Дъглас Престън
Сблъсък (6)

6.

Хванала руля, Аби насочи рибарската лодка покрай плаващия док, хвърли фенера и леко я приближи. „Видя ли това, татко — помисли си тя, — справям се идеално с управлението на лодката ти“. Баща й беше заминал за Калифорния, за ежегодното си посещение при овдовялата си по-голяма сестра и щеше да отсъства цяла седмица. Тя беше обещала да се грижи за лодката, да я наглежда, всеки ден да проверява за пробойни.

Това и възнамеряваше да направи — плавайки.

Тя си спомни летата, когато беше на тринайсет, четиринайсет — докато майка й още беше жива; сутрините, когато излизаше с баща си на лов за омари. Тя беше неговият помощник, зареждаше капаните със стръв, измерваше и сортираше омарите, изхвърляше обратно във водата по-малките. Дразнеше я това, че никога не й позволяваше да хваща кормилото — никога. А след смъртта на майка й, когато отиде в колеж, той си нае нов помощник и когато тя се върна, отказа да я вземе обратно.

— Няма да е честно спрямо Джейк — каза той. — Така си изкарва прехраната. А ти се връщаш в колежа.

Тя се отърси от тези мисли. Океанът беше гладък като огледало и тъй като беше неделя, когато риболовът беше забранен, наоколо не се забелязваха рибарски лодки. Пристанището беше тихо, градът — смълчан.

Тя хвърли две въжета на Джаки, която привърза лодката. Припасите им бяха струпани върху дока: хладилни чанти, малка бутилка пропан-бутан, две бутилки „Джим Бийм“, две брезентови торби, кутии със суха храна, спални чували и възглавници. Започнаха да товарят нещата в кабината. Докато работеха, слънцето се издигна над хоризонта, сипейки хиляди златни лъчи върху водата.

Когато Аби излезе от рулевата рубка, тя чу боботенето на автомобилен двигател и скърцането на спирачки. Миг по-късно една фигура се появи на рампата.

— О, не, погледни кой е дошъл — изпъшка Джаки.

Рандъл Уърт се спусна надолу по рампата, облечен само по тениска без ръкави, въпреки че температурата бе едва десет градуса над нулата, разголил нескопосните си затворнически татуировки.

— Я виж кой бил тук. И това ако не са Телма и Луиз^[1].

Той беше висок и мускулест, с мазна коса до раменете, струпеи по лицето и наболи косъмчета по брадичката. Беше обут в черни кожени рокерски ботуши с висящи по тях синджири, въпреки че през живота си не се беше качвал на мотоциклет. Той се ухили, разкривайки два реда почернели прогнили зъби.

Аби продължи да товари припасите, без да му обръща внимание. Познаваше го от дете и все още не можеше да повярва колко беше пропаднало симпатичното, мълчаливо, луничаво момче, което беше най-слабият играч в Малката лига, но не спираше да се опитва. Може би вина за това имаше и прозвището^[2] му, което всички скандираха по време на бейзболните мачове: „Смо-та-няк. Смо-та-няк.“

— На почивка ли отивате? — попита Уърт.

Аби метна едната раница върху планшира и Джаки я хвърли в ъгъла на кокпита.

— Не си ме посещавала, откакто излязох от „Томастън“. Чувствата ми са наранени.

Аби метна и втората раница. Почти бяха приключили. Нямаше търпение да се махне от него.

— На тебе говоря.

— Джаки — каза Аби, — хвани хладилната чанта за дръжката.

— Веднага.

Те вдигнаха кутията и тъкмо се наканиха да я преметнат върху планшира, когато Уърт пристъпи напред и им препречи пътя.

— Казах, на теб говоря! — Той размърда мускули, но ефектът върху похабеното му тяло беше смехотворен. Аби пусна кутията на земята и го погледна. Внезапно изпита дълбока тъга.

— О, да не би да ти преча? — подсмихна се Уърт.

Аби скръсти ръце и зачака, вперила поглед встрани.

Уърт пристъпи напред, наведе се към нея и зловонната миризма на тялото му я обгърна. Напуканите му устни се разтеглиха в крива усмивка.

— Да не би да си мислиш, че можеш да ме зарежеш?

— Не мога да те зарежа, просто защото между нас никога не е имало нищо — отвърна Аби.

— Така ли? Ами за това какво ще кажеш тогава? — Той заобли неприлично устни започна да охка с фалцет. — По-дълбоко, по-дълбоко!

— Да бе, как ли не. Повтаряй си го по-често, защото само с тоя мерак ще си останеш.

