Дъглас Престън
Сблъсък (37)

37.

Форд влезе в кабинета на Локууд и го завари да седи пред бюрото си. До него седеше един бригаден генерал с прошарена коса. Форд разпозна офицера за свръзка между Пентагона и Департамента по научни и технологични въпроси.

— Уайман — каза Локууд, като се изправи, — познаваш генерал-лейтенант Джак Майкълсън, ВВС, заместник-директор на Националната агенция за геокосмическо разузнаване. Той ръководи всички изследвания.

Форд протегна ръка на генерала, който също се изправи.

— Радвам се отново да ви видя, сър — каза той с лека студенина в гласа.

— И на мен ми е приятно, господин Форд.

Той стисна ръката на генерала, която беше мека и отпусната, съвсем различна от предишното здраво ръкостискане на войника, който винаги се опитва да докаже мъжествеността си. Форд си спомни, че преди точно това харесваше у Майкълсън. Не беше съвсем сигурен дали сега този човек му допада.

Локууд излезе иззад бюрото си и с жест ги покани към креслата около масата.

— Ще поседнем ли?

Форд седна; генералът се настани срещу него, а Локууд седна на дивана.

— Помолих генерал Майкълсън да се присъедини към нас, защото знам, че го уважаваш, Уайман, и се надявам, че така бързо ще разрешим проблемите.

— Добре. Да минем направо на въпроса — каза Форд, като погледна Локууд. — Ти ме излъга, Стантън. Изпрати ме на опасна мисия, подведе ме за целта й и укри информация от мен.

— Онова, което ще обсъдим тук, е строго секретно — каза смръщен Локууд.

— Знаеш много добре, че няма нужда да ми го напомняш.

Майкълсън се наведе напред и се облегна на лактите си.

— Уайман… мога ли да се обръщам така към теб? Наричай ме Джак.

— Моите уважения, генерале, но без празни приказки и извинения. Просто искам обяснение.

— Много добре. — Гласът му беше леко дрезгав, сините му очи гледаха приятелски, а обикновено високото му самочувствие беше смекчено от цивилното облекло и спокойно поведение. Форд усети, как в него се заражда раздразнение заради представлението, което предстоеше да види.

— Както може би знаеш, ние поддържаме мрежа от сеизмични сензори, която обхваща целия свят. Целта й е да засича тайни ядрени опити. На 14 април, в 21:44 часа, нашата мрежа засече вероятен ядрен опит в планините на Камбоджа. Затова решихме да разследваме. Бързо доказахме, че случилото се е метеоритен сблъсък и намерихме кратера. По същото време метеорит е прелетял и над крайбрежието на Мейн, падайки в океана. Два едновременни удара. Нашите учени обясниха, че това най-вероятно е бил малък астероид, който се е разцепил на две още в космоса, и затова двете парчета са паднали на толкова голямо разстояние едно от друго. Увериха ме, че това е често срещано явление.

Прекъсна го тих звън от бюрото на Локууд и само след миг вратата се отвори и стюардът вкара малка сервитьорска количка със сребърна кана с кафе, малки чашки и захар на бучки в малка захарница от синьо стъкло. Форд си наля една чашка и го изпи чисто, без захар. Черно, силно, току-що сварено. Майкълсън се въздържа.

Когато стюардът излезе, Майкълсън продължи.

— Метеоритните удари не са част от мисията ни, затова ние просто архивирахме данните. С това всичко щеше да приключи. Но…

Генералът извади тънка синя папка от куфарчето си, сложи я на масата и я отвори. Вътре имаше снимка от космоса, на която Форд веднага разпозна мината в Камбоджа.

— Радиоактивните камъни започнаха да се появяват на пазара. Това се превърна в основна грижа на нашите антитерористи, които се опасяваха, че камъните могат да се използват като изходен материал за мръсна бомба. Всеки, който има у дома си ученически комплект по химия може да извлече от тях америций 214.

— Ами сблъсъкът в Мейн? Него разследвахте ли го?

