Дъглас Престън
Сблъсък (40)

40.

Аби Строу носеше две чинии с пържени миди и два коктейла „маргарита“ към масата, където седяха двамата от Бостън. Тя остави на масата храната и питиетата.

— Ще желаете ли още нещо?

Жената погледна чашата си и нервно потропа с дългите си нокти по нея.

— Казах „без сол“. Кое не беше ясно? — Говореше заядливо, със силен бостънски акцент.

— Съжалявам, ще ви донеса друга. — Аби взе чашата.

— И не си мислете, че просто ще я изгребете отвътре. Аз пак ще я усетя — каза жената. — Искам нов коктейл.

— Разбира се.

Тъкмо се канеше да тръгне към бара, когато мъжът махна към чинията си и каза:

— Само това ли ще ми предложите за четиринайсет долара?

Аби се обърна към него. Той тежеше поне двеста и петдесет фунта, беше облечен в тениска за голф, изпълнена до краен предел и зелени къси панталони върху тежки като пънове крака, беше плешив, с дебела гънка точно в средата на плешивината. От ушите му стърчаха гъсти снопчета косми.

— Какво не е наред?

— Четиринайсет долара за десет миди? Това е обир!

— Ще ви донеса още.

Докато вървеше към кухнята, тя чу как мъжът се обръща на висок глас към жена си.

— Мразя такива места, където смятат, че могат да одерат по десет кожи от туристите.

Аби влезе в кухнята.

— Искам още миди за маса пет.

— Какво, мрънкат ли?

— Просто ми дай мидите.

Готвачът сложи още три мидички в една чинийка.

— Още.

— Повече няма да получат. Кажи им да си гледат работата.

— Казах още.

Готвачът сложи още две миди в чинийката.

— Майната им.

Аби се пресегна, грабна още пет-шест миди, пусна ги в чинийката и се обърна да излиза.

— Казах ти още одеве да не ми пипаш печката.

— Майната ти, Чарли. — Тя се върна при масата и остави чинийката пред мъжа. Той вече беше опразнил първата чиния и направо се прехвърли на новата.

— Донеси още сос тартар.

— Идва веднага.

Един висок мъж тъкмо сядаше в нейния район. Преди да отиде за соса, тя се спря при него, подаде му менюто и попита:

— Кафе?

— Да, ако обичате.

Докато му наливаше в чашата, тя чу хленчещия глас на дебелака от Бостън да се извисява над шума в залата.

— Проблемът е, че те ни мислят за богаташи. Щом дойде лятото и хората от Бостън започнат да идват насам, направо можеш да ги чуеш как точат зъби.

Аби се разсея за миг и кафето преля извън чашата.

— Ох, извинявайте.

— Няма нищо — каза високият мъж. — Наистина.

Тя погледна мъжа за пръв път. Ъгловато лице, римски, прегърбен нос, издадена челюст — слаб и силен по много привлекателен начин. Когато й се усмихна, лицето му изненадващо се промени.

— Хей! Сосът тартар? — чу се висок глас от съседната маса.

Високият мъж кимна и й намигна.

— По-добре се погрижи първо за тях.

Тя изтича към кухнята и се върна със соса.

— Пфу! — каза мъжът, грабна го и го изсипа върху мидите.

Тя се върна при високия мъж с тефтерче в ръка.

— Какво ще обичате?

— Един сандвич с риба треска, моля.

— Нещо за пиене освен кафето?

— Вода ще е най-добре.

Тя се поколеба, погледна към масата на бостънчаните, за да провери дали няма още нещо, но те бяха заети с яденето. Той проследи погледа й.

— Извинявам се заради тях.

— Вината не е ваша.

— Тук ли живеете?

Напоследък това й се случваше твърде често.

— Не — отвърна тя. — Живея на полуострова.

Той кимна замислено.

— Разбирам. Тогава сигурно сте видяла метеорита преди няколко месеца?

Аби веднага застана нащрек, хваната неподготвена от неочаквания въпрос.

— Не.

— Не сте чули нито бумтеж, нито сте видели светлина в небето?

— Не, нищо такова. — Усещайки, че отрицанието й е прозвучало твърде категорично, тя се опита да смекчи реакцията си. — И е метеор, не метеорит.

Мъжът отново се усмихна.

— Непрекъснато ги бъркам.

Тя бързо каза:

— Някаква гарнитура? Салата, пържени картофки?

— Не, така е добре.

Тя записа поръчката и изтича към масата, където седяха двамата от Бостън, които тъкмо бяха свършили с яденето.

— Ще желаете ли още нещо?

— Какво, да не би да искаш да опразним масата?

Съпругата добави:

— Според мен е ужасно неучтиво да припирате хората така.

Тя огледа другите маси в района си, отиде да вземе сандвича и го занесе на мъжа.

— Хей, къде ни е сметката? — разнесе се вик откъм бостънската маса. — Не виждаш ли, че сме приключили?

Тя измъкна бележника си, отиде до касовия апарат, въведе поръчката им и изкара касов бон. Върна се при тях и го сложи на масата.

— Приятен ден.

Мъжът грабна сметката и погледна крайната сума.

— Какви обирджии. — Той извади от джоба си шепа пари, смачкани банкноти и много дребни, и ги струпа на купчинка върху сметката.

Високият мъж остана малко по-дълго и накрая остави толкова голям бакшиш, който напълно компенсираше липсата на такъв от бостънчаните. Тя почисти масата му, чудейки се защо я беше питал точно за метеорита. Мъжът изглеждаше симпатичен, но в него имаше нещо измамно — определено измамно.