Дъглас Престън
Сблъсък (20)

20.

Форд се смяташе за бързоходец, но будисткият монах се придвижваше през гората с гъвкавостта на прилеп, шляпаше чевръсто с малките си чехли, развявайки оранжевата си роба. Те вървяха четири часа мълчаливо, без почивка, докато не стигаха до един голям камък на входа на стръмна клисура. Монахът рязко спря, загърна се с робата си и седна, навеждайки глава в молитвена поза.

След кратко мълчание той ги погледна и посочи с пръст към клисурата.

— Шест километра. Вървете по главния каньон към хълма и се изкачете по него. Ще се озовете над мината, погледнете надолу към долината. Но внимавайте — по хълма се движат патрули.

Кхон притисна длани и се поклони с благодарност.

— Нека Буда да благослови пътя ви — каза монахът. — А сега вървете.

Кхон отново се поклони.

Оставиха монаха да седи на камъка с наведена глава, потънал в медитация. Форд вървеше пръв, промъквайки се покрай огромните камъни, довлечени тук и излъскани от древните наводнения. Когато каньонът се стесни в клисура, дърветата, които растяха по стръмните склонове, се сгъстиха над главите им, оформяйки тунел. В тежкия въздух жужаха насекоми и се носеше мирис на сладка папрат.

— Тук е ужасно тихо — изпухтя Форд.

Кхон кимна с кръглата си глава.

От време на време Форд забелязваше будистки молитви, изсечени в скалите, почти заличени от времето. Веднъж минаха покрай цял лежащ Буда, дълъг четирийсет фута, изсечен от излязъл на повърхността камък. Кхон се спря, за да се помоли и да направи дар от цветя.

В края на клисурата започваше тясна пътека, която се изкачваше нагоре по стръмния хълм. Когато приближиха върха му, през гъстите корони на дърветата проникнаха слънчеви лъчи. Рушаща се стена обграждаше върха и през разбитите й бойници Форд видя руините на скромен храм, който се издигаше над виещите се лозници. Едно изгоряло и изкорубено противовъздушно оръдие, останало от Виетнамската война, се мъдреше в единия край на храма, в другия се намираше картечно гнездо.

Форд махна с ръка на Кхон да не мърда, промъкна се през гъсталака и се прехвърли през разрушената стена. Чу се шумолене и пърпорене, той измъкна валтера си, но единственото, което видя, беше гущер, който пълзеше върху купчина сухи листа. Форд продължи напред, без да прибира пистолета в кобура, стигна до разчистеното място, огледа се и чак тогава махна на Кхон да се приближи. Двамата продължиха по пътеката до картечното гнездо, което беше разположено на самия ръб на пропастта и предлагаше отлична гледка към разположената отдолу долина.

Форд пропълзя до ръба на каменната платформа и надникна.

Гледката, която се разкри пред очите му, беше толкова невероятна, че той не можа да разбере съвсем какво вижда. Дърветата в центъра на долината бяха съборени на земята в идеален радиален модел, насочени в противоположната на кратера страна, като спици на гигантско колело. Над терена, на който се развиваше трескава дейност, се виеше гъст облак дим. От централния кратер излизаха дълги колони от дрипави хора, които носеха на гърбовете си пълни с камъни кошове, привързани с ленти към челата им. Те изсипваха кошовете върху голяма купчина, която се намираше на около петдесет ярда и се затътряха обратно към мината с приведени гърбове, за да напълнят отново кошовете. Върху купчината камъни пъплеха жени и деца, които с малки чукчета натрошаваха камъните, търсейки „меденки“.

Очевидно централният кратер беше самата мина.

В долината, която се простираше над мината, бяха разчистили един терен от нападалите дървета и бяха издигнали груби бараки и разкривени плетени колибки, а целият лагер беше обграден с бодлива тел. Над десетината готварски огнища се издигаше пушек. В двата края на лагера беше паркиран по един стар танк и тежковъоръжени войници патрулираха по периметъра на долината. Други войници подканяха миньорите да се движат по-бързо и ръчкаха бавните и слабите с дълги остени — но винаги от разстояние.

Форд бръкна в раницата си и извади бинокъл, за да погледне по-отблизо. Кратерът се ширна пред погледа му — дълбока, отвесна шахта, която несъмнено беше резултат от мощен метеоритен сблъсък. Той огледа колоните с миньори; всички бяха в ужасно физическо състояние — косите им бяха опадали, изтощените им тела бяха покрити с рани, кожата им беше потъмняла и съсухрена, гърбовете изкривени, костите изпъкнали. Много от тях бяха проядени до такава степен от радиацията — плешиви, беззъби и измършавели — че Форд не можеше да различи мъжете от жените. Дори войниците, които ги охраняваха, изглеждаха апатични и болни.

