Дъглас Престън
Сблъсък (68)

68.

Когато „Марея II“ навлезе между островите, Аби намали скоростта на четири възела. Литъл грийн се намираше точно в средата на групичката и до него имаше само две места за достъп — едното откъм северозапад и другото от изток. И двата канала бяха тесни, осеяни с подводни скали и рифове, и преминаването през тях изискваше максимум съсредоточаване. Над тях се спускаше здрач и първите звезди започнаха да изгряват на небето.

Минаваха покрай тъмните и тихи острови. Без да сваля очи от четеца на карти, Аби маневрираше из криволичещите канали, докато пред тях не изникна Литъл Грийн, продълговат остров, обрасъл със смърчове, със залив във формата на полумесец, от който започваше ливада, в края на която се намираше старата рибарска колиба.

Тя внимателно вкара лодката в залива и Джаки пусна котвата. Тя плесна във водата и веригата й задрънча. Щом се застопори на дъното, Аби угаси двигателя.

В настъпилата тишина Аби чу далечното бучене на двигателя на друга лодка, някъде сред островите на запад от тях.

Те се качиха в гумената лодка и загребаха към брега. Щом влякоха в колибата, Джаки светна лампите, а Аби хвърли няколко подпалки в малката печка.

— Хамбургери? — попита Джаки, преглеждайки хладилника.

— Добре звучи.

Аби запали печката на дърва и настрои отдушниците. Подпалките запукаха. Тя отиде до вратата и вдъхна — нощният въздух беше тежък и застоял. Носеше се мирис на гнила трева, пушек от печката и море. Чуваше се слабото плискане на вълните и непрекъснатото боботене на двигателя в далечината. Като че ли се приближаваше откъм съседния остров и се движеше много бавно.

Аби се обърна към Джаки и заговори спокойно, за да не я разтревожи:

— Мисля да изляза да се поразходя.

— Не се бави много, хамбургерите почти са готови.

Вместо да тръгне към брега, Аби се шмугна в заляната от лунна светлина гора и тръгна към източния край на острова, откъдето се чуваше двигателят на лодката. Когато стигна, тя се спотаи в края на гората, криейки се в сенките, и погледна към водата в посока към звука. Въздухът беше влажен. Отливът вече настъпваше и водата бавно се отдръпваше, водните течения, които минаваха край острова, бълбукаха и се плискаха в скалите. Перестите облаци настъпваха откъм североизток, но все още не бяха достигнали луната, която блестеше с почти болезнена яркост в нощното небе.

Звукът като че идваше иззад съседния остров. Може би беше просто яхта, която си търсеше място, където да хвърли котва — развлекателните круизи сред островите бяха популярно занимание през лятото. Тя се укори, че е такава параноичка.

В просеката между двата острова, на разстояние около четиристотин ярда, се появи тъмната сянка на лодката. Тя внезапно потрепери: бордовите й светлини й бяха угасени. Лодката се изгуби зад острова и само след миг двигателят угасна.

Аби се вслушваше напрегнато, но внезапно извилият се вятър и шумоленето на дърветата покриваха всички останали звуци. Тя се сви в мрака в очакване. Опита се да се успокои; уплаши се, защото Форд го нямаше. Убиецът едва ли беше успял да ги проследи до Мейн, камо ли да ги намери на остров Литъл грийн. Сигурно някой яхтсмен, който беше изпил малко повече мартинита, беше забравил да включи бордовите светлини. Сигурно беше така. А може и да бяха контрабандисти на наркотици. Дилърите на марихуана често използваха тези пусти брегове, за да вкарват лодки с трева от Канада.

Тя чакаше и наблюдаваше.

Изведнъж видя как сред сенките се появяват неясните очертания на гребна лодка, която бавно се приближава по тесния канал, който разделяше двата острова. Постепенно разпозна малка гумена лодка, внимателно управлявана от висок мъж, която се носеше директно към техния остров, Литъл Грийн, и то под такъв ъгъл, че да не може да бъде забелязана от тяхната колиба. Лодкарят умело използваше отлива. Само след минутка щеше да слезе на брега, точно под стръмната скала на носа.

Аби се отдръпна назад и допълзя другаде, откъдето щеше да вижда по-добре евентуалното място, където човекът щеше да слезе. Мъжът гребеше неуморно, до слуха й достигаха равномерните плясъци на греблата. Все още различаваше само прегърбения му силует. След минутка дъното на лодката застърга в брега. Той изскочи навън, издърпа лодката на сухо, и мълчаливо се изправи, оглеждайки се на около. Лицето му оставаше в сянката.

Аби се притисна в покритата с мъх земя и продължи да го наблюдава. Той извади нещо от колана си и като че ли започна да го разглежда; Аби зърна слаб проблясък на метал и осъзна, че това е пистолет. Той отново го прибра в кобура и се шмугна сред дърветата. Всеки момент можеше да се натъкне на нея.

Аби скочи и хукна през гората. След няколко минути се озова пред колибата и връхлетя вътре.

— Благодарение на теб изгорих хам…

— Джаки. Трябва да се махаме оттук. Веднага.

— Но хамбургерите…

Аби я хвана за ръката и я задърпа към вратата.

— Веднага. И пази тишина — на острова има човек с пистолет.

— О, Боже!

Тя я придърпа в сенките и се огледа. Най-вероятно щеше да тръгне право към колибата.

— Оттук — прошепна тя и повлече Джаки след себе си по ливадата към горите, които растяха на южния край на острова. Но те не бяха гъсти и очевидно не ставаха за скривалище. От друга страна скалите и лодките бяха по-добро прикритие, особено при отлив, когато се показваха грамадните, обрасли с водорасли скали.

