Дъглас Престън
Сблъсък (92)

92.

Половин час по-късно, за голямо нейно облекчение, Аби различи в далечината светлините на станцията, които проблясваха през плътната дъждовна завеса. Поодрусаната яхта, чиито корпус издържа геройски напъните на бурното море, навлезе в по-спокойните води на пристана, който обслужваше остров Кроу. В далечината се появи големият бял купол, осветен от прожектори, който беше надвиснал над скупчените сгради, построени върху оголения хълм на острова.

Аби си спомняше от една отдавнашна училищна екскурзия двамата лаборанти, които им обясняваха какво се прави в станцията и как те двамата живеят на острова и я поддържат. Във вътрешността на огромния бял балон имаше голяма моторизирана параболична антена, която можеше да бъде насочена към всеки един от телекомуникационните сателити, или дори да се използва за комуникации с космическите кораби в дълбокия космос. Но основната й функция беше да предава презокеанските телефонни разговори — или поне така си спомняше.

Тя се надяваше, че може да я насочи към Деймос — и че орбитиращият около Марс спътник не се намира откъм обратната страна на планетата, което щеше да прекъсне всички радиоконтакти от Земята.

Щом навлезе в пристанището, яхтата забави ход. То беше защитено от две високи скали, които го ограждаха като в прегръдка. Два бетонни кея, стари и напукани, се издигаха от водата под станцията. В пристанището бяха закотвени няколко лодки, но фериботът го нямаше.

Баща й намали скоростта и вкара яхтата на мястото на ферибота.

Аби погледна часовника си: четири часа. Тя погледна нагоре към огромния купол.

— И какво ще бъде посланието? — попита Джаки.

— Работя върху него. — Как щеше да разбере целта на извънземното оръжие — ако въобще беше оръжие — и какво искаше то?

— Ако въобще е оръжие — каза Джаки, — защо досега не е унищожило Земята?

— Защото обитаеми планети като нея се намират трудно. А може би не иска да унищожи човешката раса, а иска да направи нещо друго. Да ни предупреди, да ни срита задниците, да демонстрира силата си, да ни пороби.

— Да ни пороби?

— Кой знае. Може би психологията им е толкова различна от нашата, че никога няма да успеем да ги разберем.

Двигателят угасна и лодката се кротна до платформата.

— Завържете я — заповяда кратко баща й.

Аби и Джаки скочиха на кея и завързаха яхтата. Стояха на дока, брулени от силния вятър и подгизнали до кости. Аби беше толкова мокра, че й без това не усещаше дъжда. Когато погледна към баща си и Джаки, тя осъзна, че те изглеждат страховито, лицата им бяха омазани с масло, а дрехите миришеха на нафта.

Аби обърна глава към купола и почувства нарастваща паника: какво щеше да им каже? Какво би могла да каже, за да спаси Земята? Внезапно планът й се стори недомислен, дори идиотски. Какво си въобразяваше — че може да уговори нечовешката машина да не унищожава Земята? На всичкото отгоре нямаше гаранция, че тя разбира английски — въпреки че според нея толкова високотехнологичен артефакт със сигурност можеше да подслушва телекомуникациите, да превежда и разбира всичко, което беше уловил.

Както и да е. Заслужаваше си да опита — стига само да измислеше какво да каже.

Баща й пъхна револвера в колана си.

— Вървете след мен, запазете спокойствие — и бъдете любезни.