Дъглас Престън
Сблъсък (60)

60.

От залива Грейт солт подухваше топъл летен бриз. Аби се втурна към входа на старата сграда с противопожарна стълба в центъра на Дамарискота, която се извисяваше на фона на звездното небе. Няколко пъти натисна звънеца на апартамента на Джаки. След малко от домофона се разнесе приглушен глас:

— Кой е, по дяволите?

— Аз съм, Аби. Отвори.

Чу се продължително бръмчене. Аби бутна вратата и се изкачи по разнебитените стълби. Бяха зарязали откраднатата кола на паркинга на един минимол край магистрала 1 — щеше да мине доста време, преди да я открият там. След това извървяха две мили пеша през гората и по черните пътища на Дамарискота.

Тя стигна до вратата на апартамента.

— Джаки?

Отвътре се разнесе ядосано изръмжаване:

— Махай се.

— Аз съм, Аби.

Изпъшкване. Звуци от тътрещи се крака. Ключалката изщрака и Джаки отвори вратата. Изправи се на входа с присвити очи, облечена с пижама, с разрошени коси.

— Мамка му, два сутринта е!

Аби нахълта вътре и затвори вратата.

— Нуждая се от помощта ти.

Джаки я погледна и въздъхна.

— Боже, пак ли си загазила?

— Яко.

— Защо ли не съм изненадана?

Пристанището на Раунд понд се простираше в мрака, под нощното небе, чуваше се единствено пляскането на вълните в дъбовите пилони. Аби се спря накрая на кея. На около петдесет ярда от нея се виждаше закотвената на мястото си „Марея II“. Часът беше три сутринта, беше тъмно като в рог, облаци закриваха луната, оставаше близо час и половина, преди риболовците да започнат да прииждат. Прилично време да се чуе двигател на лодка и отплаването й нямаше да бъде отбелязано като нещо специално.

Джаки Спан и Уайман Форд стояха на дока зад нея. Той не изпускаше вездесъщото си куфарче от ръка.

— Почакайте тук. Ще докарам лодката до плаващия док, след това вие идвате и веднага се качвате на борда.

Аби развърза гумената лодка на баща си и извади греблата. Докато гребеше към очакващата я лодка, тя се надяваше баща й да не е станал още. Беше оставила кратка бележка, но нямаше представа как щеше да реагира той на нейното повторно „заемане“ на лодката му за някаква си неопределена цел — както и на молбата й да излъже за това.

Тя наблегна здраво на греблата. Потракването им в гривните и тихото пляскане във водата бяха единствените звуци, които се чуваха в пристанището. Дори чайките спяха. Тя стигна до „Марея“, качи се на борда и запали двигателя. Внезапното му изръмжаване разби спокойствието на лятната нощ. Тя беше доста сигурна, че никой нямаше да му обърне внимание. Шумът, вдиган от лодките дори посред нощ, беше начин на живот в заетото пристанище.

Тя я приближи до плаващия док, без дори да си прави труда да гаси двигателя. Джаки и Форд хвърлиха принадлежностите си на борда и скочиха след тях. Тя завъртя щурвала и насочи лодката към изхода от пристанището, подмина мигащата светлина, маркираща началото на канала, и навлезе в морето.

— И така — каза Джаки, настанявайки се на стола в рулевата кабина, и се усмихна на Форд. — Кой си ти и какво става тук, дявол да го вземе?