Тя махна на Джаки да я последва и двете се шмугнаха между дърветата, които покриваха високата скала. Луната все още висеше ниско в небето и смърчовете хвърляха дълги сенки над струпаните камъни, потапяйки ги в мрак. Двете се плъзнаха надолу по калния склон и тръгнаха между камънаците към дългата поредица скали, които навлизаха във водата.

— Скоро ще настъпи приливът — прошепна Джаки, подхлъзвайки се по водораслите. — Ще се удавим.

— Само временно сме тук.

Между две стръмни, обрасли с водорасли скали тя намери тъмно място, идеално за скривалище. Приливът настъпваше бързо.

— Влизай тук.

— Ще се намокрим.

— Това е целта.

Джаки клекна и се облегна на студената, влажна скала. Аби направи същото, като придърпа водораслите и ги подреди около тях, за да ги прикрият. Силната им миризма подразни обонянието й. През камъните едва се забелязваше осветената колиба, която се намираше на около петстотин ярда от тях. Зад гърба им приливните вълни се блъскаха в скалите.

— Кой е той? — прошепна Джаки.

— Мъжът, който ни преследва. Сега млъкни.

Те зачакаха. След известно време, което на Аби й се стори като цяла вечност, тя видя фигурата на мъжа да се появява от гората на осветената от луната ливада. Той бавно заобиколи колибата с изваден пистолет, промъкна се до прозореца, притисна се към стената и надникна вътре. Известно време се оглеждаше, после изведнъж скочи към вратата и я отвори с ритник. Трясъкът разтърси спокойния нощен въздух и отекна над тъмната вода.

Той влезе в колибата и само след миг излезе навън, оглеждайки се на всички страни. В ръката му се появи фенерче и той бавно обиколи ливадата, осветявайки с него дърветата.

Междувременно приливът прииждаше.

Фигурата му се изгуби в гората над скривалището им. Аби виждаше светлината от фенерчето, която просветваше насам-натам.

Той отново се появи на края на гората и застана на ръба на скалата, която се извисяваше над камъните. Спусна се по калния склон и застана на един висок камък, осветявайки брега с фенерчето. Жълтите му лъчи облизаха скалите около тях. Аби улови Джаки за ръката и усети как приятелката й трепери. Но Джаки успя да запази мълчание.

Фигурата тръгна към тях, чакълът под краката й се разскърца. Светлината на фенерчето отново мина над главите им, спирайки се за кратко от двете страни на скалата. Междувременно Аби усещаше как водата започва да се промъква през дупките и да залива краката им. С каква ли скорост се надигаше? Беше нещо като един вертикален инч на всеки две минути, дори още по-бързо при пълнолуние.

Мъжът се приближаваше все повече, тя вече чуваше тежкото му дишане. Фенерчето отново освети скалите, този път насочено точно към тях. Лъчът му мина над главите им мъчително бавно. Веднъж. Два пъти. След това се чу изсумтяване и той започна да се отдалечава. Освети купчина камъни вдясно от тях и продължи напред.

Водата покри глезените им, разбърка водораслите и отново се оттегли. Мракът се завърна. Аби изчака още минута-две, след което се осмели да надникне навън. Видя го да се придвижва внимателно по брега, на няколкостотин ярда от тях, осветявайки всичко по пътя си. Вървеше към гумената им лодка.

— Трябва да се махнем от острова — прошепна Аби.

— И как смяташ да го направим, когато лодката ни е там, на брега?

— Ще вземем неговата.

Джаки трепереше. Аби я потупа успокояващо по рамото.

— Ти стой тук. Премествай се постепенно нагоре, според прилива. Аз ще отида да отмъкна лодката му и ще се върна за теб. Ще се приближа колкото се може до брега. Когато ме чуеш, че идвам, започни да плуваш. Течението ще ти помага.

— Добре — прошепна Джаки.

Внезапно Аби забеляза проблясък в небето и наоколо стана светло. За миг си помисли, че убиецът ги е намерил, внезапно насочвайки фенерчето си към тях.

— Мамка му! — каза Джаки и клекна, инстинктивно покривайки главата си с ръце.

След миг Аби надигна глава и погледна към луната.

— О, Боже! Джаки!

Една огромна огнена топка разцъфтя в единия край на луната, разпръсквайки облак от блестящ прах. След миг засвети толкова силно, че Аби трябваше да си закрие очите. Това беше странен, невероятно красив феномен, сякаш луната се беше взривила, изстрелвайки от вътрешността си куп блестящи диаманти, горящи със своя вътрешна светлина.

Междувременно в другия край на луната се появи друга огнена топка, със същия размер и цвят — от студеното диамантено синьо в центъра до зеленикавожълто, преминаващо в оранжево и червено по краищата.

— Какво е това, по дяволите? — Джаки гледаше с ококорени очи.

Сякаш слънцето изгряваше: ярката светлина оцвети островите, тъмните смърчове, скалите и морето със зеленикавожълт цвят, неестествен и ярък. Пред очите им се очерта хоризонтът, небето се оцвети в наситено лилаво, океанът под него беше бледозелен, изпъстрен с черно и червено.

Аби отново погледна към луната, присвивайки очи от яркия й блясък; около диска се образуваше нещо като ореол, сякаш планетоидът беше ударен или разтърсен и сега изхвърляше прах в космоса. Над морския пейзаж цареше пълно спокойствие и космическият спектакъл се развиваше в абсолютна тишина, което го правеше да изглежда още по-сюрреалистичен.

— Аби — чу се тихият, изпълнен с паника глас на Джаки. — Какво е това? Какво става?

— Според мен — отвърна бавно Аби, — оръжието на Деймос току-що стреля по Луната — този път с много по-голям куршум.