— Какво виждаш? — прошепна Кхон зад гърба му.

— Разни неща. Ужасни неща.

Кхон допълзя до него със собствения си бинокъл в ръка. Той го вдигна към очите си и остана така дълго време, смълчан.

Докато наблюдаваха, един от миньорите, които носеха руда, се спъна и падна, а рудата се разсипа по земята. Човекът беше дребен и слаб, Форд реши, че сигурно е тийнейджър. Един войник издърпа момчето извън линията и започна да го рита, опитвайки се да го накара да се изправи. Момчето се опита да се надигне, но беше твърде слабо. Най-накрая войникът опря пистолет в главата му и стреля. Останалите дори не обърнаха глави. Войникът махна с ръка към една каруца с магаре, тялото беше хвърлено вътре и Форд я проследи с поглед, докато магарето я изтегли до края на долината. Там тялото беше изхвърлено в един ров, който изглеждаше като прясна рана в червеникавата почва на джунглата — масов гроб.

— Видя ли това? — попита тихо Кхон.

— Да.

Форд обърна бинокъла към патрула и с изненада установи, че повечето от войниците също са тийнейджъри, а някои дори и по-малки деца.

— Погледни нагоре в долината — промърмори Кхон, — към онези големи дървета, които не са паднали.

Форд се обърна натам и веднага забеляза дървената къща, която се криеше между дърветата в началото на долината. Беше построена в класически френски колониален стил, с насмолен тенекиен покрив, прозорци с капандури и стени от боядисани в бяло дъски и дюшеме. Покривът се спускаше надолу над широка веранда, закрита от цъфнали хеликонии с ярки оранжеви и червени цветове. Той забеляза стар, птицеподобен мъж, който ситнеше напред-назад по верандата с питие в ръка. Косата му беше снежнобяла и беше ужасно прегърбен, но лицето му беше гладко и будно. Той обясняваше нещо на други двама мъже и оживено ръкомахаше със свободната си ръка. Двама тийнейджъри, въоръжени с автомати „Калашников“, охраняваха къщата от двете страни.

— Виждаш ли го?

Форд кимна.

— Сигурен съм, че този мъж е Брат номер шест.

— Брат номер шест ли?

— Дясната ръка на Пол Пот. Носеха се слухове, че копелето контролира голям район край тайландско-камбоджанската граница. Като че ли току-що открихме малкото му феодално имение. — Кхон свали бинокъла и го прибра в раницата. — Като че ли намерихме всичко, което ни трябва.

Форд не каза нищо. Усещаше с гърба си погледа на Кхон.

— Да направим няколко снимки, да го заснемем с камерата, да свалим данните от джипиеса и да се махаме оттук.

Форд свали бинокъла от очите си, но не каза нищо.

Внезапно Кхон се намръщи. Той забеляза нещо в тревата под краката си; пресегна се, взе го и го показа на Форд. Беше фас от ръчно свита цигара, скорошен и сух.

— Ох, ох — каза Форд.

— Трябва да се махнем оттук.

Те пропълзяха обратно покрай картечното гнездо. Форд забеляза някакво движение в гората и се притисна към земята. Кхон го последва.

— Патрул — даде му знак Форд.

— Със сигурност идват насам.

— Тогава ще се спуснем от другата страна.

Форд пропълзя по корем до обграждащата ги стена и се сви до нея, Кхон го последва.

— Не можем да останем тук. Трябва да се прехвърлим през стената.

Кхон кимна.

Форд откри удобно място, където да се захване, надигна се леко над ръба и се прехвърли от другата страна. Остана да лежи в тревата, дишайки тежко. Не го бяха забелязали. След минута и Кхон се появи на върха. От джунглата се разнесе оглушителен взрив от автоматична стрелба, куршумите се забиха в стената, пръскайки на всички страни каменни отломки като шрапнели.

— Hon chun gnay! — извика Кхон, хвърли се от стената и тупна тежко до Форд, като продължи да се търкаля надолу. Автоматичният огън продължи, разкъса гъсталака над главите им и ги посипа с листа и клонки.

