Дъглас Престън
Сблъсък (13)

13.

Сисофон си оставаше все същият грозен град, какъвто си го спомняше Форд, с боядисаните в бяло бетонни сгради, разположени нарядко между опърпани палми и хилави смокинови дървета. Улиците бяха прашни и по много от фасадите все още стояха дупките от шрапнели от войната. Щом шофьорът на Форд влезе в града, край тях профуча един джип на ООН, претъпкан със сини каски. На вратите му бяха нарисувани емблемите на Службата на ООН за обезвреждане на мини.

Хотел „Турист А-1“ се издигаше на същото място като преди, по-занемарен от всякога, улицата пред него беше претъпкана с деца търговци. Сивата тухлена сграда приютяваше най-вече служители от различни неправителствени организации и през цялото си съществуване едва ли беше виждала и един истински турист. Форд нае стая и остави куфара си при управителя, като му даде банкнота от 10 000 риела с обещанието да добави още 50 000, ако го намери непокътнат, когато се върне.

Той напусна хотела пеша и се отправи към една работилница за антики в покрайнините на града. Бетонените сгради по пътя постепенно отстъпиха пред гори и наколни сламени колиби, малки оризища и водни бикове, впрегнати в дървени талиги. В работилницата, която се простираше на доста голяма площ и всъщност беше цял комплекс, цареше суетня и оживление. В отворени палатки, подредени в дълги редици, сред веселия звън на стоманени длета, се трудеха каменоделци. Това беше една от най-прочутите антикварни работилници в Камбоджа; тук цели батальони от талантливи занаятчии превръщаха купчините натрошени камъни във фалшиви антики от времето на Ангкор Ват, които се продаваха в Банкок и по цял свят.

Докато вървеше през оживения външен двор на работилницата, Форд наблюдаваше как под умелите ръце на каменоделците каменните блокове се превръщат във фигури на танцуващи апсари^[1], буда, лингами^[2] и нага^[3]. Откъм намиращата се наблизо метална барака, захранвана от собствен генератор, се чуваше жуженето на високотехнологичен принтер — там фалшификаторите създаваха удостоверенията за автентичност на антиките и им осигуряваха убедителен произход. От другата страна се нареждаха току-що изработените скулптури, които се пръскаха с киселинни спрейове, подлагаха се на кални бани, обработваха се с различни тинктури, с яйчени белтъци и дори се заравяха в земята, за да придобият древен вид.

Форд огледа тълпата от работници, продавачи и купувачи, търсейки познатата фигура на стария си приятел Кхон. И го видя, просто нямаше как да сбърка гладко обръснатата глава и закръглената фигура, която обикаляше между занаятчиите, спираше се да поговори с всеки един от тях, почукваше по скулптурите с бастуна си, смееше се шумно и очевидно ужасно се забавляваше.

— Кхон! — Форд изтича до човека и приятелски го тупна по рамото.

— Уайман, добри ми приятелю! Мамка му, колко се радвам да те видя!

— Името ми е Кърк — рече Форд и му намигна.

Без дори да трепне, Кхон обяви:

— Кърк, добри ми приятелю! — Засмя от сърце, отметнал глава назад, след което изведнъж лицето му прие сериозно изражение. — Не вярвах, че ще те видя отново след… — Гласът му секна.

— Е, тук съм.

— Кърк, по дяволите, колко си отслабнал! И косата ти е посивяла! Но има една древна камбоджанска поговорка: „Това, че покривът е покрит със сняг, не означава, че в камината няма огън.“ — Той отново се засмя.

— Малко ме съмнява това да е древна камбоджанска поговорка.

Кхон безгрижно махна с ръка.

— Донесох ти подарък. — Той бръкна в джоба си и извади малка каменна глава на Гаруда, митичното крилато същество. — Фалшива е, естествено. Добре дошъл отново.

Форд бръкна в джоба си, доволен, че навреме се беше сетил за стария камбоджански обичай за размяна на подаръци.

— Ето нещо и за теб.

Кхон се втренчи в изваяния зелен камък през кръглите си очилца.

— Не ми казвай, че си купувал скъпоценни камъни в Банкок!

— Това е смарагд и е истински. Ниско качество, разбира се, но ми хареса обработката. И повярвай ми, не са ме прецакали.

Кхон присви очи, свали очилата си, избърса ги с пеша на ризата си и отново ги сложи.

— Леле, и това е Гаруда!

— Великите мозъци мислят еднакво. — Форд кимна с глава към полето отвъд палатките. — Хайде да се поразходим.

Двамата тръгнаха натам. Кхон каза:

— Досега нямах възможността да ти кажа колко много, много съжалявам…

Форд го прекъсна с леко движение на ръката.

— Моля те, недей.

Кхон кимна и двамата продължиха да вървят по полето. Той махна с ръка.

— Добър бизнес е това, как мислиш?

— Отличен бизнес — каза Форд. — Сега вече не се събарят храмове, за да се крадат истински неща. Одобрявам от сърце.

— Добре дошъл в новата Камбоджа!

Докато вървяха през полето, Форд се възползва от възможността да огледа стария си приятел с периферното си зрение. Той ни най-малко не се беше променил; въпреки че Кхон трябваше да е навършил поне петдесет, той изглеждаше неостаряващ. Облечен със спретнато маслиненозелено ленено сако, бяла риза, вратовръзка с разхлабен възел, панталони с цвят каки и с бастунче в ръка, той приличаше на статист от филм за Индиана Джоунс. Но външността лъжеше; той беше рядко безстрашен мъж, спокоен и самоуверен. Такъв става човек, помисли си Форд, когато порасне под управлението на червените кхмери.

— И така, Кърк, каква е задачата?

— Меденки.

— Мацки или камъни?

— Камъни. Дойдох да открия източника. Мината.

Кхон се спря и се обърна към него.

— Да не си се върнал в ЦРУ?

Форд поклати глава.

— На свободна практика съм.

Ръката на Кхон се отпусна върху дръжката на бастуна.

— За кого работиш?

— Няма значение. Работата ми е да намеря координатите, да я фотографирам и заснема с камера и да предам информацията.

— А те какво ще правят с нея?

— Не знам и не ме интересува.

Кхон поклати глава замислено и се почеса по ухото.

— Има един дилър средна ръка на име Прам Форганг — каза Форд. — Познаваш ли го?

Кхон кимна с глава.

— О, да. Той е един от най-едрите брокери на скъпоценни камъни в града. Антики, скъпоценни камъни и ориз — трите стълба на нашата икономика.

— Има ли семейство?

— Един син. На осемнайсет години. Умно хлапе. Учи в университета в Пном Пен.

— Прам сам ли живее?

— Да.

— Довечера двамата ще го посетим.

Очите на Кхон грейнаха.

— Ще има ли тупалки?

— Не.

Лицето на Кхон увехна.

— И как смяташ да получиш онова, което ти трябва?

Форд погледна към металната сграда в другия край на полето, откъдето се чуваше жуженето на принтера.

— Нали каза, че има син в университета? Може би ще ми трябват само няколко листа хартия.

И той закрачи бързо към сградата с принтера.