом открият, че лодката им липсва, щяха да тръгнат да търсят тази. Какво друго им оставаше? Не можеха да се крият вечно.

Той си намери хубаво местенце за криене зад една купчина скали и зачака.

Небето все повече просветляваше и той погледна нагоре, чудейки се какво, по дяволите, става на Луната. Странният облак ставаше все по-голям и всъщност въобще не приличаше на облак.

Той се обърна, съсредоточавайки се върху по-належащия проблем, в очакване да се появят. Не му се наложи да чака дълго: само след няколко минути той забеляза една сянка, която се придвижваше в покрайнините на гората; той вдигна пистолета, включи лазерния мерник, след което размисли и го изключи. Нямаше нужда да ги плаши с разни червени точки, които танцуват по телата им. И без това щяха да се приближат достатъчно, че да ги убие и без негова помощ.

Но сянката беше само една. Момичето. Форд не беше с нея.