Дъглас Престън
Сблъсък (39)

39.

— Стигнахте до крайната точка — разнесе се монотонен женски глас от джипиеса. Уайман Форд спря колата на прашния паркинг пред магазина, слезе от нея и се огледа. От другата страна на пътя се полюшваше поле от лупинуси, готови всеки момент да цъфнат. Отвъд него се издигаше хълм, върху който се забелязваха две църкви — едната беше тухлена сграда на Конгрегационалистка църква, а другата беше бял методистки „божи храм“. От двете страни на пътя се редуваха дъсчени къщички, а единствената тухлена сграда беше бакалията.

Това беше целият град.

Форд погледна в бележника си. Градовете Ню Харбър, Пемакид, Чембърлейн и Мъсконгъс бяха задраскани, което оставяше само един.

Раунд понд.

Пътят минаваше край магазина и свършваше до пристанището. Зад малката горичка от борови дървета се виждаха множество рибарски лодки и късче океан.

Той влезе в магазина и се озова пред групичка шумни деца, които си купуваха бонбони. Той се разходи наоколо, разглеждайки стоките, които се продаваха тук: бонбони, пощенски картички, ножове, играчки, кукли, хвърчила, дискове с албуми на местни групи, календари, мармалади и желета, и вестници. Сякаш се беше върнал в града от собственото си детство.

Той взе един вестник, наречен „Линкълн каунти нюз“ и се нареди след хлапетата. След няколко минути те излетяха през вратата с бонбоните. Продавачката сигурно беше още гимназистка. Той остави вестника на щанда и се усмихна.

— Мисля, че бих искал да си купя малко бонбони.

Тя кимна.

— Искам… да видим… една огнена топка — от години не съм ги опитвал, — малко малцови млечни бонбони, една захарна пръчица и една ментова близалка.

Тя пъхна всичко в една торбичка и ги записа в тетрадката.

— Два долара и десет цента.

Той бръкна в джоба и извади портфейла си.

— Чух, че преди няколко месеца оттук прелетял метеор.

— Така е — каза момичето.

Той порови из банкнотите в портфейла.

— Ти видя ли го?

— Видях светлината през прозореца. Всички я видяха. След това се разнесе гръм. Когато излязохме навън, в небето се виждаше блестяща следа.

— Някой успя ли да намери метеорита?

— О, не, той падна в морето.

— Откъде знаеш?

— Така пишеше във вестниците.

Форд кимна и най-накрая извади парите.

— Това там долу пристанището ли е?

Тя кимна.

— Свийте вдясно след магазина — пътят свършва при кея.

— Има ли откъде да си купя живи омари?

— В кооперацията.

Той взе торбичката с бонбони и вестника и се върна при колата си. Лапна една огнена топка и погледна първата страница на вестника. С големи букви най-отгоре беше написано:

Труп и пистолет открити на потъналата лодка

Имаше размазана снимка на катера на бреговата охрана, който изтегляше трупа на борда си с абордажни куки. Форд прочете статията със засилващ се интерес. Погледна надолу и видя снимка на двете момичета, които са били нападнати, ученическа снимка на нападателя и няколко снимки на съсипаната лодка, извадена на сух док. Това бяха големи новини за Раунд понд — опит за обир в морето, лодката взета на абордаж, опит за убийство и потънала лодка. Свързани с някакво легендарно съкровище. Това погъделичка следователския му инстинкт: в историята имаше пропуски, противоречия, които просто плачеха за обяснение.

Форд обърна страницата и прочете за бобената вечеря в Сисайд грейндж, оплаквания от новите светофари, статия за войник, който се връща от Близкия изток. Той огледа за полицейски съобщения, прочете кавгаджийска редакционна статия за слабото присъствие на срещата на училищното настоятелство, прегледа обявите за продажба на имоти и работни места, прочете редакторската колонка.

Най-накрая сгъна вестника, очарован от представата, която си беше изградил за града. Тихо малко градче в Нова Англия, невероятно живописно, с икономика в застой. Някой ден щеше да попадне в лапите на строителните предприемачи и на всичко това щеше да бъде сложен край. Той се надяваше този ден никога да не настъпи.

Запали колата и потегли по пътя към пристанището. То изникна почти незабавно пред очите му — рибарската кооперация вдясно, кейовете, ресторантът на дока, пристанището, пълно с рибарски лодки, упойващата миризма на осолена рибарска стръв.

Той паркира и отиде до кооперацията — дървена колиба, която се намираше точно над кея, с разтворени кепенци на прозорците и резервоари, пълни с вода, в които шляпаха омари. На черна дъска беше написана цената за деня. Един плешив мъж с оранжев гащеризон се показа на прозореца.

— Мога ли да ви помогна?

— Ловите ли омари в тези води?

— Аз не, но дъщеря ми — да. Аз само ги продавам.

Форд виждаше фигурата на млада жена вътре в бараката, която почистваше омарите.

— Видяхте ли метеора?

— Не. Бях си легнал.

— Ами тя? Това много ме интересува.

Той се обърна.

— Марта, тук един мъж иска да знае дали си видяла метеора.

Тя се приближи, бършейки ръцете си с кърпа.

— Ами да. Точно над нас прелетя. Видях го през прозореца, докато миех чиниите.

— Накъде отиде?

— Подмина остров Лаудс и падна в морето.

Форд протегна ръка.

— Уайман Форд.

Жената я разтърси.

— Марта Малоун.

— Надявам се да открия този метеорит. Аз съм учен.

— Казват, че е паднал в океана.

— Вие омароловка ли сте?

Тя се засмя.

— Личи си, че не сте от града. Аз съм ловец на омари.

— Ето какъв е проблемът. — Форд реши да премине направо към въпроса. — В онази нощ океанът е бил напълно спокоен. Климатичната шамандура не е отбелязала никакво вълнение по време на сблъсъка. Как бихте обяснили това?

— Морето е голямо, господин Форд. Може да е паднал на сто мили от брега.

— Дали не сте чули някой да говори за това, че е намерил кратер или нападали дървета?

Отрицателно поклащане на главата.

Форд й благодари и тръгна към колата си. Лапна едно малцово млечно бонбонче и го засмука замислено. Щом влезе в колата, той отвори жабката, извади бележника си и задраска Раунд понд.

Всичко свърши. Това беше най-безполезното търсене в живота му.