Джаки прихна.

Мълчание.

— Какво означава това?

Аби му обърна гръб, изгубила всякакво съжаление.

— Нищо. Просто се разкарай от пътя ми.

— Когато чукам момиче, значи я притежавам. Това не го знаеше, нали, негро такова?

— Хей, затваряй си устата, тъп расистки задник! — сопна му се Джаки.

Защо, защо постъпи толкова глупаво и се захвана с него? Аби хвана дръжката и повдигна хладилната чанта.

— Ще се отместиш ли, или да повикам полиция? Ако си нарушил гаранцията си, веднага ще те върнат в „Томастън“.

Уърт не помръдна.

— Джаки, обади се по радиостанцията. Канал 16. Викни ченгетата.

Джаки скочи в лодката, хлътна в рулевата кабина и вдигна микрофона.

— Майната ти — рече Уърт, като се отмести. — Остави ченгетата на мира. Върви, не те спирам. Само още нещо ще ти кажа: ти не можеш да ме зарежеш. — Той вдигна ръка и й показа среден пръст. — Защото си чернилка. А нали знаеш какво казват, „ако търсиш лесно дърво за цепене, намери си черно“.

— Я си гледай работата! — Аби профуча край него с пламнало лице и прехвърли последната хладилна чанта върху палубата, след което влезе в кабината, хвана руля и положи ръка върху скоростния лост.

— Отвързвай, Джаки.

Джаки развърза въжетата, хвърли ги в лодката и скочи в нея. Аби даде на заден ход, обърна и пое напред.

Уърт стоеше на дока, кльощав като плашило, опитвайки се да изглежда твърд.

— Знам какво си намислила — извика той. — Всички знаят, че пак си тръгнала да търсиш старото пиратско съкровище. Никого не можеш да заблудиш.

Щом „Марея“ подмина цветната шамандура и излезе от пристанището, Аби зави надясно, даде газ и навлезе в открито море.

— Ама че задник! — изпухтя Джаки. — Видя ли му напуканите устни?

Аби не каза нищо.

— Расистка свиня. Не мога да повярвам, че те нарече негро. Бяло лайно.

— Ще ми се… Ще ми се наистина да бях негро.

— Какви са тия глупости пък сега?

— Не знам. Чувствам се толкова… бяла.

— Ами донякъде си бяла. Имам предвид, че хич те няма в танците. — Джаки се засмя неловко.

Аби завъртя очи.

— Сериозно, нищо в теб не е черно, нито начина, по който говориш, нито приятелите ти, нито семейството… не искам да те обидя, но… — Гласът й заглъхна.

— Точно това е проблемът — рече Аби. — Нищо в мен не е мое. Фенотипът ми е негърски, но във всяко друго отношение съм бяла.

— На кого му пука? Ти си си ти, майната им на другите.

След минута неловко мълчание, Джаки попита:

— Наистина ли си спала с него?

— Не ми напомняй.

— Кога?

— Преди две години, на прощалното парти на Лоулър. Преди да започне да се друса.

— Защо?

— Бях пияна.

— Да, но защо с него?

Аби сви рамене.

— Той беше първото момче, което целунах в шести клас… — Тя забеляза усмивчицата на Джаки. — Добре де, много съм глупава.

— Не, просто нямаш вкус за мъжете. Всъщност имаш много лош вкус.

— Благодаря. — Аби отвори прозореца на рулевата кабина и вятърът духна в лицето й. Лодката цепеше кристално гладкия океан. След известно време усети как настроението й се оправя. Това беше истинско приключение — и те щяха да забогатеят.

— Хей, първи помощник! — тя протегна ръка. — Дай пет!

Те плеснаха с ръце и Аби изсвири с уста.

— Ромео Фокстрот, да потанцуваме ли? — Тя пъхна кабела на своя айпод във високоговорителя на лодката, избра „Ездата на валкириите“ и усили звука до дупка. Лодката летеше по водите на залива Мъсконгъс и се тресеше под музиката на Вагнер.

— Първи помощник? — каза тя. — Запишете в дневника. „Марея“, 15 май, 6:25 часа, гориво 100%, вода 100%, бърбън 100%, трева 100%, обороти 9114.4, вятър незначителен, море първи стадий, всички системи работят, ход 12 възела в час, посока остров Лаудс в търсене на метеорита от залива Мъсконгъс!

— Тъй вярно, капитане. Дали да не свия първо един джойнт?

— Грандиозна идея, първи помощник! — Аби отново изсвири. — Няма накъде по-добре от това!