— Да, но метеоритът е паднал в Атлантическия океан, на десетина мили от брега. Неоткриваем е и е невъзможно да се засече точното му местоположение.

— Разбирам.

— И така, знаехме за кратера в Камбоджа, знаехме, че камъните идват от този район, но не можехме да потвърдим мястото със сигурност. Това можеше да се направи само от земята.

— И тогава се появявам аз.

Майкълсън кимна.

— Ти си работил в ЦРУ, Уайман. Казано ти е точно толкова, колкото е трябвало да знаеш.

— Генерале, моите уважения, но трябваше да ме подготвите по-добре, да ме инструктирате, да ми покажете сателитните изображения. Така щяхте да постъпите с някой агент на ЦРУ.

— Честно казано, точно затова избрахме човек извън ЦРУ за тази мисия. Трябваше ни само наблюдател на мястото. На земята. Независимо потвърждение. Не сме и очаквали… — той прочисти гърлото си и се облегна назад, — … че ти ще унищожиш мината.

— Все още не вярвам, че ми казвате всичко.

Локууд се наведе напред.

— Разбира се, че не ти казваме всичко. За Бога, Уайман, че откога в този бизнес се казва всичко? Искахме да проучим тази мина. А сега ти ни създаде огромен проблем.

— Това е един от недостатъците да се работи с наемници — отвърна студено Форд.

Локууд въздъхна раздразнено.

— Защо тази мина е толкова важна? — попита Форд. — Можете ли поне това да ми кажете?

— Съдейки по анализите на скъпоценните камъни, изглежда, този метеорит е бил много необичаен.

— Тоест?

— Дори и да знаехме, а ние все още не знаем, пак нямаше да ти кажем. Достатъчно е да се каже, че подобно нещо не сме виждали досега. А сега, Уайман, данните? Ако обичаш.

Форд вече беше забелязал войниците пред кабинета на Локууд и знаеше много добре какво го очаква, ако не се подчини. Но вече нямаше никакво значение, той беше получил онова, за което беше дошъл. Извади една флашка от джоба си и я хвърли на масата.

— Всичко е тук, шифровано: снимки, джипиес координати, видео. — После им каза паролата.

— Благодаря. — Локууд се усмихна мрачно и взе флашката. Извади един бял плик от джоба си и го сложи на масата. — Втората вноска от възнаграждението ти. Очакват те в Ленгли днес следобед, в два часа, за пълен доклад върху мисията. В конферентната зала. След това задачата ти официално се прекратява. — Локууд приглади с ръка червената си копринена вратовръзка, подръпна синьото си сако и докосна посивяващата на слепоочията му коса. — Въпреки че, ъъъ, не изпълни съвсем точно инструкциите, президентът искаше да ти предам неговата благодарност.

— Подкрепям го — каза Майкълсън. — Добре се справи, Уайман.

— Щастлив съм, че помогнах — отвърна Форд с леко ироничен глас. След това добави небрежно: — О, забравих още нещо.

— Да?

— Спомена, че астероидът се е разцепил на две и двете парчета са паднали на земята?

— Точно така.

— Не е точно така. Имало е само един обект.

— Това е невъзможно — каза Майкълсън. — Нашите учени са сигурни, че сблъсъците са били два, един в Атлантическия океан и един в Камбоджа.

— Не. Мината в Камбоджа не е кратер.

— А какво е тогава?

— Изходен отвор.

Локууд се втренчи в него, а Майкълсън се надигна от стола.

— Да не би да казваш…

— Точно така. Метеоритът, който е паднал в Мейн, е минал през планетата и е излязъл през Камбоджа. Данните на флашката ще го потвърдят.

— Уайман, ти си луд… Какво… Как можеш да направиш разлика между входен и изходен отвор?

— Не се различава особено от входните и изходните рани, причинени от куршум: предната е добре оформена и симетрична, задната е пълна каша. Ще видите какво имам предвид.

— И какво, за Бога, би могло да мине през Земята? — попита Майкълсън потресен.

— Това — каза Форд и взе чека си, — е един адски добър въпрос.