Дъглас Престън
Сблъсък (7)

7.

Форд плати на таксито и тръгна по тротоара. Диамантеният квартал на Банкок се простираше от двете страни на Сайлъм роуд, недалеч от реката — пъстра смесица от грамадни, подобни на складове магазини се редуваше с евтини работилнички за обработка на диаманти. Улицата беше претъпкана с народ, тесните тротоари бяха блокирани от незаконно паркирани автомобили, от двете й страни се издигаха евтини и безвкусни сгради. Банкок беше един от най-омразните на Форд градове.

Приближи се до една ниска тухлена сграда на ъгъла на Бамруунмуанг роуд. На табелата над вратата пишеше „Пияманее ООД“ — той се огледа в зацапаните прозорци.

Форд приглади назад косата си и опъна коприненото си сако. Беше облечен като търговец на наркотици, с разкопчана на гърдите копринена риза и златни ланци, слънчеви очила „Боле“, тридневна брада. Пъхнал едната си ръка в джоба на панталона, той отвори вратата, влезе вътре и се огледа. В стаята беше сумрачно, за да не се виждат скъпоценните камъни твърде добре, а въздухът миришеше слабо на хлор. Стъклени щандове с анемично осветление образуваха гигантски отворен квадрат. Двама млади американци, очевидно дошли на меден месец, разглеждаха разпръснатите върху черно кадифе сапфири.

Към него веднага се приближиха две продавачки, които едва ли бяха повече от шестнайсетгодишни.

— Sawasdee!^[1] Здравейте, скъпи приятелю! — Едното момиче му подаде коктейл със сок от манго, с цветенце и чадърче. — Дошъл сте, за да си купите скъпоценни камъни?

Форд не им обърна никакво внимание.

— Сър?

— Искам да говоря със собственика. — Той говореше на въздуха, главата му стърчеше поне един фут над техните, с ръце в джобовете, без да сваля очилата си.

— Господинът иска ли питие?

— Господинът не иска питие.

Момичетата се скриха, разочаровани, а само след миг от една задна стаичка се появи мъж, облечен в безупречен черен костюм, с бяла риза и сива вратовръзка, който се поклони няколко пъти, докато се приближаваше.

— Добре дошъл, специални приятелю! Добре дошъл! Откъде идвате? От Америка?

Форд го изгледа изпитателно.

— Идвам да се видя със собственика.

— Таксин, Таксин, на вашите услуги, господине.

— Стига глупости. Няма да разговарям с някакъв си лакей! — Форд се обърна и тръгна към изхода.

— Само един момент, сър. — Няколко минути по-късно се появи дребничък мъж с изморен вид. Той беше облечен с омачкан костюм и имаше торбички под очите; вървеше изправен, без да се суети като останалите. Когато стигна до Форд, той се спря и го огледа отгоре до долу с непроницаемо спокойствие.

— Вашето име, ако обичате.

Без да отговори, Форд извади един оранжев камък от джоба си и го показа на мъжа.

Той отстъпи назад.

— Да отидем отзад, в кабинета ми.

Кабинетът беше малък, стените му бяха облечени в ламперия от фалшиво дърво, която се беше нацепила и олющила от влагата. Вътре смърдеше на цигари. Форд и преди се беше занимавал с бизнес в Югоизточна Азия и знаеше, че опърпаният външен вид на мъжа и на офиса му не значат нищо; и най-запуснатите кабинети можеха да се окажат бърлога на някой милиардер.

— Аз съм Адираки Буунми. — Мъжът протегна малката си ръка и се здрависа с Форд.

— Кърк Мандрейк.

— Може ли отново да видя камъка, господин Мандрейк?

Форд извади камъка, но мъжът не посегна да го вземе.

— Можете да го оставите на масата.

Форд го остави. Буунми го разглежда известно време, приближи се до него, подуши го, взе го в ръка и го поднесе под мъждивата лампа, която светеше в ъгъла на стаята.

— Фалшив е — каза той. — Опушен топаз.

За миг Форд замръзна от изненада, но бързо се съвзе.

— Всъщност съм наясно с това — отвърна той.

— Всъщност да. — Буунми остави камъка върху бюрото си. — Какво мога да направя за вас?

— Имам голям клиент, който иска да купи много такива камъни. Меденки. Истински. И е готов да плати много. В златни монети.

— Какво ви кара да мислите, че продаваме точно такива камъни?

Форд бръкна в джоба си и измъкна шепа американски златни орли и започна да ги пуска един по един върху масата. Те падаха с глухо звънтене. Буунми като че ли дори не ги погледна. Но Форд видя, как вената на шията му запулсира бясно. Странно, как видът на златото винаги води до този ефект.

— Това е, за да започнем разговор.

Буунми се усмихна и мъничкото му лице грейна от странно невинна, сладка усмивка. Ръцете му сграбчиха монетите и ги плъзнаха в джоба му. Той се облегна назад в стола си.

— Господин Мандрейк, мисля, че ни очаква хубав разговор.

— Клиентът ми е търговец на едро от Щатите, който търси поне десет хиляди карата нешлифовани камъни, които да обработи и продава. Самият аз не съм дилър, не бих могъл да различа диамант от парче стъкло. Такива като мен могат да бъдат наречени „спомоществователи при внос“, когато стане въпрос за прекарване на стоки през американските митници. — Форд позволи в гласа му да се промъкне нотка на самохвалство.

— Разбирам. Но десет хиляди карата е невъзможно да се доставят. Поне не веднага.

— Защо?

— Тези камъни са много редки. Копаят се бавно. А и аз не съм единственият търговец на скъпоценни камъни в Банкок. Като за начало мога да ви осигуря няколкостотин карата. След това можем да продължим.

Форд се размърда в стола си и се намръщи.

— Нищо няма да продължаваме, господин Буунми. Това е еднократна сделка. Десет хиляди карата или си тръгвам.

— Каква цена предлагате, господин Мандрейк?

— Двайсет процента по-висока от сегашната: шестстотин американски долара на нешлифован карат. Това прави шест милиона, ако математиката не е силната ви страна. — Последното беше придружено от подходящата идиотска усмивка.

— Ще се обадя по телефона. Имате ли визитка, господин Мандрейк?

Форд измъкна една впечатляваща визитка в азиатски стил с щамповани златни букви, английски от едната страна, тайландски от другата. Той я подаде на Буунми със замах.

— Един час, господин Буунми.

Буунми наведе глава.

След едно последно ръкостискане, Форд излезе от магазина, изправи се на ъгъла, огледа се за такси, отпъждайки с ръка такситата триколки „тук-тук“. По улицата минаха и две незаконни таксита, но той отпъди и тях. След като десетина минути повървя раздразнено напред-назад, той извади портфейла си, потърси нещо в него и се върна обратно в магазина.

Продавачките мигом се втурнаха към него. Той ги подмина и отиде направо в задния офис. Почука на вратата. След миг се появи дребният мъж.

— Господин Буунми?

Той го погледна изненадано.

— Проблем ли има?

Форд се усмихна смутено.

— Дал съм ви погрешната визитка. Тази е стара. Може ли…

Буунми се върна до бюрото си, взе старата визитка и му я подаде.

— Много се извинявам. — Форд му предложи нова визитна картичка, пъхна старата в джоба на ризата си и се измъкна отново навън, на жегата.

Този път веднага си намери такси.