Стрелбата спря също толкова рязко, както и беше започнала. Форд чу виковете на скритите войници, които тичаха през гората в ниското. Опитвайки се да се снижи колкото може повече, той се прицели в посока на гласовете и стреля веднъж. Отговорът беше дъжд от куршуми, които все още се забиваха високо над главите им.

— Да се махаме оттук — каза Форд.

Кхон измъкна деветмилиметровата си берета.

— Щом казваш, янки.

Над главите им прелетя граната и се взриви върху хълма. Взривната вълна събори Форд. Ушите му звъннаха, той разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си.

— Спусни се надолу, аз ще те прикривам. След това ти ще ме прикриваш.

— Добре.

Форд стреля по войниците, а Кхон скочи и хукна надолу по хълма. Форд продължи да стреля, докато Кхон не стигна до подножието на хълма и не се покри.

След миг Форд чу отчетливото бум-бум на пистолета му — Кхон му осигуряваше прикриваща стрелба. Той скочи и се затича надолу по хълма към прикритието му. Зад него се взриви нова граната и го отхвърли напред — тъкмо навреме, защото автоматичната стрелба направи на сол растителността на мястото, където беше стоял допреди минута.

Той запълзя надолу, а върху него се сипеха листа и клонки. Войниците продължаваха да стрелят нависоко, от своята позиция просто не можеха да постигнат правилния ъгъл. Миг по-късно се озова пред Кхон.

— Бягай!

Двамата се втурнаха надолу, проправяйки си път през храсталаците и лозниците. Около тях летяха куршуми, но постепенно започнаха да изостават и да се разреждат.

Десет минути по-късно двамата се озоваха в горната част на клисурата и се спряха край бреговете на потока, за да си поемат дъх. Форд коленичи и наплиска лицето и врата си, опитвайки се да се охлади.

— Тръгнаха след нас — каза Кхон. — Не трябва да спираме.

Форд кимна.

— Нагоре по потока. Няма да очакват да тръгнем натам.

Влязоха във водата и тръгнаха нагоре по бързеите. След половин час изморително изкачване, те се озоваха при извора, където водата бликаше от една цепнатина. Хребетът минаваше на стотина ярда над главите им, а надясно продължаваше сухо дере.

Те прекосиха дерето и се изкачиха върху хребета, минаха от другата му страна и стигнаха до друг хълм, покрит с гъсти храсталаци. Минаха два часа и започна да се спуска здрач. Гората потъна в зелен сумрак.

Кхон се хвърли върху снопчетата малка зелена папрат, обърна се по гръб и подложи ръце под главата си. Спокойното му лице се разтегна в усмивка.

— Прекрасно. Да си направим лагер.

Форд седна върху един паднал пън, дишайки тежко. Извади манерката си и я подаде на Кхон, който отпи жадно. След това самият той пи от топлата, зловонна вода.

— Нали намери мината — каза Кхон, като седна и се загледа в маникюра си. Извади от джоба си малка пиличка и започна да почиства и пили ноктите си. — Вече знаеш местоположението й. Можем да се връщаме.

Форд не каза нищо.

— Нали така, господин Мандрейк? Връщаме ли се обратно?

Отново никакъв отговор.

— Повече не искам да спасявам света, моля те!

Форд се почеса по врата.

— Кхон, знаеш много добре, че имаме проблем.

— Който е?

— Защо ме изпратиха тук?

— За да намериш мината. Сам ми го каза.

— Ти я видя. Да не би да се опитваш да ми кажеш, че ЦРУ вече не знаят точното й местоположение? Няма начин шпионските ни сателити да са пропуснали онова място.

— Хмм — промърмори Кхон. — Много си прав, да знаеш.

— Тогава каква е тая шарада с изпращането ми тук?

Кхон сви рамене.

— Неведоми са пътищата на ЦРУ.

Форд разтри лицето си, приглади косата си назад и въздъхна дълбоко.

— Има още един проблем.

— Който е?

— Нима ще оставим онези хора да умрат?

— Онези хора вече са мъртви. Освен това ми каза, че са ти заповядали нищо да не предприемаш. Да не пипаш мината. Нали така, господин Мандрейк?

— Там имаше деца, малки деца. — Форд вдигна главата си. — Видя ли как застреляха онова момче, просто ей така? Ами масовия гроб? Там вече има поне двеста трупа, а ямата не беше пълна дори наполовина. Това е геноцид.

Кхон поклати глава.

— Добре дошъл в страната на геноцида. Зарежи тая работа.

— Не. Няма просто така да си отида.

— Какво можем да направим?

— Да взривим мината.